И изведнъж усети остра тръпка по цялото си тяло. Някой се изкачваше по стълбището — едно от стъпалата скръцна, после този шум отново се повтори — до самата площадка.

Той беше забравил вратата си отключена. Нарочно ли не я заключи, или просто беше забравил да превърти ключа, не можа да си спомни. В тоя миг той нищо не мислеше.

Но човекът, който беше се изкачил на площадката, нямаше намерение да влиза в неговата стая. Той отвори другата врата, на килера, и потъна вътре.

Какво можеше да търси там? При вехториите и препарираните птици и животни? Това беше толкова неочаквано, че Авакум едва не се изправи на леглото си от почуда.

Той се овладя в оня миг, когато пак дочу тихото скърцане на стъпалото. Човекът беше слязъл вече на двора.

Сега всичко се разви в минута-две. Авакум се хвърли към прозореца и като се преметна през перваза му, улови един от клоните на стария бор и започна бързо да се спуща надолу. Преди да усети земята под краката си, той се изхвърли напред и хукна към плета. Пред него тичаше човек.

Авакум бръкна за фенерчето си, но се подхлъзна, залитна и се просна по очи върху мократа трева.

И докато се изправяше на краката си, той горчиво се усмихна. Съзнаваше, че беше загубил първата си схватка.

Дълго не можа да заспи; той беше проиграл един ценен миг. Какво му пречеше да светне с фенерчето си в очите на неизвестния — в момента, когато той се намираше още в килера? Такова нещо можеше да направи дори една жена…

Той скръцна със зъби, обърна се към стената и затвори очи.

Събуди го на зазоряване вятърът, който блъскаше и превиваше клоните на стария бор. Сиви, разпокъсани облаци бягаха по небето и в пролуките им блестяха късчета синьо, измито небе.

Сякаш вятърът беше измил и лошото настроение от душата му: когато отваряше очи, струваше му се, че около него се носят звуците на една позната мелодия. Беше весела мелодия, вероятно валс.

„Сега трябва да видя какво е станало в килера“ — помисли Авакум. Той грабна пешкира си и слезе на двора. Дълго се ми и плиска на чешмата, докато кожата му се зачерви от студ.

„Сега ще видя какво е станало в килера“ — помисли пак, но захвана да се бръсне и изведнъж се сети, че мелодията, с която беше се събудил, е от операта „Евгени Онегин“.

Той си облече нов пуловер, излъска обувките си, после изля шепа одеколон върху косата си и започна да се реши пред едно малко огледалце, което беше закрепил до статива с епруветките. През цялото това време все си подсвиркваше валса от „Евгени Онегин“, като че ли насреща му не се мръщеше назъбената Змеица, а грееше една розова фасада с жълти балкончета.

Чардакът беше мокър, вратата и дръжката на килера — и те бяха плискани цяла нощ от дъжда. Нямаше смисъл да занича за каквито и да било следи.

Вътре всичко си стоеше така, както го беше видял и запомнил през вчерашния ден.

Той застана на прага и започна внимателно да оглежда нещата.

Това продължи около десет минути.

Най-после се усмихна. Поставката, върху която беше закрепено мечето, изглеждаше изместена наляво с около два пръста. Виждаше се левият горен ъгъл на сандъка. Вчера сам сложи поставката върху сандъка и много добре си спомняше, че всичките ъгли бяха еднакво добре закрити. А сега левият ъгъл зееше открит с около два пръста. Някой беше местил мечето встрани, наляво, и очевидно, за да погледне в сандъка вътре и да бръкне с ръка. А после поради тъмнината не беше успял да възстанови с абсолютна точност предишното положение на поставката. „Получило се е изместване, равно на два сантиметра“ — помисли Авакум.

Той свали мечето на пода и погледна в сандъка. Вътре като че ли нямаше никаква промяна. Пак тая купчина разноцветни камъни с онова камъче, отгоре, увито в лист от тетрадка:

„Змеица, 7 август“.

То си лежеше на същото място, на което беше го оставил Авакум. И хартията, и надписът бяха същите. Само цветът му се беше поизменил. Авакум отлично помнеше, че онова камъче имаше кафяв цвят. Това, което държеше сега в ръката си, беше на големина почти колкото него и по форма му приличаше, но цветът беше друг. Това камъче имаше белезникав цвят.

(обратно)

19

Слънцето изгря откъм Лъките и небето над Змеица почервеня. Далечните сипеи и назъбените скали по билото потънаха в призрачна розова виделина.

Авакум слезе по стълбището и на пруста едва не се сблъска с Балабаница.

— Трябваше да съм на мандрата вече, пък се успах! — усмихна се тя, като побърза да вдигне къдрицата, която беше паднала над челото й.

Върху басмената си блузка беше облякла контошче3 с къси ръкави. То беше разтворено на гърдите и в чупката, която правеха златистите ревери на яката, блестеше кожата й — мека, с млечна белота.

— Така е — каза Авакум, — който малко спи нощем, заран мъчно се пробужда!

Тя го погледна с учудени, искрящи очи, помръдна с рамене и весело се засмя. Смехът й беше чист, звънлив. Тя държеше ръцете си на хълбоците, изпъваше блузката. Едрите й гърди подскачаха под златистото контошче.

После тя въздъхна и каза с малко опечален глас:

— Какво да се прави — вдовишко тегло!

Но в очите й имаше още смях.

Авакум погледна подире й — той беше се пробудил с бодро настроение, дори му идеше да си засвири с уста.

А когато тя изчезна от погледа му, той бързо се върна назад, отключи с малък шперц вратата на стаята й, влезе в спалнята и коленичи върху пода. Дъските бяха бели, чисти, по тях не личаха никакви следи. „Влязъл е вътре по чорапи — помисли Авакум. — Оставил е обувките си отвън, в собата, а там подът е землен, грапав, преметен е вече и затова нищо не би могло да се разбере.“

В половинка от кърчаг беше посадено индрише — стаята ухаеше приятно и тази миризма заедно с цветовете на мушкатото, които се усмихваха от прозореца, като да напомняше за някаква безгрижна младост, за години, които отдавна са си отишли.

Нямаше време за губене — той се измъкна навън, като отново заключи вратата, и пое бързо към Илчовата механа. Марко Крумов го нагости с попара от препечен хляб, сирене и лютиви чушки. Той закуси с вълчи апетит и дълго време след това усещаше устата си като разпалена пещ.

Бай Гроздан тъкмо пълнеше чашката си с анасонлийка, когато го зърна да влиза в двора. Сякаш нещо го клъцна по сърцето — той се намръщи, гаврътна чашката наведнъж, още по-силно се намръщи и с дълбока въздишка скри шишето в долапа.

А стрина Грозданица вече гълчеше гостенина навън.

„Как се не случи да изляза пет минути по-рано!“ — тюхна се председателят, но се прокашля важно, излезе на пруста и с един широк жест го покани да влезе.

— Ха добре си дошъл! — рече той, като го поглеждаше изпод вежди.

Помисли миг-два дали да му предложи стол, но в това време стрина Грозданица нахълта вътре и както си изглеждаше винаги сърдита, тутакси задудна с гърления си глас:

— Ама човек си и ти, Гроздане! Дошъл гост, а ти стоиш насред къщи като треснат! То бива, ама твоето за никъде не е! — Тя отвори вратата на стаята, спусна се към масата, припряно оправи дантелената й покривка, после отново доприпка при тях: — Влезте вътре де, седнете като хора, аз ей сегинка ще ви приготвя каквото бог дал! — заподканя ги тя.

Авакум се поклони и почтително й целуна ръка. Стрина Грозданица почервеня, но погледна с неописуема гордост мъжа си. Тя за пръв път го гледаше с такива очи.

Бай Гроздан смутено се прокашля.

Влязоха в гостната и седнаха един срещу друг.

Тук имаше и двукрил гардероб, и скрин с будилник отгоре, и плетени покривчици върху столовете, и цветни картини по стените, и широк таблен креват, и бели перденца на прозорците. Стаята на Балабаница приличаше наистина на пустиня.

— Много добре сте се подредили — усмихна се Авакум.

Нямаше я само онази миризма на индрише.

— А бе каквото можем — поизкашля се за трети път бай Гроздан.

— Сигурно печелите добри пари? — попита Авакум.