Изменить стиль страницы

В следващия миг някой притисна мокър парцал към лицето му.

Първите две секунди не бяха толкова опасни — все още можеше да диша, макар че усещаше как качулката се затяга по-здраво, когато вдишваше. Миришеше на мокър хавлиен плат, което бе по-скоро успокояващо, отколкото плашещо. Но после дочу мокър, бълбукащ звук и изведнъж през плата започна да се процежда вода право в носа и устата му.

Не беше много, но достатъчно, за да се задъха, резултатът от което беше единствено, че вдиша още вода през плата. Една част попадна в кривото му гърло и той се задави. Изхълца, после автоматично вдиша рязко няколко пъти, което моментално доведе до още една мини глътка в кривото гърло.

Още хълцане, вдишвания, кашляне и вода.

Но никакъв въздух…

По дяволите — тия идиоти щяха да го удавят!

Кислородният му запас почти свършваше и го обзе паника.

Опита се да извие глава, така че да махне парцала от лицето си. Но не можеше да мръдне.

Пак изхълца, но рефлексът от гаденето само прати още вода надолу и виковете му се превърнаха в гаргара.

Внезапно платът се махна, после и качулката. Той се закашля, изхвърли навън малко вода и най-накрая успя да поеме накъсана глътка спасителен въздух.

И още една.

Паниката бавно се уталожи.

После чу гласа на Скарфейс в ухото си.

— Кой… си… ти…?

Той се опита да поклати глава, бе прекъснат от нов пристъп на кашлица, след което направи нов опит.

— Успокой се, мамка му…

Нечии ръце го притиснаха надолу, сложиха му качулката и хавлиеният плат заглуши протестите му.

Още вода, после още давене. Той извиваше бясно тялото си и се опитваше да рита, но беше здраво стиснат в желязна хватка. Изрева — само за да се нагълта с още течност.

Започна да му причернява. Паниката върлуваше на воля. Копелетата наистина бяха напът да го убият!

* * *

Щангата над раменете, жълт двайсет и пет килограмов диск от всяка страна, широк разкрач. Тя пое дълбоко дъх, приклекна, докато коленете ѝ не образуваха деветдесетградусов ъгъл, после изхвърли въздуха от дробовете си, като същевременно се повдигна обратно нагоре.

— Осем — отброи Нина Бранд, която стоеше зад нея. — Още две, Бека!

Усещаше млечната киселина да изгаря бедрата ѝ, но дори тежката серия клякания не успяваше да спре мислите ѝ.

Значи освободена от служба — малко безплатна почивка, можеше да се каже, ако човек беше в настроение да смекчава нещата. За съжаление, тя не беше.

И кой я беше докладвал?

При всички положения списъкът с кандидати съдържаше поне три имена. Глад, естествено, беше на първо място. Когато оставиха него, Берглунд и преводача на прашното малко летище в Дарфур, той изглеждаше, сякаш беше готов да я убие. Беше съсипала цялото му държавно посещение и сигурно беше нанесла сериозен удар както на репутацията, така и на самочувствието му.

Тя пое дъх, сви колене и после се изправи. Съдържанието на млечна киселина се покачи с няколко нива, но едва го забеляза.

Номер две в списъка беше заместникът ѝ, Давид Малмѐн.

Той изглежда определено не я беше приел за новия шеф и сега му се бе удала златна възможност да се отърве от нея. Това, че нито той, нито Каролина Мудин дори не бяха зърнали атентатора звучеше, меко казано, неестествено. Като заучена история, предназначена да подкопае доверието в нея.

В краткосрочен план Малмѐн всъщност беше единственият, който моментално печелеше нещо от отстраняването ѝ, защото тя предполагаше, че той е поел началството над екипа.

— Де-еесет.

С известни усилия тя завърши последното повторение и ѝ помогнаха да постави щангата нашето. Направи кратка обиколка из залата, за да разсее киселината и да завърши мисълта си.

Третото място беше малко по-спорно, но след известен размисъл тя реши, че може спокойно да го раздели между Каролина Мудин и нейните колеги Есбьорнсон и Йорансон. Всичките си имаха тартор, с когото искаха да се държат добре, и макар че отношенията ѝ с Мудин започнаха доста добре, нито тя, нито някой от другите се застъпи за нея, когато беше важно.

Та какво да направи сега?

Разследването вероятно щеше да отнеме поне месец. Всички замесени трябваше да бъдат изслушани, а освен това трябваше да получат информация и от суданските власти.

Тя беше само основателно заподозряна, това беше най-ниската степен на подозрение, така че дотук следователите явно нямаха достатъчно аргументи, че прокурорът да поиска да повдигне дело.

Дума срещу дума — въпросът беше доколко единодушни щяха да са останалите показания. Може би въпреки всичко беше време да си намери адвокат, за да покаже, че не възнамерява да търпи още глупости? Но се колебаеше.

Мразеше този тип…

* * *

Игра!

Нагласен арест, фалшив разпити куп актьори, които си играеха на Среднощен експрес точно както предния път.

Тогава го бяха пречупили и макар че той се зарече сега да издържи, те бяха доста близо до това да го направят пак.

Смъртният страх го държеше в желязна прегръдка, сърцето му биеше на двойни обороти, а той повръщаше като свиня върху каменния под.

— You tell me name — по-скоро заяви, отколкото попита Скарфейс, докато се почесваше по наболата брада.

HP можеше единствено да кима между пристъпите на кашлица. Той хлипаше като малко дете. Сълзите горяха по бузите му — повръщаното жилеше гърлото му и той беше готов да разкаже всичко. За убийството на Кенеди, за бебето Линдберг26, натопяването на Roger fucking Rabbit поемаше вината за всичко само да разкараха проклетата кърпа от лицето му!

— Петершон — проплака той. — Хенрик Петершон, Играч 128.

— Thank you! — Скарфейс кимна доволен. — Next question…

HP замръзна. Бяха го пречупили, беше загубил. Така че какво повече имаше да се каже?

После загря…

И внезапно се ухили.

Беше сбъркал — адски беше сбъркал!

Това не беше изпитание, не беше оценяване или втори шанс, както жадният му за респект мозък почти бе успял да му втълпи. Напротив, ставаше дума просто за пари. Играта си искаше шибаните кинти обратно, това беше всичко.

Номер на сметката, потребителско име и парола — щеше да си каже всичко, само да се махне от скапаната носилка.

А после какво? След всичко това той беше съвсем сигурен, че Водачът нямаше да го остави да си тръгне…

— The money yes? — изхълца той.

Скарфейс го изгледа странно и вдигна ръце.

— No money, nono!

По някаква причина мъжът изглеждаше почти обиден.

— Следващ въпрос — повтори той и се вторачи ядосано в HP, докато вадеше бележник от джоба на изцапаната си риза.

— Did… you… — прочете полицаят и HP кимна.

Време беше да сложи край на всичко това.

— Did you… kill her…?

Сега вече нищо не разбираше.

* * *

— Говори ли ти се за това?

— Всъщност не — отвърна Ребека лаконично.

Тя прокара гребен през мократа си коса и после я събра в стегната конска опашка при врата.

— Вече знаеш основното, какво друго има да се каже? Отстранена съм, докато приключи разследването, а дотогава ми остава само да си играя на познай кой ме натопи.

Тя и Нина Бранд се бяха срещнали още в полицейската академия и после бяха работили в един и същи патрул две години. В действителност бяха доста различни не само на външен вид. Твърде различни, че да могат да станат близки приятелки. И все пак се разбираха много добре, поне на повърхностно ниво.

Нина Бранд за разлика от нея беше руса, ниска и със заоблени форми. От типа, след който по коридорите се обръщат и момчета, и момичета и тя знаеше как да се възползва от това максимално.

Нина обичаше вниманието и се чувстваше най-добре сред други хора — колкото повече, толкова по-добре, което сигурно беше и причината да работи в екипа, който следеше заведенията.

Самата Ребека никога не би си помислила да кандидатства там.

вернуться

26

Един от най-прочутите случаи на отвличане е похищението на двегодишния син на известния летец Чарлз Линдберг през 1932 г. — Б.пр.