Илчовата механа, която се славеше с буен живот в миналото, започна изведнъж и някак ужасно да старее, да усамотява, заприлича на изоставен паметник, напомнящ далечни и безвъзвратно отминали неща. Тя повече се посещаваше от старци, от неколцина тихи пиячи, посещаваха я сегиз-тогиз дърводобивници от Горната махала, които все още не можеха да свикнат с белите покривки на „Карабаир“.
Че беше безнадеждно изостанала от живота като старите речни воденички — по това не можеше да се спори. Но че в нейните бъчви имаше по-отлежало, силно и чисто вино от виното на „Карабаир“ — в тази истина само неопитни хора биха могли да се усъмнят. Марко Крумов — комуто селкоопът беше възложил стопанисването на Илчовата механа, — не признаваше никакви ментовки, ликьори и прочее изкуствени питиета, с каквито се тафреше по лавиците си „Карабаир“. Но Марко Крумов винаги държеше под тезгяха няколко дамаджанки с жълта сливовица — кой знае как и откъде доставена, ароматна, огнена сливовица, която караше беловласите старци да си спомнят младите години, а дърварите от Горната махала да се похващат за ножовете си и да святкат като рисове с очи. „Карабаир“ се гордееше с мезетата си, но не можеше и насън да мечтае за специалитета на Илчовата механа печените лютиви чушленца, накиснати в олио и винен оцет. Вярно е, че и там поднасяха чушки, но те бяха облагородени, сладки или едва налютяваха, пък чушленцата на Илчовата механа бяха същински зелени пламъчета, изскочили из самия ад. Трябваше човек да има език, подплатен с два ката гьон, за да не се просълзи от непостижимата им лютивина.
В Илчовата механа нямаше чорба и готвено. Марко Крумов гощаваше верните си клиенти с тлъста овнешка пастърма, позатоплена на жар солена сланина, пържеше им яйца с лук и сирене, печеше под връшник охранени петли.
А какъв беше на вид този Марко Крумов? На вид той нямаше нищо общо с управителя на „Карабаир“. Оня, беше сух и строг, гледаше недоверчиво, приличаше на ловец, застанал на пусия в гюме. А Марко имаше солиден корем и червени младежки бузи — макар и да надхвърляше петдесетте. Мустаците му, по хайдушки засукани нагоре, правеха, червендалестото му лице да изглежда много юначно. А очите му, винаги лукаво засмени, пъдеха мъката от сърцето на човека и напомняха, че на тоя свят освен грижи има място за цяло море от удоволствия и веселби. Представете си тази фигура с щръкнала като четина посивяла коса, с огромни и космати ръце, голи до лактите, с престилка, която никога не е бяла, и вие ще имате представа за човека, който управляваше и стопанисваше Илчовата механа.
Ах, аз много обичах това старо бордейче! И не заради лютивите чушленца, от които ми е идвало да рева с глас. Аз гълтах тези зелени пламъчета пряко сила, само за да не ме гледат достойните посетители на Илчовата механа с насмешка и пренебрежение. И към жълтата сливовица никога не съм имал слабост, а овнешката пастърма не можех изобщо да понасям. Разбира се, не искам да кривя душата си, като отричам, че виното ми е харесвало. Да — виното и печените петли винаги са ми харесвали, обичал съм ги и ще продължавам да ги обичам, въпреки че такава една обич не е твърде свойствена за положителен човек като мене. Аз прерових много литература и никъде не открих подобна слабост у ветеринарните лекари — да обичат вино и печени петли.
Но както и да е! Дори само лимонада и лютиви чушленца да имаше в тази Илчова механа, аз пак щях да ходя там, а какво ме привличаше — и сега не зная. В двете соби беше винаги сумрачно и някак тъжно и глухо. Но в оджака пърпореше огнец, подскачаха пламъчета и аз често седях на трикрако столче срещу огнището и ровех с пръчка в пепелта. Това беше много приятно, особено есенно време и зиме. Слушах как вятърът шушне в комина или как вие снежната виелица и си мислех за разни неща. Най-напред мислех за кравата Рашка, защото аз съм ветеринарен лекар, пък Рашка е голяма гордост на нашето стопанство. Мяркаха се в мислите ми и други неща, като например резедавия шал на моята колежка, доктор Начева или миглите й, по които веднъж видях полепнал снежец, или ми се струваше, че някъде до мен, но пак срещу огъня седи на трикрако столче едно същество в бяла рокличка и протяга ръцете си към жарта. Аз много ясно виждах тия малки и бели ръце, протегнати към огъня, и ми ставаше смешно. Имаше защо да се смея, разбира се. Нима не е смешна такава картинка: момиче в лятна рокля, в снежнобяла рокля, седи срещу огъня с протегнати ръце. Ако имаше на раменете си шал, един резедав шал например, а под шала — жълт пуловер с висока яка, какъвто носи доктор Начева — всичко щеше да бъде напълно в ред и аз нямаше да се смея… Но изобщо сигурно ще да съм мислил повече за нашата Рашка, защото тя даваше рекорден млеконадой и ние много се гордеехме с това.
Та на въпроса — защо обичах да ходя в Илчовата механа — аз и сега мъчно мога да отговоря. Може би ходех там заради огнището — да си пека картофи в горещата пепел.
Работите в Илчовата механа се промениха донякъде, след като от София пристигна геоложката група. Най-напред всички тези личности, както трябваше да се очаква, удостоиха с вниманието си чистичкия и модерен „Карабаир“. В това нямаше нищо чудно, хората бяха свикнали на удобства, пък и сигурно радиото ги привличаше. „Карабаир“ им предлагаше супа и готвено всеки ден.
Илчовата механа си живееше тихичко и постарому. Освен мене тук идваше понякога и учителят Методи Парашкевов, а бай Гроздан, председателят, на път за „Карабаир“ честичко се отбиваше, за да си поизплакне гърлото с шишенце анасонлийка. Това той правеше стоешком, до тезгяха — уж бързаше, все не му стигаше време да поседне. Пък аз знаех, че бързането му си има друга причина — боеше се човекът да не каже някой: виж го ти, председателят поддържа старото! Затова пиеше анасонлийката си на крак. А Методи Парашкевов, противно на старите ергени, малко приказваше, малко пиеше, но много ядеше лютиви чушки и хляб. Случваше се понякога да донесе на бай Марко Крумов заек или див петел. Бай Марко приготовляваше дивеча по мъжки, по ония забравени вече закони на хайдушките поляни. Но и в тия тържествени за Илчовата механа случаи Методи Парашкевов не се трогваше много. Той си ядеше лютивите чушчици, топеше огромни залъци в парещата им настойка, а от дивеча похапваше малко. Може би му се щеше за нас да има, ние да ядем повече, та затова се въздържаше.
Веднъж, на един такъв тържествен обед — в калената тенджерка имаше задушен заек, — Методи Парашкевов доведе Боян Ичеренски — заместник-началника на геоложката група. Боян Ичеренски беше лаком човек, сам изяде половината заек и сам отопи половината от винения сос. Ние с Марко Крумов не бяхме много възхитени от тази лакомия, но Методи Парашкевов като да се стапяше от блаженство. Сякаш сам той беше излапал половината заек.
От този ден в Илчовата механа настъпи онази промяна, за която одеве стана дума.
След като се наяде до насита и изпи литър и повече вино, Боян Ичеренски поразкопча ризата си, въздъхна дълбоко и захвана любопитно да оглежда обстановката. Ние се хранехме в малката соба.
— Ама че бърлога! — засмя се той и помълча. И пак се засмя: — Аз, че квартирата ми е на хвърлей камък оттук, да не знам тази лисича дупка, ами се мъкна в онази ахчийница на центъра! Бива ли, даскале!
Методи Парашкевов кимна щастливо с глава. И на мен ми стана приятно; промънках: „Разбира се, разбира се!“ — но Боян Ичеренски не ми обърна никакво внимание. А Марко Крумов, изпаднал във възторг от откровението на геолога, тозчас принесе две нови половници с вино на масата.
Тук е мястото, струва ми се, да кажа няколко думи и за този Боян Ичеренски. Когато стана произшествието в Илязовия двор, той се беше запилял при жена си в Пловдив, та затова отложих описанието му за по-сетне. А той като тип имаше интересни неща в портрета си, макар и да не беше такъв хубавец като капитана от артилерията Матей Калудиев. Преди всичко Боян Ичеренски правеше впечатление с масивната си снага и с масивната си глава. На височина нямаше повече от метър и седемдесет сантиметра, не изглеждаше дебел, но тежеше точно сто килограма аз с очите си видях това, когато се премери върху децимала на селкоопа. Той имаше рамене на борец от най-тежка категория, къс и як врат и мишци, на които би могъл да завиди и най-жилавият дървар от Горната махала. Главата му беше лъвска широко чело, изпъкнали скули и могъщи челюсти с четвъртита брада. Най-интересно у него бяха очите — жълто-кафяви, но повече жълти, когато беше сърдит или весел, и повече кафяви — в минути на замисленост или умора.