— Квосслучва — измърмори той от матрака.

— Крадец — отговори тя, без да отмества поглед от улицата.

Но по някаква причина не беше напълно убедена в това…

14. Death by Powerpoint

Бяха минали през трийсет слайда с различните core values, mission statement и code of conduct на компанията, а освен това той и другите двама новоназначени бяха принудени да подпишат цял куп документи с всякакви клаузи за конфиденциалност.

Най-лошият период на нервност беше отминал, но сектантската атмосфера, която бе надушил по-рано, определено не беше спаднала.

Сега поне малката пробуждаща среща, организирана от HR мениджъра, изглежда беше към края си.

— И така, ако няма повече въпроси, това е всичко от мен. Сега изпълнителният директор на компанията ще каже няколко думи… Както отбелязах по-рано, всъщност би трябвало той да открие срещата, но Филип идва директно от самолета, така че трябваше да се напаснем към неговия график.

Елайза Пуул отвори вратата, и измърмори нещо на момичето на рецепцията отвън.

Другите двама новобранци веднага извадиха смартфоните си, но вместо това HP използва паузата, за да долее вода в чашата си. Устата му беше пресъхнала, а главата му пулсираше от главоболието, причинено от напрежението.

Само няколко минути след началото на лекцията той се беше отнесъл и постепенно бе започнал да се чуди дали този проект наистина беше толкова добра идея. Може би трябваше да обмисли нещата по-добре, да състави някакъв план, вместо както обикновено да се хвърли на първия възможен влак.

Какво всъщност се беше надявал да постигне?

Вратата се отвори и в стаята влезе жилав късо подстриган мъж, вероятно някъде в началото на петдесетте. Костюмът му на тънки райета стоеше като залепен за добре сложеното му тяло, ризата му беше гладка като коприна, а вратовръзката — безупречно завързана. Загарът му, със сигурност естествен и с тъкмо нужната дълбочина, го правеше да изглежда свеж и отпуснат.

„Почти като че се е върнал вкъщи след дълга почивка“, помисли си HP и забеляла как сърцето му започва да бие малко по-силно.

Енергичната Елайза, която всъщност беше висока горе-долу колкото мъжа с райетата и определено повече от две категории по-тежка от него, внезапно придоби някак покорно изражение.

— Нека ви представя изпълнителния директор — Филип Аргос — каза тя малко прекалено високо.

Опита се да предизвика малко аплодисменти, но след бърз поглед към шефа си престана незабавно.

— Благодаря, Елайза.

Той кимна на HR мениджърката, която бързо се изниза със зачервено лице.

— Добре дошли в ArgosEye — започна Филип Аргос с учудващо мек глас. HP се наведе напред, за да не пропусне нещо.

Изведнъж осъзна, че в мъжа имаше нещо познато, но не можеше да определи какво беше то.

MayBey съвсем видно беше голямата звезда на сайта.

Темите на никой друг нямаха толкова много коментари, а освен това неговият или нейният читателски кръг изглежда се увеличаваше непрестанно.

Последната публикация беше наистина добра.

В темата имаше трийсет и шест различни коментара, а откакто провери преди половин час, се бяха появили още четири. Почти всички знаеха какво точно се беше случило.

Беше неписано правило преди претърсването пристрастените винаги да казват на полицаите, ако носят игли в себе си. Едно-единствено малко бодване на мръсна игла означаваше цял куп кръвни проби и после седмици несигурност. Седмици, през които човек едва смееше да се появи в една стая със семейството си и нищеше възможните диагнози отново и отново…

Хепатит A, B или C? Или още по-лошо…

Правилото беше безусловно, което по всяка вероятност означаваше, че MayBey и бедният му убоден колега са нанесли на наркомана стабилен побой. Тя самата би направила същото, ако беше на тяхно място. Вярно, неохотно, но все пак…

Всички хора, коментирали темата на MayBey, споделяха мнението ѝ и повечето от тях се бяха изразили доста по-директно.

Това бяха няколко примера, но темата беше пълна с идиотски коментари в горе-долу същия стил.

Едва ли беше особено изненадващо. Половината коментари сигурно дори не бяха на полицаи, ами на хлапаци с фетиш към униформи, които не бяха успели да влязат в Полицейската академия и сега висяха в мазето на мама и гледаха Cops58.

Но в интернет всички можеха да играят каквато роля си поискат.

HP кликна на иконата за изпращане и миг след това темата му беше публикувана в техническия форум. Той натисна алт и таб и се прехвърли в дискусионната страница на „Дагенс Нюхетер“, докато гледаше към сценария до клавиатурата.

Отново натисна бутона за изпращане, за да публикува коментара под съответната статия, после пак алт и таб. Този път „Експресен“59, секцията с коментари под една филмова рецензия:

Леле — само три дни на работа и той вече беше добър в тролването! Адски добър при това! Коментарите му обикновено получаваха купища отзиви — главно от хора, които мислеха като него. Той нямаше как да не се зачуди що за хора успяваха да отделят толкова енергия, за да коментират разни неща. Някои от тях изглежда прекарваха целия си жалък малък живот в плювалниците под статиите…

Бърза проверка на часа показа, че се движеше според графика, и скоро идваше време за добре заслужена кафе пауза. Но първо мислеше да мине през един от големите туристически сайтове и ползвайки няколко различни самоличности, да разкаже за фантастичния си престой в хотел, за който никога не бе и чувал.

Той имаше общо към петдесет различни трола в обора и работата му беше да ги държи будни. Да поддържа хотмейл адресите и евентуалните им Facebook профили активни и да публикува мнения, съгласувани с предварително определената им ориентация в някой от стотиците достъпни форуми. Някои тролове бяха ядосани и гръмогласни, други по-разумни и сдържани. Всеки от тях си имаше собствена малка папка, където беше описан характерът му:

Или: