И ето пак сме понеделник. Един понеделник, който също като по-раншните дни минава в празноглаво изкачване и слизане по мостове и мраморни стълбища, но само в рамките на работния ден. Работният ден в «Зодиак» е до шест, затова в шест и четвърт сядам да изпия едно мартини на терасата на «Сирена» — кафенето, намиращо се за мой късмет през две сгради от жилището на Моранди.

Площадчето пред кафенето е оживено, на терасата също има доста народ, така че за един път наблюдението отблизо не е свързано с особен риск. По време на второто мартини зървам Моранди да се движи между минувачите към дома си. Същия наперен вид и същата смешна шапчица, синьосива, с малка периферия. Моранди минава на педя от масата ми, без да обърне нула внимание на публиката, и се прибира. Задачата ми за днес е може би свършена.

Оказва се, че не. Половин час по-късно Моранди отново се появява, този път крачещ в обратна посока, приближава терасата на кафенето и рязко се упътва право към мене. Той ме задминава, като небрежно блъсва свободния стол, и сяда до масата зад гърба ми.

Новодошлият, изглежда, е свой човек в заведението. Той разменя с келнера няколко думи за жегата през изтеклия ден и поисква едно двойно чинцано с лед. Моята чаша е празна, а известно е, че неконсумиращият субект винаги изглежда по-подозрителен от консумиращия. Затова правя знак на келнера да приближи и си поръчвам вечеря. Поръчвам я придирчиво и с подробности, като формулирам някои изисквания за характера на месото и на гарнитурата, я изобщо давам да се разбере, че съм седнал тук не за черните очи на съдържателката, доста внушителна, пътем казано, по възраст и по тегло.

Забелязал съм, че някои келнери са толкова по-високомерни към клиента, колкото по-невзискателен е той към тях. Те носят у себе си един своеобразен мазохизъм и просто умират за това да бъдат обсипвани с авторитетни нареждания и капризни желания. Моят се оказва тъкмо от тоя род. По време на поръчката той само подскача от крак на крак, повтаря с упоение «да, господине» и «разбрано, господине» и сякаш едва се сдържа да не изкозирува. Но аз не прекалявам дотам, че да го накарам да козирува. Прекаленостите винаги дават обратен резултат.

Додето се занимавам с обилния ордьовър, Моранди изпива второ чинцано, а когато келнерът ми донася месото, поръчва трето. Малко след главното ми ястие се появява добавъчно блюдо: приятелката на Моранди, същата, която бях видял на снимката. Двамата си разменят зад гърба ми по едно машинално «добър ден», после кавалерът прави някаква полугласна бележка за закъснението на дамата.

— От това ти печелиш — отвръща невъзмутимо тя. — Изпил си едно чинцано повече.

Следва нова полугласна реплика и отново се чува гласът на дамата:

— Нищо подобно Поръчай ми едно мартини.

След което разговорът продължава, достатъчно елементарен, за да бъде разбран дори от чужденец като мене, и достатъчно безинтересен, за да е необходимо да го предавам. От една страна — жегата, шивачката, маникюристката, а, от друга — неформулираните, но ясно доловими съмнения на Моранди относно действителния начин, по който дамата е прекарала времето си.

Сякаш за да смени темата, жената по едно време запитва:

— Кога ще пътуваш?

За мое огорчение Моранди измърморва някакъв уклончив отговор. След което на свой ред запитва:

— Ще вечеряме ли?

— Само не тук Тоя път искам в «Екзелсиор».

— А, не, не ми се ходи чак до Лидо — възразява кисело кавалерът.

Накрая, разбира се, те тръгват за «Екзелсиор». Когато минават край масата ми, аз оглеждам проницателно двамата откъм гърба. Забележителна гледка.

Дояждам бавно котлета и украсяващите го гарнитури.

— Добре ли беше, господине? — пита угоднически келнерът.

Кимам снизходително, за да не го разглезвам прекалено. После изпивам едно кафе, уреждам сметката и ставам. Няма какво повече да чакам тук. Ще чакам на кея до Палацо Дукале, отдето тръгват рейсовете за Лидо. И дето се връщат.

Сведенията от подслушалия разговор в «Сирена» са твърде мършави и неопределени, но в тях има едно положително зърно: предстои пътуване. Тая подробност, прибавена към казаното от Любо, че Моранди отскача често до Женева, ме принуждава следната заран да се отбия до гарата и да проуча внимателно разписанието. Единствената пряка връзка Венеция — Лозана — Женева е бързият следобеден влак. Има обаче и други възможности — чрез смяна в Милано. Логично е да се предположи, че деловият човек, който пътува често и по работа, ще използува най-бързата и най-пряка връзка, която не му пречи на работния ден. Макар че един делови човек може да пожелае да се отбие в Милано…

Така или иначе, аз не съм в състояние да вися денонощно на гарата, затуй решавам в този случай да се облегна на логиката. Предстои ми една груба и досадна до затъпяване работа: щом е невъзможно да следя човека, ще трябва да следя влаковете.

Дежурството ми почва още същия ден. Двадесетина минути преди тръгване на директния се озовавам на съседния перон сред групичките, очакващи влака от Милано. Между пътниците, вече заели място в купетата на директния, не откривам Моранди. Той не се вижда и между тия, които тепърва бързат по перона с куфари и чанти в ръце. Влакът от Милано пристига и ми запречва гледката, така че трябва да сменя перона. Но Моранди го няма и директният заминава без него.

На следния ден историята се повтаря. С тая разлика, че този път моят наблюдателен пост не е на перона, а в чакалнята до будката с книги и списания. Моранди не се появява и следващите няколко дни, тъй че едва се сдържам да не направя една бегла проверка около входа на «Зодиак» или от терасата на «Сирена». Обаче изкуството да чакаш си има свои правила. Ако Моранди е заминал с друг влак, една-единствена проверка няма да изясни нищо, дори това, че е заминал. Ако пък не е заминал, мога да хлътна съвсем глупаво.

Часовете и дните вън от железопътните ми дежурства минават мудно и тягостно в шляене сред навалицата от туристи. Не знам какво особено привлича тая глутница във Венеция, обаче като ги гледам как се точат, имам чувството, че наблюдавам шествие пред ковчега на покойник. Тоя град се руши. Руши се изцяло, из основи, бавно и неумолимо, от годините, от водата и от тая гъста, просмукваща всичко влага. Може да е от простотия, но когато се движа сред всички тия забележителности, усещам не толкова величието на миналото, колкото преходността му — изядени, зеленясали фасади, ронещи се камъни, напукани, разкъртени стени, изкорубени и мраморни подове, които се тресат от стъпките ти. Разруха и гнилота под една помръкваща хубава външност, смърт, която се е загнездила вътре в това красиво тяло и все повече го обхваща, додето го стопи в гол скелет. Изобщо радостни и весели мисли, напълно в духа на бодрото ми настроение.

На осмия ден от началото на моето жп дежурство най-сетне получавам скромна награда за проявеното търпение: пет минути преди тръгването на директния Моранди се появява на перона с лек елегантен куфар и поема наперено край вагоните с глупавата си шапка, сякаш върви не пред вагони, а пред почетна рота.

Мястото на наблюдението ми този път е бюфетът. Изчаквам за всеки случай влака да потегли и си тръгвам едва след като се уверявам, че моят човек не е слязъл в последния момент. Моранди е ревнивец. А ревнивците често са способни на най-подли обрати.

Жегата на деня е поугаснала, откъм Лидо повява хладен морски вятър и додето слизам по широкото стълбище към Канале Гранде, изведнаж усещам, че ми се живее. Походката ми е лека, мислите ми са бистри и натрупаното отпреди напрежение през тия дни неусетно спаднало до нормалното. Нямам никакво желание да минавам в пенсия и едва се сдържам да не се уловя за ръце с децата, които танцуват около продавача на сладолед, и трябва да си припомня назидателно, че отивам съм четирийсетте, за да се вразумя.