— Има съвпадения между кръвта от ризата ви и ДНК, което открихме в хотелската стая на г-жа Аргос, а преди два часа хеликоптерът намери останки на около половин миля от лагера. Става дума главно за окървавени дрехи и остатъци от кожа. Птиците и пустинните лисици не са си губили времето. За жалост, много пъти сме виждали такива случаи, когато някой се загуби в пустинята, но първоначалните тестове съвпадат с профила на г-жа Аргос.

Той направи вял жест към света отвъд стените.

— За момента не знаем дали тялото е било преместено, или това са просто останки, пренесени от животните. Затова продължаваме издирването както в близост до лагера, така и по-далеч.

Той се надвеси над масата.

— Всичко това, естествено, може да е трагична злополука. Разправия на закътано място, няколко мига на ярост, сдобили се с ужасни последствия. Може би въпреки кръвопролитието г-жа Аргос е била само наранена. Оставена сама с убеждението, че е способна да потърси помощ? Но вместо това в замаяното си състояние се е отправила в грешна посока — право в пустинята…

Полицаят изгледа HP продължително.

— Ако случаят е бил такъв, съдията вероятно ще прояви известно снизхождение.

Той направи пауза и изглежда очакваше отговор.

HP напразно се опитваше да овладее вихрушката в главата си.

Имаше обяснение за всичко, беше сигурен в това. Съвсем естествено обяснение, което щеше да покаже, че е невинен. Теоретично погледнато, можеше да се въргалял из лагера и в даден момент да е решил да се отърве от идиотската тениска и да изрови скъпата си копринена риза от кошчето. Малко петна от повръщано съвсем не бяха нещо, за което да те е грижа, когато си напушен…

Но след това?

Убиецът, естествено, е изтичал в тоалетната. Опитал се е да отмие кръвта от себе си възможно най-бързо и е намерил ризата му в кошчето.

Вярно, звучеше адски пресилено, но всъщност и по-странни неща се бяха случвали!

Прехвърли набързо сценария още веднъж в главата си. Беше крехък — но не и немислим.

И все пак не можеше да спре една неприятна мисъл, която се прокрадваше в ума му.

Ами ако Азиз имаше право!

За момент там в лагера на него наистина му идваше да удуши Анна Аргос — да стисне здраво врата ѝ и да задави шибаната ѝ надменна усмивчица…

— А-ами другите? Венсан и приятелите му?

Той сам долови колебливия тон в гласа си.

Като че подозираше какво ще отговори полицаят.

— Да, разбира се, за малко да забравя за мистичния французин…

Азиз си сложи очилата за четене и запрелиства из папката пред себе си.

Това, което установихме, е, че вие и г-жа Аргос сте пристигнали в лагера заедно. Видели са ви да вечеряте на една маса, а по-късно вечерта свидетел ви е видял да се карате съвсем близо до отвора в оградата при тоалетните. Свидетелят описва караницата като осезаема и освен това казва, че г-жа Аргос е изглеждала ужасена.

Той спря, за да прелисти, и HP преглътна няколко пъти в опит да навлажни пресъхналото си гърло.

— Френските ви спътници, за жалост, бяха напуснали лагера, когато ние пристигнахме, но ги разпитахме на следващия ден в хотела им. Всички разказват единодушно, че сте били разгневен, защото г-жа Аргос ви се е подигравала заради малката ви „злополука“ в колата и по-късно тя — може би именно заради това — изглежда е предпочела чужда компания пред вашата.

Той прелисти страницата и продължи.

— Французите наистина потвърждават разказа ви, че сте се срещали по-рано в Индия, но казват, че срещата тук в Дубай и пустинното сафари са били ваша идея.

Полицаят спря и изгледа HP над ръба на очилата си.

На него му трябваха няколко секунди, за да възприеме информацията.

— Н-но всичко беше тяхна идея, Венсан ми позвъни в хотела, те ни взеха. Питайте шофьорите, те знаят!

— За съжаление, не можем да се свържем с шофьорите Емир и Башид. Според шефа им обаче това не е нещо необичайно. Те работят почасово и извън сезона се прибират при родата си в Йемен. Шефът казва, че колите са запазени от вашия хотел на името Санклер и една от кредитните карти, които намерихме в портфейла ви, е била използвана за потвърждаване на резервацията. „Мастър-Кард“, издадена на името на Жером Санклер. Жером Венсан Санклер.

Всъщност идеята не беше особено забележителна, нито пък нова. Дискусионен форум, отворен за всякакви оплаквания, клюки и самоуверени твърдения — с разликата, че тъкмо този форум изглежда бе насочен към полицаите или във всеки случай хората с униформени професии. Доста свежо…

Но след като прочете няколко теми, тя започна да разбира защо хората говореха за форума. Един от най-активните потребители, човек, който очевидно се наричаше MayBey, беше добър — страшно добър всъщност. За разлика от останалите той или тя не се оплакваше от дефектно оборудване или от качествата на последния набор стажанти. Езикът на MayBey беше специален — кратки изречения, много мрачни, вместо помпозните излияния, изпълнени с чиновнически шведски, които полицаите иначе обичаха.

Всички полицаи бяха преживявали преследвания и MayBey — който и да е — беше успял да улови всичко само в няколко реда: напрежението по време на гонитбата, радостта при залавянето, тегавата бумащина и накрая гнева, когато бандитите просто са си тръгнали, сякаш напускат хотел.

В темата имаше петдесет и осем коментара, пет пъти повече, отколкото получаваха повечето от другите пишещи, и всички те споделяха фрустрацията на MayBey.

Другото, което правеше темата интересна, беше познатото звучене. Юнкстакоршет можеше спокойно да бъде Юлстакоршет, а тя знаеше, че в лена32 имаше прокурор, който се казваше Стиернкрюс или нещо такова.

От чисто любопитство отвори интернет страницата на стокхолмската полиция, но не намери новина, която да отговаря на описаното в блога. Какво означаваше това?

На практика нищо.

MayBey може би беше от друг лен или пък той или тя описваше стара случка. Но по някаква причина. Ребека беше сигурна, че се имаше предвид Стокхолм.

Във всеки случай тя разпознаваше карикатурите в по-старите публикации на MayBey. Началникът на полицията Тефлон, чиято бяла риза никога не се лекьосваше, комисар Мекотело33, който никога не беше на разположение, когато трябваше да се взимат важни решения, или криминален инспектор Сабо, който сновеше по коридорите, изцяло зает с опитите да се скатае от работа.

Тя беше сигурна, че е работила с всеки един от тях — но от друга страна, със сигурност не беше единствената…

Последната публикация на MayBey обаче бе тази, която наистина събуди интереса ѝ…

Полицаят го погледна, сякаш очакваше реакция, но като никога HP не знаеше какво да каже. Отчаяно се опитваше да съживи образа на Венсан в главата си, но по някаква причина чертите на мъжа внезапно бяха станали неясни — почти размазани.

Той отваряше и затваряше уста, без да може да произведе членоразделна дума.

— Бяхме много внимателни, г-н Петершон. Убийствата са необичайни тук, в Дубай, затова търсим под всеки камък. Хората ми провериха всички отпечатъци, които можахме да намерим, както в колата, така и на масата ви, и намерихме вашите, тези на г-жа Аргос, както и на всички останали от компанията ви. Дори се свързахме с полицейските власти в съответните ви родни страни и всички замесени имат чисти досиета. Всички с изключение на вас, г-н Петершон…