През градината минаваше отъпкана пътека — тя водеше в дъното на селището, където бяха дигнати ниски постройки: кочина, в която нямаше свини, празен обор — отдавна запустял, плевник с изтърбушен покрив от почерняла слама и широк навес за дърва. Под навеса имаше сечник и забита секира в него и около две коли едри и сухи чамови цепеници. Ясно беше, че пътечката се поддържаше единствено заради тоя навес.

Друга пътечка в градината нямаше.

Но Авакум се върна пак до чепатия бор и започна упорито да занича в земята по посока на глухата уличка. И по напрегнатото му лице се появи тиха усмивка — на места, тук и там, личаха следи от стъпкани стръкове — те бяха по-жълти и по-сухи от другите. Тази трева беше газена, преди да повехне от само себе си — в това не можеше да има никакво съмнение.

Тия едва видими следи отведоха Авакум до оградата. На това място нямаше тръни. Тръните, които някога са били на това място, сега лежаха захвърлени в гъстия буренак. Да се прекрачи през такъв прелез не беше трудно за един мъж. Но за да стори същото нещо една жена, тя би трябвало да вдигне фустата си, да обкрачва плета, да тъпче по-дълго земята около него. Авакум се наведе — около прелеза нямаше такива по-особени следи.

Оттук беше минавал само мъж. И не един път, а няколко пъти. И при това пътят му не беше затворен — тръните си лежаха в буренака непокътнати. Този мъж сигурно имаше намерение да минава през прелеза и за в бъдеще. Или пък не беше достатъчно съобразителен — едно от двете.

Авакум се замисли. Може би това са любовни следи? Може би някой мустакат Ромео прескача нощем при бездетната хубавица? Но в такъв случай тия следи трябва да водят към нейната порта, към нейната соба.

Той тихичко подсвирна и потри ръце.

Следите не водеха към нейната порта — те започваха от чепатия бор и свършваха с чепатия бор.

Авакум изтича в стаята на учителя. „Ако прозорецът е затворен отвътре с куки, аз ще си ударя плесница.“ — Така си помисли и погледна. Куките лежаха встрани от скобките. Те бяха хванали ръжда. Той натисна леко черчеветата — двете крила на прозореца скръцнаха, разтвориха се и опряха в зелените гранки2.

Авакум извади от вътрешния джоб на шлифера си голяма лупа и отново слезе на двора. Дойде до ствола на стария бор и вдигна глава. „Трябва да се изследват третото и четвъртото стъпало — реши той. — Защото те са най-трудните. За да се стигне до короната, до големите клони, тия окастръци трябва здраво да се държат с ръце.“

Той се покачи по ствола, стигна до четвъртото стъпалце — един издатък от окастрен клон, — закрепи се с лявата си ръка и започна да гледа люспестата му повърхнина през дебелата лупа.

Това продължи повече от три минути.

В края на четвъртата минута той едва не изтърва лупата от ръката си. Впи поглед в стъклото и почувствува, че пред очите му играят синкави кръгове.

За миг-два той притвори клепачите си, пое дълбоко въздух, после отново погледна. Сега в очите му блеснаха искри. Прибра лупата си, извади малко ножче и го отвори със зъбите си. Сетне изряза парче от люспестата кора и внимателно слезе на земята.

Като се върна в стаята, той извади с пинцети една люспица от кората, постави я на стъклената плочица под микроскопа и погледна през окуляра. Върху стъклената плочица сияеше синя власинка, дебела колкото конец.

Синя власинка от вълнена прежда.

Авакум запали цигара и жадно запуши.

После той извади от портфейла си една пергаментова книжка, в която имаше също такава синя власинка. Беше я намерил на времето сред железните стърготинки под изстърганата пръчка на Илязовия прозорец. Той сравни под микроскопа двете влакънца, бяха абсолютно еднакви на дебелина и цвят.

Той се изправи и започна полека да се разхожда из стаята.

Сега знаеше много добре, че седловинката над плета, пътечката, чепатият бор и открехнатият прозорец са свързани посредством една невидима нишка с Илязовия дом. Една и съща синя ръкавица беше пипала окастрения издатък на чепатия бор и подвитата пръчка на строшения прозорец.

Но една ли синя ръкавица има на света? Пък и да няма друга, къде е тя и кой е нейният собственик?

Все пак откритията, които направи, съставляваха няколко важни звена във веригата от събитията, които предшествуваха престъплението. Нямаше основание да бъде недоволен от себе си.

Той прибра сините власинки и отиде да разгледа вещите, които бяха струпани в килерчето. Тук нямаше нищо по-особено, което да привлече вниманието му. Препарираните животни и птици не бяха местени с месеци от местата си — това личеше по паяжините около тях — черни и гъсти, непокътнати. Той се канеше да излезе навън, но очите му изведнъж се спряха върху малкото кафяво мече. То беше чистичко — дори на дъската, за която беше прикрепено, нямаше прах. Един чист предмет сред толкова други, потънали в паяжина и прах — това не можеше да не обърне внимание на Авакум. Този предмет беше сравнително скоро пипан с ръка. Но защо сред толкова други препарирани животни кафявото зверче беше удостоено с такава чест?

Авакум се приближи до мечето и го помести. Под дървената поставка зина отворът на продълговатия сандък. Той светна с електрическото си фенерче и видя в дъното му една купчинка от камъни — различни на цвят и големина.

Нямаше нищо друго в тоя сандък. Но един камък, голям колкото юмрук, беше обвит с лист от тетрадка и превързан с червен вълнен конец. Той стоеше върху купчинката най-отгоре.

Авакум протегна ръка, извади камъка и в светлината на жълтия лъч прочете:

Змеица, 7 август

Надписът беше написан нечетливо с химически молив.

„Някакъв минерал, който Методи Парашкевов е намерил в местността Змеица петнадесет дни преди събитието в Илязовия двор“ — помисли Авакум. Той подържа камъка в ръката си, сетне го захвърли върху купчинката и пак намести мечето отгоре.

Беше започнало тихичко да ръми.

Сивите облаци ближеха с косматите си валмища големите сипеи на Змеица. През отворения прозорец влизаше студен въздух, напоен с миризма на бор и влажна земя.

Беше тихо вътре и някак си много пусто и тъжно.

Авакум потръпна — като че ли самотата се превръщаше в някакъв остър и навлизащ в душата му студ. „Трябва непременно да заспя“ — помисли той. Зави се с шлифера си презглава и затвори очи.

Дъждовните капки почукваха по стъклото на прозореца — и тоя тих шепот правеше тишината още по-тежка.

Събуди го лекото хлопване на пътната врата. Той се ослуша и позна Балабаница по стъпките, които отекнаха на пруста. Не беше удобно да стои в тъмното — запали лампата и започна да подрежда дрехите си в шкафа. Само шлифера си остави върху кревата. Той имаше от вътрешната си страна, под хастара, два дълбоки джоба, в които Авакум държеше някои свои потребни неща: въже, запасна батерия за фенерчето, пачка патрони с един мъничък, но тежък стоманен пикел в кожена калъфка.

Навън тихият дъжд продължаваше да вали.

Авакум отвори двете крила на прозореца, сетне наметна шлифера си на раменете, слезе на двора и застана на пруста. Той се прокашля.

Миг след това вратата на стаята се отвори и в осветената рамка застана Балабаница.

— Ама защо стоиш навънка? — запита го тя с много учуден глас. — Че влез вътре да се огрееш, виж само какъв огън съм запалила!

Зад широкия й гръб от припламването на огъня светлината ту слабееше, ту се усилваше. И една приятна миризма излизаше отвътре — миришеше на печени картофи.

— Благодаря — каза Авакум. Той почувствува, че е гладен, и преглътна. — Наканил съм се да излизам. Иначе с удоволствие бих влязъл да се посгрея.

А Балабаница продължаваше да стои в рамката на вратата.

— Може след малко дъждът да попрестане — каза тя.

— Наистина — усмихна се Авакум. — Защо пък да не почакам? След малко дъждът съвсем ще спре.

Той се намести срещу огнището и с наслада протегна ръцете си към огъня. После извади луличката си, напълни я с тютюн и запуши.

И докато Балабаница пъргаво сновеше насам и натам и шеташе, за да приготви вечерята, той по навик огледа обстановката, макар и през цялото време да даваше ухо в мекото шляпане на босите й крака.