Мудин така и така никога не е била главен заподозрян, тъй че цялото разсъждение беше предимно теоретично. Защо например Мудин първо би я докладвала за служебно нарушение само за да размисли няколко дни по-късно?

Значително по-интересни бяха обстоятелствата около променените ѝ показания. Ребека всъщност разбираше защо Вестергрен беше бесен. Въпреки че Мудин даде най-доброто от себе си, за да бъде убедителна по време на разговора им, историята все пак не звучеше съвсем автентично, а по-скоро като нещо, което си е измислила впоследствие. Но на хартия разказът ѝ вършеше перфектна работа. Нямаше конкретни подробности, които да могат да се проверят, нито пък категорични твърдения, които биха прозвучали странно на фона на първоначалните ѝ показания. Но като цяло историята на Мудин потвърждаваше нейната собствена. Можеше само да благодари и да го приеме…

Ако пък Давид Малмѐн по един или друг начин беше „помогнал“ на Мудин да си спомни, в такъв случай Ребека много беше сгрешила в преценката си за него. Но разбира се, съществуваше и възможността заместникът ѝ да е действал по заповеди от по-висока инстанция…

Независимо кое беше вярно, тя можеше да задраска и него, и Мудин от списъка с възможните доносници, а с това и другите двама членове на екипа. Оставаше само съветник Сикстен Глад, което едва ли беше някаква изненада.

Отново беше в изходна позиция — но сега поне откъм гърба ѝ беше чисто.

Или поне така се надяваше…

Той беше наредил цялото оборудване върху мърлявата кувертюра. Всеки предмет поотделно, за да може да го отбележи в списъка. Чувстваше се като таен агент, който се подготвя за рискована мисия. А това не беше толкова далеч от истината…

Параноята, която го беше гонила през половината земно кълбо, се беше увеличила, в което, естествено, нямаше нищо чудно. Някъде там имаше хора, които го търсеха и искаха единствено да докопат Играч 128 и да го предадат на Водача.

Но той трябваше да опита да се отърси от тази мисъл. Нищо не подсказваше, че са го намерили, абсолютно нищо. Все още беше с една крачка пред тях и стига да стъпваше внимателно и да не разлаеше кучетата, това съотношение щеше да се запази.

Това, което трябваше да направи, беше да се съсредоточи върху новата си мисия.

Той отвори лаптопа и започна да пише съобщение, но се спря само след няколко изречения.

По дяволите, в бледността на неговите мисли50 да вземе телефона, не беше от най-умните му ходове. Вярно, той беше изключен и изтощен. Дори най-феноменалните батерии не издържаха четиринайсет месеца, така че не се притесняваше, че могат да го проследят.

Проблемът му беше по-дълбок.

Макар че телефонът чисто физически беше мъртъв като камък, все пак сякаш пращаше сигнали.

Малък, недоловим за слуха зов, отправен към тази част от мозъка му, която все още копнееше за всичко онова, което Играта му беше предложила.

Вероятно поради това не бе могъл да го остави в Арланда.

Безспорно чувството да го държи в ръка беше хубаво. Да усети хладния метал в дланта си, да прокара пръсти по сензорния екран.

И за няколко секунди, няколко прелестни мига чувството се върна.

Introducing: Играч 128, first runner up, фаворитът на публиката — най-якият пич в Играта. Хееееенрик Петееершооон!

В днешно време почти всички телефони се зареждаха по един и същи начин. Всичко, от което се нуждаеше човек, беше малък кабел за USB порта на компютъра…

Но естествено, той не смяташе да го пуска, да не беше малоумен!

Имаше сума неща, които да прави; куп начини, с които да занимава мозъка си и да го държи далеч от тази опасна мисъл. Положението беше точно както в онази мисловна игра.

Whenever one thinks about The Game, one loses!51

— Здрасти, Ребека, Хокан е! Хокан Берглунд — продължи той, след като тя не отговори.

— А, здрасти…

Тя пристисна слушалката между бузата и рамото си, за да може да си налее чаша кафе.

— Върнах се в Стокхолм и реших да проверя дали искаш да се видим на вечеря, както си говорихме. Какво ще кажеш за този петък?

Тя пое дълбоко дъх.

— Ами не мисля, че това е особено добра идея… — започна тя.

— Хайде! — прекъсна я той. — Мисля, че си допаднахме, и много бих искал пак да се видим. Мога да те взема към седем…

Тя въздъхна.

Очевидно беше сбъркала за Хокан Берглунд.

Беше изненадващо, че въобще бе посмял да ѝ се обади, като се има предвид колко малко бе направил, за да я подкрепи, като бяха в Дарфур. Освен това изглежда не беше от тези, които разбират от намеци.

Тя определено не харесваше твърде настойчиви хора.

— Съжалявам, Хокан, но всъщност вече си имам приятел — каза тя кратко.

От другата страна на слушалката настана тишина.

— Ало? — каза тя.

Но той вече беше затворил.

— Магнус Сандстрьом?

— Аз съм.

Той стана от дивана в чакалнята и последва рецепционистката до малка конферентна зала.

— Добре дошъл, Магнус, можеш да седнеш тук, Елайза ще дойде всеки момент. Закъсняваме малко с интервютата, но няма да отнеме много време.

— Няма проблеми!

— Чудесно. Между другото, искаш ли нещо, докато чакаш — кафе, чай…?

— Благодаря, няма нужда — усмихна се той.

Тя му помаха кратко на излизане и внимателно затвори вратата.

Той се настани удобно на един от шестте стола със стоманена конструкция, разположени около масата. Едната стена беше стъклена и прозорците гледаха право към площад „Сергел“. Звукът от автомобилите едва се долавяше като слаб фонов шум. Хьотори сградите52 вероятно бяха една от най-най-добрите офис локации в града.

Вратата се отвори и вътре надникна една жена.

— Магнус? — той кимна и тя направи няколко бързи крачки навътре в стаята.

Ръкостискането ѝ беше отпуснато и леко влажно.

— Елайза Пуул, човешки ресурси. Добре дошъл!

Тя направи жест към стола, на който той бе седял допреди малко.

— Настани се и ми разкажи защо те интересува работата при нас в ArgosEye…

Той седна, преметна бавно единия си крак върху другия и се облегна назад.

— Ами работил съм дълго време в компютърната индустрия и тъкмо управлението на риска и кризисния мениджмънт винаги са ми били на сърцето…

HP се усмихна с най-меката си усмивка, намести очилата си и накрая изтупа невидима прашинка от ръкава на сакото си.

— Можеш да ме наричаш Манге, между другото, всички така ми казват!

13. Raising the stakes

По дяволите, все още си беше страшничко да не може да се разпознае… Късо подстриган, гладко обръснат, с очила с рамки като на Бъди Холи и стъкла като прозорци на носа.

Когато бяха малки, доста хора си мислеха, че той и Манге са братя.

Понякога те дори се преструваха на такива.

Оттам му хрумна идеята.

Разбира се, като прати CV-то, чисто и просто си пробва късмета, но от ArgosEye бяха налапали директно. Автобиографията на Манге беше солидна и с малко фокуси и основен курс по photoshop можеше да смае света. Като се добавеше и собствената му пробивна личност, и резултатите бяха гарантирани.

Като се има предвид с какво се занимаваше фирмата, той очакваше да го гугълнат, така че си отвори акаунти във Facebook, Myspace, Spotify и Linkedln.

Всички профили бяха снабдени с леко пипнатата му снимка, така че никой да не може да го тагне.