Авакум прекоси с весело настроение Илязовия двор. Той имаше в тефтерчето си координатите на онова място, където беше приемала разпореждания и предавала сведения ултракъсовълновата станция на неизвестното лице X. Още докато беше в Смолян, той потърси мястото на топографската си карта и го откри в гористите височини югоизточно от Карабаир, на около два километра от границата. Веднага влезе във връзка със съответния участък на Гранични войски. Оттам му съобщиха, че районът югоизточно от Карабаир е силно охраняван и че никой друг, освен геолозите от момчиловската група не са минавали по тия места.

Но той поиска от Гранични войски още по-точен отговор: минавали ли са геолозите през сектора, където е била засечена тайната радиостанция? Гранични войски отговориха, че геолозите са ходили из района югоизточно от Карабаир, но не им било известно дали непременно са минавали през засеченото от пеленгаторите място.

Авакум състави разузнавателното уравнение така:

Известни величини:

(Място на тайната радиостанция — y)

(Районът, в който се намира това място — z)

(Дата на радиопредаването — нощта срещу 11 август)

(Гранични войски гарантират, че в района z са ходили само — геолозите)

Неизвестни величини:

(Били ли са геолозите през нощта на 10 срещу 11 август около мястото y или в близко съседство с това място?)

Решение:

Ключ: Да се установи дали координатите на мястото у или приблизителните му координати са включени по някакъв начин в разработките на военно-геоложкия пункт.

Затова и отиде тази заран при началника на пункта. Той не успя да изкопчи от него онова, което му трябваше. Но разговорът не остана безплоден: научи, че онова, което му трябва — пътят на геолозите из района z, отразен в координати — се намира зад дебелата врата на пунктовия склад.

Илязовата ключалка беше масивна, но проста като кремъклийките пушки. Да влезе тайно в склада — това за Авакум беше равносилно на детинска игра.

Сега той държеше в ръцете си две следи срещу неизвестното лице X: координатите на радиопредаването от 10 август и двете сини влакънца.

Изчисленията, които беше направил в Смолян, показваха, че второто радиопредаване — това с тайнствените звуци — е станало някъде в местността Змейца или близо около тази местност. Нямаше смисъл да се разузнава кой е ходил по тия места. Такова разузнаване неминуемо би вдигнало шум. Пък и пътя за Лъките води покрай Змеица — а по този път денем и нощем сноват хора и коли.

Координатите от радиопредаването на 10 август и двете сини влакънца, това беше друго нещо, достойно за по-внимателно разучаване. Сега трябваше да установи накъде водят тия следи. И дали те са истински, или фалшиви. Защото в разузнавателната работа винаги има истински и фалшиви следи.

Снощният случай усложняваше донякъде положението. Правеше го по-тъмно и по-заплетено. Каква роля играеше в това тъмно дело подмененият камък?

Като излезе от двора, Авакум попита едно момиченце за къщата на ветеринарния доктор. Момиченцето пасеше две гъски. Изгледа го с боязливо любопитство и мълчаливо посочи с ръка към Долната махала, където се намираше къщата на бай Спиридон.

(обратно)

20

Аз пак ще взема думата, но то ще е за късо, защото не искам за нищо в света да подчертавам ролята си в тази интересна история.

Голошиестият вампир ме събуди много рано — страда от безсъние, проклетникът, а мен много ми се спеше: снощи до късно четох един интересен роман. Аз нямам вкус към романите, защото съм човек на положителната наука, затова ги чета вечер, в леглото си в извънработно време.

Много ми се спеше, но се облякох набързо и прескочих до кравефермата. Доячката току-що вадеше ведрото изпод вимето на Рашка. Като ме видя, тя силно се смути — все пак аз съм ветеринарен лекар и по отношение на хигиената съм извънредно строг.

Като излизах от кравефермата, забелязах една нередност, по-скоро небрежност в тоалета си. Изчервих се, макар че доячката не беше насреща ми. Тя си стоеше при Рашка, смутена още от сутрешната ми визитация.

После се върнах в къщи и започнах да попълвам седмичната ведомост. Работата не спореше особено, защото често си спомнях за романа и мислех за разни неща. Пък и вятър духаше, и облачета се гонеха по небето като ладийки, а тия неща обикновено разсейват вниманието и на най-съсредоточения човек.

Ето в каква обстановка ме завари Авакум.

Той изглеждаше весел, жизнен, в добро настроение. Изглежда, че този приятел беше се наспал хубавичко и сънят му ще да е бил сън на безгрижен младенец. Тайно му завидях в себе си, макар и да съзнавах редица свои предимства пред него.

Аз се смутих като онази доячка — сигурно съм бил ядосан, задето прекъсна работата ми върху ведомостта.

А той ме потупа по рамото много приятелски и въпреки че ведомостта лежеше пред очите му, доста безочливо ме запита:

— Стихове ли съчиняваш, поете?

— Не — казах аз, — попълвам седмичната ведомост. — И му показах с ръка.

— А как я попълваш — римувано или в бели стихове?

Повдигнах рамене. Не ми беше до шеги.

Той седна срещу мен, извади папироса и запуши съвсем безгрижно. Държеше се така, като че ли бяхме приятели от незапомнени времена. Може би трябваше да се разсърдя, да му кажа, че нямам време за губене и че ако иска някакъв съвет, да заповяда в амбулаторията: там аз приемах посетители всеки ден от десет часа, та чак до следобед. Но колкото и да се мъчех, не успях да ожесточа сърцето си — тъй или иначе, напук на всичките ми схващания за ред и дисциплина беше ми приятно и дори страшно приятно, че е дошъл. Това чувство, че имам до рамото си един силен човек, отново ме завладя.

Но ето как се представи този силен човек.

— Докторе — каза ми той, — ти нали познаваш Балабаница?

Аз го зяпнах с отворена уста.

— Тя е много интересна жена продължи Авакум.

— Да — опомних се аз. И го запитах злъчно: — Кога успя да разбереш това?

— Там е работата — разсмя се Авакум, — че аз още нищо не съм разбрал.

— Чакай — казах аз и се зарадвах, че ми се удава възможност да го притисна до стената. — Тогава как си разбрал, че тя е една интересна жена?

— Това е само предположение — отстъпи от позицията си Авакум.

Почувствувах се удовлетворен от отговора му и си замълчах.

Авакум изпусна клъбце дим и внимателно ме изгледа.

— Все пак ти би могъл да ми дадеш някои сведения за тази жена — каза той. — Лични впечатления или каквото си чул например от други хора. Това много ме интересува.

Аз повдигнах рамене.

— Съжалявам — казах аз, — но тази личност не влиза в кръга на моите по-специални интереси. Зная някои очевидни неща, които не са тайна за никого. Тя е хубавица, макар и в зряла възраст, отлична работничка е и съществува голяма възможност да стане първи майстор на момчиловската мандра. Лично аз съм се възхищавал, и то неведнъж от образцовата хигиена, която тя поддържа на работното си място. Нейната престилка е винаги снежнобяла, ноктите на ръцете — изрязани, държи косата си прибрана под безукорно чиста забрадка.

— Има ли любовници? — попита Авакум.

Аз погледнах в краката си, замълчах. Нямах сведения по този въпрос.

— А някой не прескача ли нощем оградата й?

Този въпрос беше доста вулгарен и аз имах доста основания да се обидя, защото бях ветеринарен лекар, а не някакъв си жалък съгледвач на чуждите дворове. Пак погледнах в краката си и не отроних нито дума.

— Искаш ли да бъдем приятели? — попита ме съвсем внезапно Авакум.

— О — казах аз и седнах на кревата, защото не беше учтиво да стоя прав срещу него. Въпросът му беше много внезапен.

— Имам нужда от такъв приятел — продължи усмихнато Авакум, — който да ми вярва и да не ме мисли за лош човек.

— Е, добре — казах аз и усетих горещина по страните си, — на мен ми се струва, че ти не си лош човек.

Тогава нямах особени основания да вярвам в добродетелите му и затова изрекох тия няколко думи така, по инстинкт.