Най-важното е, че отново мога да се съсредоточавам, да избягвам паразитните мисли за болезнени неща и да пръскам неясните сенки на спомени и на страхове, прииждащи тъкмо тогава, когато най-малко се нуждая от тях. С две думи, годен съм за предстоящото.

Предстоящото е женският въпрос. Хипотезата ми е, че ако Моранди е бил оставен за примамка, три седмици, минали без резултат, може би са убедили някого, че примамката не действува или няма върху кого да действува. Самото обстоятелство, че Моранди заминава, потвърждава подобно гледище. Колкото до жената, тя едва ли е под непрестанен надзор и после, да пофлиртуваш с една жена изглежда винаги далеч по-невинно, отколкото да дебнеш един мъж.

Флиртуването не е моя специалност, но поради самата ми полова определеност аз имам някакви бегли сведения и по тоя въпрос, така че докато крача към съответния адрес, отново преповтарям набелязания план за действие. Съответният адрес е моя находка в резултат на три часа висене по кея на Палацо Дукале оная вечер, когато Моранди и приятелката му бяха отишли до Лидо. Това е един твърде удобен адрес. Дамата — тя се казва, според една бегла справка, Ана Ферари — живее на най-оживената търговска артерия Мерчериа.

Когато стигам до Мерчериа, работното време е минало и дългата тясна улица е пълна с минувачи и зяпачи по витрините. Поради липсата на кафене аз играя известно време ролята на минувач, а после преминавам в категорията на зяпачите. Няколко дребни проверки ме убеждават, че не съм обект на ничие внимание. Изучавам прилежно асортимента на един магазин за мъжка конфекция, после на два — за дамска, после редица витрини с бижута, парфюмерийни стоки и бельо. Погледът ми от време на време отскача към прозореца на втория етаж на една сграда, стара и потъмняла като всички останали. Прозорецът е полуотворен и вятърът леко поклаща тънката бяла завеса. Следва да се предполага, че дамата за момента си е в къщи. И че когато отегчението прекалено й дотежи, тя ще излезе.

Вече за втори път изучавам парфюмерийните творения на Жак Фат и Кристиан Диор, додето един бегъл поглед ме убеждава, че прозорецът се е затворил. Малко по-късно Ана Ферари излиза от дома си. Тя е в бледосиня ленена рокля, достатъчно къса и достатъчно тясна, за да не скрива нищо, заслужаващо внимание. Жената минава край мене, полюшвайки бедра и без да ме погледне, тръгва бавно край витрините. Тия витрини тя навярно ги разглежда по два пъти на ден, но това не й пречи да спира тук и там с неподправен интерес. «Съвсем корумпирана» — беше казал Любо. Това не е чак толкова страшно. Особено когато корупцията е с тъй съблазнителна външност. Нито висока, нито ниска, нито пълна, нито слаба, жената пред мене привлича вниманието не само с хармоничните си пропорции, но и с дисхармоничните, и по-специално — с размерите на бюста си. Тя вероятно живее със самочувствието, че непрестанно е съзерцавана, защото даже когато се взира във витрините, не пропуска да заема стойки, изтъкващи съществените страни на телосложението й.

Ферари минава транзит край магазините за конфекция и спира пред витрината с бижутерия. Приближавам и също спирам. Жената не ме поглежда, приковала поглед в един пръстен с голям топаз, поставен на централно място.

— Оня аметист никак не е лош — забелязвам полугласно, сякаш на себе си.

— Топазът е много по-хубав — възразява почти автоматично жената и едва тогава ме поглежда.

Готвя се да отвърна нещо, но в тоя миг чувам зад гърба си радушен мъжки глас:

— Ана

На което дамата се отзовава също тъй радушно:

— Марио

Споменатият Марио прави крачка напред и свойски хваща жената през кръста, но тя за приличие му отмества ръката и двамата тръгват под носа ми към дъното на улицата, за да спрат на ъгъла в оживен разговор.

Влизам тутакси в магазина, посочвам пръстена с топаза и запитвам деловито:

— Колко?

Продавачът без бързане изважда бижуто и се впуска в обширна характеристика на качествата му.

— Колко? — повтарям аз. — Ще изпусна влака. Заминавам.

Търговецът вдига пръстена към светлината, тъй че да видя блясъка на камъка по-добре, и казва една почти астрономическа цена.

— Съжалявам — отвръщам и правя опит да си тръгна.

Две минути по-късно излизам от магазина, след като съм заплатил половината на исканата сума. Дамата и кавалерът не се виждат на ъгъла. Ускорявам крачки и откривам полюшващата се бледосиня фигура в далечината към Сан Марко. Жената е сама. Доближавам я едва на площада в момента, когато сяда край една маса пред кафенето.

— Бих ли могъл да ви предложа нещо?

Тя вдига очи и ме поглежда без сянка от симпатия:

— Пак вие ли?

— Същият. Бих ли могъл…

Жената отвръща с въздишка на отегчение:

— Човек не може да се отърве от нахалници. Едва отпратих един, ето ти втори.

Готвя се да възразя в смисъл, че не съм точно като първия, когато чувам зад гърба си ново радушно провикване:

— Добър ден, Ана

— Най-после — отвръща Ана.

От което може да се съди, че новодошлият е тъкмо човекът, когото тя е очаквала. Това е млад мургав красавец с широки плещи, обаче моите също не са тесни и той се задоволява да ми хвърли само един пренебрежителен поглед, след което се инсталирва на свободния стол. Сядам до съседната маса откъм гърба на кавалера, тъй че да мога да гледам Ана, без аполонът да ме вижда. После си поръчвам едно мартини и насочвам нежен поглед към дамата.

Тя е увлечена в някакъв разговор с красавеца и макар да дава вид, че не ме забелязва, много добре ме забелязва и наличието на още един поклонник в заведението очевидно не й е неприятно въпреки симулацията на досада.

Получавам мартинито си и го изпивам, сетне вадя от скука кадифената кутийка с пръстена и почвам нехайно да го разглеждам. Той е действително красив и необичаен по размери и сега на дневната светлина изглежда още по-притегателен. Притегателен за дамата на съседната маса, разбира се. От момента на появяването на пръстена Ана е обхваната от все по-нарастващо неспокойство. Изпърво крадешком, а после съвсем открито тя хвърля любопитни погледи към бижуто през рамото на кавалера си. Разговорът между двамата не върви. По-точно, върви в нежелана за аполона насока, доколкото мога да съдя по дочуваните откъслечни думи:

— Днес няма да е възможно — съобщава Ана.

— Но нали ми обеща?

— …Нещо непредвидено…

— …Ти ме разиграваш…

И тъй нататък, докато аполонът хвърля с раздразнение една смачкана банкнота на масата и си тръгва.

— Мога ли да ви предложа нещо? — повтарям въпроса си две минути по-късно, като приближавам до масата и се настанявам на опразнения стол.

— Дайте да го видя — отвръща без предисловия Ана. Подавам й кадифената кутийка, подир което кимам на келнера.

— Какво ще вземете?

— Каквото и вие — отвръща дамата, вперила жаден поглед в камъка с цвят на силен чай.

Отговорът вдъхва надежди за разбирателство. Поръчвам две мартини.

— Прекрасен е — признава дамата.

— На ръката ви ще бъде още по-прекрасен.

Това са тъкмо думите, които жената чака. Тя поставя пръстена на безименния си пръст и отдалечава ръка, за да се полюбува на панорамата.

— Наистина е прекрасен.

— Също като чувствата ми.

— Не вярвам на внезапни чувства — възразява Ана.

Пръстенът е вече на ръката й, така че нищо не пречи да се погрижи малко и за достойнството си. Една жена, дори и «съвсем корумпирана», държи винаги да й се дава по-висока цена от реалната.

— Моите чувства не са внезапни — забелязвам, след като изчаквам келнерът да сервира питиетата.

— Знам — кима Ана. — Те траят вече половин час.

— Те траят близо месец.

— А, това е ново

Тя прави мимика на изненада с пълните си устни. Една вулгарна кабаретна мимика, която разкрива хубави бели зъби.

— Видях ви в «Сирена». За жалост не бяхте сама.

— При такъв брой нахалници рядко мога да остана сама.

«Близо месец обикалям с надежда да ви срещна наново…»