Най-лоши бяха нощите. Сламени колиби, хостели, летищни хотели или бижута като това тук — нямаше голямо значение. Инсомнията не се интересуваше от броя нишки на чаршафите.
В началото на турнето гледаше да си намира компания. Ухилени бекпекърки, които забираше от разни партита около лагерни огньове и които издържаха да купонясват по цяла нощ.
По-нататък, когато вече не можеше да понесе повече безсмислен pillowtalk и плажни трубадури, пеещи oooh baby it’s a wild world, се беше ограничил до асортимента при хотелския бар.
Но в сегашния момент вече бе минало много време, откакто за последно бе чувствал човешка близост.
Бе заменил това с напушени злобарки на някой от откачените филми за възрастни, които все по-притъпеното му либидо изискваше. След това вяло преживяше храна от румсървиса, прескачайки през тайландски копия на блокбъстъри, докато накрая изпаднеше в състояние, което поне напомняше на сън. Сива мъгла, в която въображението му препускаше по своя воля и изследваше места, които той с радост би забравил.
Оставаше просто да осъзнае, че мечтаният му живот бавно отиваше…
По дяволите!
Въпреки че видя автоматичните оръжия още преди кортежът да спре, миризмата я удари и беше така зашеметяваща, че за няколко секунди Ребека почти забрави за тях.
Беше сладникава ударна вълна от сгъчкани човешки тела, боклуци, отпадъчни води и гниене, от която ѝ се догади. Тя бе усетила вонята още предния ден, когато разузнаваха маршрута за транспортиране, но днес беше значително по-горещо и изглежда заради жегата миризмата се бе усилила чувствително.
Тълпата бързо обгради мястото, където паркираха, и стотици разгневени хора се притиснаха към найлоновите ленти, опънати, за да ги държат настрана.
Войниците си разменяха нервни погледи. Ръцете им стискаха прикладите, докато несигурно крачеха напред и назад по червения чакъл.
Имаше шест автомата и също толкова войници в зле стоящи камуфлажни униформи с петна от пот и с кубинки с изтъркани подметки. Началникът им, значително по-добре облечен офицер с лъскави огледални очила, ѝ махна подканващо да се разтоварват. Беше оставил служебния си пистолет в ниско нагласения бедрен кобур на десния си крак, което означаваше общо седем оръжия, без да се броят техните собствени.
Жестовете на офицера ставаха все по-нетърпеливи, колкото повече тя изчакваше, но Ребека го игнорира. Тя остана намясто с отворена врата, докато Каролина Мудин, която беше нейният шофьор, изчакваше зад волана с все още включен мотор.
Тя чу вратите на втория автомобил да се затварят и хвърли бърз поглед през рамо. Йорансон и Малмѐн идваха зад нея. Никой от тях не каза нещо, но израженията под очилата разкриваха ясно какво мислят за ситуацията.
Тълпата ставаше все по-гръмогласна и се притискаше по-плътно към ограничителната лента и тънките пръчици, които я издигаха, започваха да поддават. Ребека долавяше отделни думи на английски.
Help us. No food, no doctor.
Войникът, който стоеше най-близо до нея, облиза нервно устни, докато опипваше предпазителя на оръжието си.
Клик-клик.
Включен-изключен.
Безопасно-опасно.
Капка пот се стече по гръбнака ѝ.
После още една.
— Е, какво чакаме, Нормѐн?
Кльощавият съветник Глад явно също бе слязъл от колата от другата страна и бе застанал зад нея.
— Пресата чака, време е да се разбързаме. Вече сме закъснели.
Той се протегна към дръжката на задната врата, за да пусне министъра на международното развитие, но Ребека успя да го изпревари.
— Не пипай вратата! — изстреля тя, като в същото време затисна прозореца с дясната си длан.
Съветникът все още държеше дръжката на вратата и няколко секунди двамата стояха един срещу друг, разменяйки си гневни погледи. После Глад пусна дръжката, поизправи се и нагласи обидено възела на вратовръзката си.
— Колко време мислиш да стоим навън в жегата, Нормѐн? — оплака се той пресилено високо, за да го чуе и министърът през затъмнения прозорец. — Не разбираш ли, че тези хора само ще се разгорещят още повече, ако се бавим? Чакат ни — чакат министъра, не разбираш ли?
Да, разбираше, но нещо в цялата ситуация не се връзваше.
Когато разузнаваха мястото предния ден, те можеха да карат по целия път до офиса на бежанския лагер, където щеше да се проведе срещата. Но днес пътят внезапно се оказа затворен доста преди целта, макар че Ребека можеше да види куп коли от другата страна.
Да разходят министъра двеста метра през тълпата с ескорт от шестима нервни правителствени войници, не изглеждаше като добро решение.
Но защо всъщност?
Вчера бе гъмжало от войници, бронирани автомобили и дори хеликоптер във въздуха. Бежанците главно се бяха гъчкали в окаяните си найлонови палатки, без да смеят да се покажат.
Но днес ситуацията изведнъж бе обратната.
— Come oil, let’s go! All is good, all is good… — извика офицерът и им замаха енергично да отидат при него, докато двама от войниците му направиха нескопосан опит да отблъснат най-настоятелните от хората при лентата. Но Ребека все още се колебаеше. Шумът от тълпата ставаше все по-силен, но въпреки това ѝ се струваше, че продължава да чува металическия звук от предпазителя на оръжието.
Почти като секундарник при обратно броене.
Клик…
Клик…
Клик…
Несъзнателно тя премести дясната си ръка към пистолета в кобура на колана.
— Трябва да тръгваме — проплака Глад и тя забеляза внезапния страх в гласа му.
Йорансон и Малмѐн размениха погледи над покрива на колата.
— Какво да правим, Нормѐн?
Заместникът ѝ имаше право. Тя трябваше да вземе решение.
Опасно?
Безопасно?
Решавай, Нормѐн!
Естествено, трябваше да отвори вратата и да пусне министъра. Но все още не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред — много повече от разярена тълпа, затворен път или съветник, когото не го свърта.
Гумираната дръжка на пистолета лепнеше под дланта ѝ.
Клик…
Клик…
И внезапно тя го видя. Мъж сред навалицата вдясно. На външен вид приличаше на всички останали крещящи тъмнокожи хора наоколо. Дълга бяла риза, тъмни шалвари и парче плат около главата. И все пак имаше нещо в него, което го отличаваше.
Като начало беше спокоен. Не викаше, не размахваше юмруци, не се опитваше да привлече вниманието ѝ. Вместо това се движеше целеустремено напред, спокойно си пробиваше път между разгорещените си другари по нещастие и се приближаваше все повече.
Мъжът държеше нещо в ръката си и минаха няколко секунди, преди тя да види какво беше то.
Найлонова торба и ако се съдеше по равномерния ѝ яркожълт цвят, още не бе успяла да избледнее и да се набръчка като всичко останало в лагера.
Какво правеше нещо толкова ново и чисто насред преобладаващата мизерия?
Тя засенчи очите с лявата си ръка и се опита да фокусира погледа си. Торбата влизаше и излизаше от полезрението ѝ, скриваше се зад десетки крака, за да изскочи веднага след това от някоя пролука. Яркожълта, гладка и определено отличаваща се.
За миг ѝ се стори, че зърна силуета на тъмен предмет на дъното.
И изведнъж реши!
— Обратно! — изрева тя и хвърли бърз поглед към двамата си колеги, за да провери дали са разбрали заповедта.
— Качвай се обратно, прекратяваме! — извика тя на Малмѐн, който изглежда не я беше чул през шума от тълпата.
Първоначално заместникът ѝ не реагира, след което кимна кратко и сигнализира с ръка на шофьора на третата кола да даде назад и да им освободи пътя.
— Какво, по дяволите, правиш, Нормѐн? — изкрещя съветникът и хвана дясната ѝ ръка.
Тя просто се отърси от него.
— Вътре в колата, Глад, освен ако не искаш да останеш! — отсече тя, докато даваше знак на шофьора си да се приготви за отстъпление.
Глад продължи да реве в ухото ѝ, тя не го чуваше.
Мъжът с найлоновата торба бе изчезнал, но тя беше сигурна, че е там, в навалицата, и че все още си проправяше път към тях.