Оттук нататък чак до вечерта на другия ден Авакум беше само археолог, Методи Парашкевов, неизвестното лице X, тайнствената местност Змеица — всичко това като че ли изведнъж престана да съществува. Най-напред предаде почитанията си на директора на музея, с когото води дълъг разговор. После разгледа отново експонатите и макар някои от тях да беше виждал десетки пъти, престоя в залите чак до смрачаване. На другия ден поскита около развалините на вътрешната крепостна стена, скицира в бележника си орнаменти от корнизовите блокчета на Златната църква, после нае пак същото олющено файтонче и се затири отвъд десния бряг на Тича. Сред храсталаците и припеците стърчаха разсипаните основи на някогашните прочути преславски манастири. Авакум намери сенчесто място, напълни луличката си и с удоволствие запуши.

Димът се виеше на колелца в сгорещения въздух. Над главата му прелитаха кресливи свраки, а високо в избледнялата синева плавно кръжеше орел с неподвижни криле. Разсипан камънак, храсталаци, където сигурно се въдеха змии, миризма на напечена земя и спарена шума и над всичко и върху всичко — тежка и душна тишина. Авакум се усмихна: „Sic transit gloria mundi!“ Може би на същото това място цар Симеон — Черноризец Храбър — е точил пачето си перо и си е спомнял кървавата Ахелой, и е примирал от неутолената си жажда за цариградския трон… „Sic transit gloria mundi!“ Важното е да те спомнят с добро!

Вечерта той отнесе в хотелската си стаичка един голям плик със записки, писани на ръка и на пишеща машина. Това бяха сведенията за Методи Парашкевов.

Може би е уместно да бъде зададен например такъв въпрос. Ето, неизвестното лице X — според хипотезата, развита пред полковник Манов — е действителният престъпник. Той е контузил старшината Стоян, разбил е прозореца на пункта, откраднал е стратегическата скица и пр. А Методи Парашкевов, момчиловският „даскал“, е набеденият престъпник, той е всъщност един невинен човек. Тогава защо Авакум събира секретни сведения за невинния човек — и то не как да е — открито, — а законспирирано и с хиляди предпазливости?

Към мен, хроникьора на тази история, подобен въпрос може да бъде отправен не един път, а десет пъти и аз десет пъти ще отговарям много сериозно и с голямо удоволствие. Пък Авакум само би се усмихнал сдържано, както винаги, и ще си замълчи.

Той беше дълбоко убеден, че постъпва правилно и че върши точно онова, което трябва да се свърши. Ако диверсията срещу Методи Парашкевов беше плод на лично отмъщение, той се надяваше да намери такъв ключ в биографията му, който лесно би му отключил вратичката, зад която се тули авторът на диверсията, неизвестното лице X. Но ако в биографията му няма нищо такова, което да напомня по-особени отношения с когото и да било — в такъв случай щеше да стане съвсем ясно, че в характера на престъплението не трябва да се търсят лични чувства и субективни мотиви.

Имаше и една трета страна, над която Авакум често мислеше. Това беше опасна възможност, която обръщаше с главата надолу неговата хипотеза. Той изграждаше хипотезата си въз основа на няколко мъчно уловими, но очевидни грешки. Дотук всичко вървеше добре, всичко се основаваше на логическия принцип, че грешките в края на краищата уличават и разкриват престъпника. Прекрасно. Но както в математиката, така и в разузнаването при решаването на сложните случаи понякога е необходимо да се прибягва до помощта на „противоположното“. Авакум познаваше този математически принцип и когато беше нужно, той го прилагаше в практиката си. Липсата на стъкла върху земята и на следи по мазилката, изпиляването на желязната пръчка от вътрешната й страна и извиването й навън, големите стъклени парчета върху каменния под — това бяха грешки наистина, но кой можеше да твърди с абсолютна положителност, че те не са направени нарочно, с преднамерен умисъл?

И Авакум предполагаше „противоположното“ — лицето X прави нарочни грешки, за да подсети разузнаването, че в случая има уж диверсия, а не истинска диверсия. Или казано още по-просто: че Методи Парашкевов сам се е представил за жертва на някаква диверсия, от което следва, че лицето X и Методи Парашкевов са едно и също лице.

В тази контрахипотеза имаше известен процент вероятност. Нищожен процент — защото предполагаше изключителна надареност на престъпника — нещо, което на практика се срещаше съвсем рядко. Във всеки случай Авакум беше решил да подложи на най-придирчива проверка контрахипотезата, за да не остане никакво петънце от съмнение върху възможната идентичност между Методи Парашкевов и тайнственото лице X. Той ще проучи живота на учителя от юношеските му години, та чак до деня и часа на среднощното престъпление — това проучване съставляваше увода към загадката, която трябваше да разреши.

Той извади бележника си, напълни луличката си с тютюн, разположи се удобно пред масата и започна да чете.

Заранта, точно в осем часа, мъжът с бялото сако пристигна в сладкарничката, огледа празните маси и доволно въздъхна. Макар да не беше закусвал, той си поръча лимонада и с голямо удоволствие я изпи на един дъх.

От Преслав Авакум замина за Коларовград, но не остана в града, а си нае стая за няколко дена в близкото село Мадара. Тук — веднъж в Голямата пещера, а след три дни при развалините на селото — Авакум получи два обемисти плика, които съдържаха сведения както за Методи Парашкевов, така и за хората, с които беше дружил и при които беше живял.

После замина за Провадия. Там стоя три дни почти без да излиза от стаята си, като само вечерно време правеше малки разходи из съседните улички на хотела.

На единадесетия ден след отлитането си от София той пристигна в Пловдив. От гарата до квартирата, която му беше предварително наета, той отиде със служебна кола. Завеските на стъклата бяха спуснати, сержантът, който го придружаваше, не проговори нито дума през целия път.

Квартирата беше широка, слънчева, имаше баня и закрита веранда с няколко шарени шезлонга покрай стените. Обслужваше се от една възрастна жена, която само при повикване излизаше от кухнята.

Авакум даде на сержанта пари и го помоли да му купи дрехи за преобличане и стъкленица одеколон. Сетне се изкъпа, мушна се под хладните, безупречно чисти завивки на леглото, затвори очи и тутакси заспа.

Спа до вечерта. Вече по тъмно той излезе от квартирата — обръснат, парфюмиран, чист. Но приличаше малко на себе си, защото имаше под носа си късо подстригани мустачки и носеше очила. С бежовия си шлифер през рамо, малко разсеян и с безгрижен вид той тръгна към центъра на града.

Прибра се заранта, когато работниците бързаха да встъпят в дневната смяна.

С незначителни промени — такава беше програмата му през всички дни и нощи, които прекара в Пловдив: вечер излизаше, а се завръщаше заран.

Вечер Авакум отиваше в управлението, затваряше се в стаята на секретаря й започваше да прелиства, въоръжен с бележник и молив, огромни купища листа. Интересуваха го ония дела, които съдържаха материали за пограничните произшествия през последните две-три години: преминаване на диверсанти във вътрешността, установяване и разкриване на шпионски резидентури, шпионаж по границата и пр. С напрегнато внимание четеше и препрочиташе страниците, където място на действие бяха момчиловските гранични райони или районите, съседни на Момчилово.

Преди да иде в управлението, Авакум се отбиваше в поотдалечения от центъра ресторант „Тракия“, където вечеряше в някой уединен ъгъл и слушаше музика половин час. Оркестърът беше добър и обикновено свиреше весели мелодии, но кой знае защо на Авакум ставаше някак си тъжно от тази весела музика, като че ли от подиума вееше студ, а неговият уединен ъгъл се намираше някъде на края на света. В тия минути много му се щеше да си поръча силно питие и чукаше с пръстена си по чинията, но когато дохождаше сервитьорът, той навъсено искаше сметката и бързо излизаше навън.

Лягаше си към седем часа заранта и ставаше в дванадесет. След като се освежаваше под студения душ, сядаше да обядва. Обедът му се състоеше от две големи чаши кафе и един тънък сандвич. После нареждаше цигари и пепелници пред себе си и започваше работа.