Сега му оставаха още две неща за свършване — да се обади на Сия и да си вземе сбогом с хазяйката.

Случаят със Сия беше по-сложен. Той не искаше да мисли за това, но много добре си спомняше, че снощи, преди да заспи, беше търсил отговор на задачата: как да й се обади. Днес тя ще иде на спирката, ще го чака, ще се озърта и пак ще го чака. Ще бъде с най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка, с най-хубавото си червило върху устните — за да не й задава неудобни въпроси, да не я разпитва за инженера. По дяволите този инженер! Нека той си гледа силнотоковата работа и да не се мярка повече на пътя им. Но как да й обади?

Ако иде при нея и каже: „Тъй и тъй, изпращат ме по спешност на еди-какви си разкопки“, тя ще попита: „Но все пак защо толкова внезапно? И къде са тия разкопки?“

Какво да й отговори? На заровените старини няма да им стане нито по-весело, нито по-тъжно, ако иде при тях например с един ден закъснение, един ден по-късно. Тук, разбира се, неговият фронт е най-уязвим. Сетне — в България няма Далечен Изток, та да й каже: Ще копаем някъде към Алтай — и аз самият не зная точно къде. В България всичко е близко и е като на длан.

По-добре ще бъде да не й казва нищо. Поне на първо време той трябва да потъне и да се укрие в една относителна неизвестност.

Но все пак и тя не бива да чака напразно. Едно момиче в най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка да чака напразно на спирката — това е неприятна картинка, разбира се. Той би се презирал цял живот, ако инсценира такава картинка по своя вина.

Има само една възможност — да й изпрати телеграма: „Заминавам по спешност на нов обект.“ Но телеграмата е протоколно нещо, носи със себе си атмосфера на административност, на педантизъм и канцеларщина. На момиче, което е претърпяло някакво си разочарование и дочакало деня с хубави предчувствия — на такова момиче да пращаш лаконична телеграма — това прилича на високомерно и бездушно кимване с глава. Той не иска да се показва високомерен и да бъде бездушен, противно му е да си играе на „довиждане“ само с едно кимване, както правят някои надути шефове, когато се прощават с подчинените си. Направо казано — трябва да й напише писмо. Слава богу, има бърза поща и тя ще получи писмото, преди да е довършила приготовленията си за следобедната среща.

„Сия — той написа само Сия, защото не обичаше прилагателните, — включен съм в бригада, която заминава с кола след четвърт час. Не ти звъня по телефона, защото не искам да те будя.

Струва ми се, че ще бъде разумно и полезно, ако прекараш отпуската си на село. Иде гроздобер и затова на село ще бъде много приятно.

Надявам се, че след месец ние ще свършим разкопките. Казват, че обектът бил интересен и обещавал ценен археологически материал.

Може би няма да ти пиша, за да не отвличам вниманието ти. Но предполагам, че понякога през свободното си време ще мисля и за теб. Желая ти от сърце да бъдеш весела.“ И подписа името си.

Той прочете два пъти писмото, поправи няколко неясни букви и остана много доволен. Писмото нищо не разкриваше, нищо не обещаваше. И с нищо не я задължаваше. „Да си живее тъй, като че мене ме няма на тоя свят“ — въздъхна Авакум.

Наближаваше осем часът. Влезе в кухнята и любезно подаде ръка на хазяйката си, която, турила дебели очила, току-що бе започнала да чисти ориз.

— Тръгвам на дълъг път — усмихва се Авакум. — Ще взема участие в няколко археологически експедиции, така че по-рано от месец-два да не ме очаквате.

Старата жена повдигна очилата си над веждите и учудено го изгледа.

— Ето ви наема за два месеца. — Авакум остави на масичката няколко банкноти. — Ако се наложи да закъснея, ще ви изпратя парите по пощата.

— Вие да се пазите от змии — каза жената, като не снемаше очи от лицето му — По онези пущинаци, дето се врете, да си знаете, че непременно се въдят змии. Взехте ли си дебелия пуловер?

Авакум кимна с глава.

— Ами хинин?

След един час той летеше със самолет за Варна. Над Балкана изведнъж ги засрещнаха облаци и в кабината стана мрачно като по здрач. Самолетът се издигна към висините, проби камарищата мъгли и след няколко секунди сянката му стремително се плъзгаше по облачния килим.

Кацнаха на летището край Горна Оряховица Авакум слезе от самолета — багажът му се състоеше само от едно широко бежово пардесю, което той носеше преметнато на рамото си.

Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и се усмихна беше в родния си край. До Търново имаше по-малко от един час път с файтон.

„На връщане непременно ще се отбия“ — помисли той, огледа се и бързо влезе в телефонната кабина.

Той изчака излитането на самолета, после запали цигара и тръгна по пътя, който водеше за града. Там го, очакваше една сива победа. Шофьорът, висок момък, стоеше облегнат на мотора, люпеше слънчогледово семе и весело гледаше около себе си.

— Здравей — каза му Авакум. — Ще дадеш ли и на мен от тез залъгалки?

Момъкът го изгледа мълчаливо и продължи да си дъвче от семето.

Авакум се засмя:

— А до Търговище ще ме заведеш ли?

Като чу тия думи, шофьорът се изправи, чукна токовете си един о друг и на часа отвори вратичката на колата.

— Наредено ми е да съм на разположение — каза той.

Победата префуча край село Арбанаси и след няколко минути навлезе в старите източни покрайнини на града. Авакум спусна перденцата над прозорците, сгуши се в левия ъгъл на седалката и затвори очи. „Площад «Девети септември» — започна да пресмята той… — Сега се спущаме край градския народен съвет… Един завой, втори… — Той се притисна към облегалката. — Точно сега минаваме покрай нашата къща, покрай дворчето с асмата и трите люляка. Може би старата е на двора и гледа подир мен.“

Запали цигара и се намръщи. Когато цигарата догоря и започна да пари пръстите му, той погледна пред себе си — колата сякаш помиташе черната лента на шосето — препускаха за Козаревец…

Спряха за няколко минути в Търговище, пред пощата. Докато Авакум говореше по телефона, шофьорът извади шепа слънчогледови семки и започна отново да люпи. Беше горещо, задушно, миришеше на пепел и сгорещен чакъл.

В Преслав пристигнаха към три часа следобед. Авакум освободи колата, стисна ръка на шофьора и с широки крачки тръгна към центъра на градчето. Улиците бяха пусти, по напрашените овошки не трепваше ни един листец, всичко сякаш почиваше в някаква ленива и безгрижна дрямка.

След като си осигури в хотела стая за нощуване, Авакум повика едно олющено файтонче и заръча на кочияша да го заведе до стария град. Когато наближиха парка, между новия и стария Преслав, той отпрати файтона да върви напред, а сам полека тръгна по главната алея. До бюста на загиналия антифашист Борис Спиров стоеше нисичък възпълен мъж в бяло сако и черни панталони. Валчестото му лице беше овлажняло от пот.

— Не се издавай, че ме познаваш — подхвърли му Авакум, като го видя да се усмихва насреща му. Той се огледа и застана пред бюста.

Мъжът с бялото сако застана също пред бюста.

— Трябват ми сведения за Методи Парашкевов — каза Авакум. — За него, за родителите му и за всичките му роднини. И сведения за хората, с които по-интимно е дружил. Кои са, къде са и какво работят сега. Утре вечер на същото това място пак ще се срещнем, за да предадеш доклада си… — Той помълча. — И да си отваряш очите на четири — гласът му стана строг, — аз съм археолог и нямам никаква работа със сътрудниците на милицията, разбра ли?

Мъжът кимна с глава.

— Аз ще проуча материалите през нощта. Ако са ми необходими някои допълнителни сведения, ти ще ме видиш на другия ден към осем часа заранта в сладкарничката, дето е срещу хотела. Ако не са ми необходими никакви допълнителни разяснения, ти няма да ме видиш в сладкарничката. Ще смяташ, че си изпълнил задачата си добре.

Той се взря в надписа под бюста, после се извърна и полека продължи пътя си към изхода на парка. Там го чакаше олющеното файтонче. Кочияшът дремеше върху капрата с раззината уста и клюмнал калпак.