— Но това е твърде много гняв.

Дафи кимна, след това поклати глава.

— Може би единствената вина на Гарман е, че е твърде властен и покровителствен баща — каза тя. — Може би убийствата ще спрат, ако най-накрая бащата претърпи провал — ако го осъдят да прекара живота си затворен.

— Дали ще проговори? — попита Болд.

— Бих искала първо да чуя какво има да ни казва Бейън — отвърна тя. — С колкото повече данни му дадем да разбере, че разполагаме, толкова по-голяма е вероятността да го накараме да проговори. Ако разбере, че само гадаем и налучкваме, ще се затвори още повече. Ако успеем да го извадим от равновесие, тогава вече можем да очакваме резултат.

— Набелязал си е нова жертва — въздъхна Болд, имайки предвид последното писмо. Погледна часовника си — времето летеше. — Господи! Трябва да направим нещо.

— Изпрати някой да наблюдава парка. Велосипедната алея — посъветва го тя. — Имаме рисунката на художника. Той минава през парка. Със сигурност живее наблизо.

Болд се протегна към телефона. Вратата се отвори. Нийл Бейън и Ла Моя. Бейън заговори преди още Болд да е успял да набере първата цифра:

— Всичко е заради случилото се преди време в Монтана — един ужасен пожар.

Преди десет години част от килиите на градския затвор бяха прехвърлени от сградата на Обществената безопасност в сутерена на отсрещната сграда — на правосъдието. Тук държаха особено опасните престъпници, а в сградата на Обществената безопасност имаше само общи килии, предназначени за членове на младежки банди, скитници, пияници, наркомани, дребни джебчии по домовете и крадци на коли. За извършителите на убийства, изнасилвания, едри взломни кражби и престъпления с утежняващи вината обстоятелства се полагаха самостоятелни килии.

Макар в килията на Гарман да имаше четири нара, той беше сам в нея. Вътре имаше съвсем обикновена мивка, обикновена тоалетна чиния, крушка на тавана, защитена с мрежа, а стените бяха запълнени с рисунки и надписи.

Дафи потрепери. Не обичаше особено затворите.

Гарман беше облечен с оранжев гащеризон — затворническа униформа, която караше всички да изглеждат някак унизени, но Гарман си оставаше все същият привлекателен мъж, помисли си тя. Бузите му бяха все така румени, светлокафявото на ирисите му се беше сгъстило до тъмнокафяво; макар Дафи да нямаше някакво особено отношение към окосмяването по лицата на мъжете, сега реши, че мустаците и брадата му стоят добре.

— Не виждам адвоката си — започна той, след като Болд и Дафни прекрачиха прага на килията му и затвориха вратата след себе си. Ла Моя остана от другата страна на решетката, уловил с ръце два от металните стълбове и пъхнал лице помежду им. — Нищо няма да ви кажа, докато не дойде адвокатът ми — изрече отново Гарман.

Дафни и Болд приседнаха на срещуположния нар. Както се бяха договорили, никой не изрече и дума. Дафни първа щеше да наруши мълчанието. След това щяха да се включат и другите — всичко беше уговорено предварително, щяха да задават въпросите си на смени.

Две-три минути изминаха в мълчание, Гарман изгледа последователно седящите срещу него, след това вдигна поглед и към Ла Моя. Колкото повече минаваше времето, толкова по-нервен ставаше арестантът. Най-накрая не издържа:

— Мислех си, че боядисват стените, за да замажат всички тези надписи и рисунки. Отвратителни са.

Дафи изстреля репликата си:

— Нито една буква от почерка ти не е сходна с написаното в писмата.

Болд се включи веднага:

— Човекът, който пали пожарите, е по-слаб с около трийсетина кила от теб.

И Ла Моя не закъсня:

— Всички цитати от писмата имат един и същи източник. Може би ти ще ни осветлиш кой е този източник?

Очите на Гарман продължаваха да ги оглеждат последователно.

Ла Моя каза:

— Кой е този общ източник за всички цитати, които си пращал сам на себе си?

От устата на Гарман се отрони:

— Бартлетс.

В гласа му имаше известна доза убедителност.

Ла Моя имитира обичайния звук от телевизионните игри, сочещ погрешен отговор.

Гарман потрепери от мисълта, че го бяха уличили в грешка.

Дафи каза:

— В лабораторията са идентифицирали химическия състав на мастилото, използвано в писмата. Ти не притежаваш химикал с подобно мастило. Нямаш и такава хартия. Намерихме само три марки в дома ти и те нямаха нищо общо с тези, които е използвал Начетения.

Тя следеше внимателно движението на очите му, внимавайки и за движенията на тялото, които можеха да й подскажат несигурност и притеснение, като например облизване с език на пресъхналите устни. Тайният език на тялото.

— Не си обявявал, че микробусът ти е откраднат — вметна Болд.

Ла Моя добави:

— Не си поискал да ти се изплати застраховката. Как е възможно да ти откраднат микробус за седем хиляди долара и да не поискаш да ти платят застраховката?

— Любопитно — отбеляза Дафи.

Под очите на Гарман изби пот. Той притисна няколко пъти показалеца върху кокалчето на палеца си и то всеки път изпукваше.

— Искам адвоката си — изхърка той.

— Обадихме му се. Уведомихме го. Ще дойде — информира го Болд.

Каза му истината. Това, което Гарман не знаеше, беше, че адвокатът му в момента присъстваше на дело. И щяха да минат часове, преди да се появи в килията.

— Разкажи ни за пожара — предложи Болд, без да конкретизира какво има предвид.

— Кой пожар? — попита Гарман, намирайки сили и за усмивка. — Виждал съм доста пожари.

— Колко от тях си палил ти? — заинтересува се Ла Моя.

— Ник Хол ми продаде хиперголиците — започна Гарман, повтаряйки признанието, направено по радиото. — Знаех за унищожителната им сила още от службата си в „Гранд Форкс“.

— Военновъздушна база в Северна Дакота — уточни Дафи. — В служебното ти досие е записано, че си участвал в потушаването на пожари, някои от тях особено разрушителни.

— Точно така. Работата беше доста опасна.

На Болд положението все повече започваше да му се нрави. Лека-полека Гарман се отпускаше и казваше повече, отколкото със сигурност беше първоначалното му намерение. Стената, с която се беше обградил, ставаше все по-тънка. Малко по малко те стягаха обръча около въпроса, чийто отговор бяха дошли да чуят. Дафи беше измислила реда, по който да му бъдат задавани въпросите.

— Разкажи ни за пожара — опита пак сержантът.

Очите на Гарман зашариха между тримата.

— За караваната — помогна му Ла Моя. — Твоята каравана. Изгоряла е до основи, нищо не е останало от нея, според докладите. Пожарът е обявен като нещастен случай. Но Фидлър — знаеш кой е Сидни Фидлър — напомни му той — разговарял с някои местни хора, които си спомнят много добре този пожар. Необичайното в него било, че водните струи от маркучите, вместо да потушават пожара, като че го разгаряли още повече. И той ставал все по-силен и по-силен. Използвано е било хиперголично гориво, Гарман — също като при пожарите от нашето разследване. Затова сме така любопитни.

Чу се отново характерен шум, този път не от пукащите кокалчета на Гармановите пръсти, а от приближаващи стъпки. Беше пазачът, който направи знак на Болд и му подаде лист хартия през решетката. Още един трик на Дафни. Бейън беше им съобщил името на сина на Гарман малко преди разпита. Беше го научил от справката за медицинската застраховка, която беше разкрила грозна картина. Дафи реши, че внасянето на известен театрален елемент в разпита няма да им навреди. На листа не беше написано нищо, но това не попречи на Болд да го прочете с огромен интерес. Когато вдигна глава, очите му се бяха разширили от изненада.

Гарман леко наклони тяло напред в очакване да разбере за какво става дума.

Въпрос зададе Дафи, не Болд:

— Даяна изневеряваше ли ти? Това ли беше причината?

Долната челюст на арестанта провисна, а бузите му се лишиха от цвят. За момент като че беше спрял да диша, нито пък можеше да се движи. После избухна: