— Тя насрочи това заседание, Лу — поясни му Джени. — Каквато и да е причината, трябва да е много важна. Просто не мога да си позволя да ги прекъсна, това е всичко.

Болд кимна.

— Важна е, добре — съгласи се той. Сигурно им връчваше оставката си. Усети гърлото му да се свива от надигащата се мъка и реши да спести на помощничката гледката плачещ мъж на средна възраст. Насили се да каже само: — Кажи й, че съм идвал. Кажи й, че е много важно. Да ме потърси по мобифона — добави, успявайки да се овладее. Споменаването на мобифона го накара да го извади от джоба си и да го провери. Светеше лампичката с надпис „БАТЕРИЯТА ИЗТОЩЕНА“. Беше мъртъв — като всичко около него. — Не знам — избъбри той на Джени, усещайки се окончателно победен.

След което се извърна кръгом и се запъти към асансьора.

Джени го последва, но през целия път не изрече нито дума. Отвори му вратата към външната приемна, после избърза и му повика асансьор, може би защото той сигурно изглеждаше в момента абсолютно неспособен да извърши даже такова просто действие. Вратите се отвориха и Болд влезе в асансьорната клетка, улавяйки погледа на Джени тъкмо преди вратата му да се затвори. В него имаше съчувствие и притеснение. В неговия поглед имаше само студ и мъртвило — като топящ се лед.

Свърза се със службата си по радиостанцията в колата. Диспечерът го накара да изчака — прозвуча му като доживотна присъда.

После диспечерът отново се обади и му каза:

— Има съобщение от детектив Джон Ла Моя. Искате ли да ви го прочета?

— Искам — излая Болд, потегляйки в същото време с колата.

— Съобщението гласи: „Трябва незабавно да поговорим. Обади се възможно най-бързо“.

Болд натисна бутона за обратна връзка и каза:

— Предайте му, че идвам.

Усещаше се като предател и измамник.

По пътя към полицейското управление спря пред една църква и влезе в нея. За негово учудване почувства се по-добре.

49.

Когато вратата на асансьора се отвори на петия етаж на сградата на Обществена безопасност, мълчанието, сковало разстроената психика на Болд, се пропука от какофонията от крещящите един през друг десетки репортери в комбинация с гората от черни тумбести микрофони, размахвани около него, и ослепителната светлина, струяща от прожекторите на телевизионните камери. Един от репортерите надвика всички:

— Начетения в ареста ли е, или не?

Шосвиц си проби настървено път сред тълпата и задърпа Болд към металната врата, водеща към отдел „Убийства“, не преставайки да повтаря:

— Без коментар! Без коментар!

Вратата се отвори и ги пропусна вътре, а представителите на печата останаха отвън, сякаш възпрени от една невидима граница — също като куче пазач, отхвърлено назад от късия си синджир. Но с тяхната липса какофонията не спря — само беше заменена от коментарите на хората от групата му, които, щом го видяха, скочиха и го обградиха като тексаски рейнджъри. Боби Гейнис му говореше нещо, но той не я чуваше. Ла Моя беше тук, Бърни Лофгрийн, също и няколко униформени полицаи, които още в началото бяха пожелали да се включат като доброволци. Забеляза и една жена на име Ричард от прокуратурата. Всички говореха в един глас, някои крещяха, надявайки се да бъдат чути. Шосвиц се присъедини към тях. Така, движейки се в пакет, всички продължиха към заседателната зала. Само един човек липсваше — Болд забеляза, че тя е застанала до вратата на залата, с кръстосани на гърдите ръце, с безупречна прическа, с очи, приковани в него, а на лицето й се беше изписал израз на крайна тревога. Само тя го познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка какво е истинското му състояние; Шосвиц не го беше забелязал, твърде зает с журналистите; останалите не го бяха забелязали, вниманието им беше насочено по-скоро към това, което имаха да му казват, отколкото към самия него. Но тя го забеляза. Знаеше, че нещо се е случило, и в мига, когато се озоваха един до друг, го попита:

— Какво се е случило?

Той усети непреодолимо желание да й каже, но в същия миг гневният Шосвиц кресна:

— Много добре знаеш какво се е случило! Дошло е ново писмо!

Тя тихичко обясни на Болд, сякаш това имаше значение:

— Не е на себе си, защото един репортер е открил писмото в сутрешната поща на Гарман. А не ние.

— Начетения е още на свобода — извиси глас Шосвиц.

Болд само го погледна и поклати глава.

— Всички вън! — каза на насъбралите се. Улови Дафи за лакътя и я накара да остане. — Джон, ти остани.

Щом залата се изпразни, той затвори вратата и тримата останаха насаме.

Ла Моя започна да обяснява:

— Един репортер на „Таймс“ решил да проверява всеки ден пощата за Гарман. Сигурно някой вътрешен човек му е помогнал, но какъвто и да е случаят, той знаеше още преди нас за новодошлото писмо.

Болд изпъшка:

— И, разбира се, изпратено е след ареста на Гарман.

Ла Моя кимна.

— Правилно.

— Какво се е случило, Лу? — повтори Дафи, все със същия израз на крайна тревога по лицето си.

Погледите им се срещнаха. Той реши да отклони своя. Това я нарани още повече. И тя извърна глава.

— Какво е цитирал този път? — попита Болд. — Има ли значение?

Тя отговори, без да се извръща:

— Значение ли? Аз обърках всичко. Той не е начетен, Лу. Може би даже и не обича да чете. Портретът, който му направих, е погрешен. — Тя се извърна и ги изгледа последователно.

Признанието й привлече изцяло вниманието на Ла Моя. Болд за миг надмогна мъката си и забеляза колко е разстроена.

— Има парк, построен върху тунела за I-90, след подвижния мост, през който минава велосипедна алея. — И тя им разказа за рисунките и цитатите, спестявайки им причината, поради която се беше озовала там — срещата на Бен с Емили. — Портретът ми е погрешен.

Неловката тишина беше нарушена от Ла Моя.

— Доколко погрешен?

— Той е необразован. Социопат. Ако не знаех фактите по случая, щях да заложа на мотива отмъщение, насочено срещу Гарман.

— Абсолютно се покрива с това, което ние открихме — промърмори Ла Моя, изненадвайки Болд, който очакваше детективът да се нахвърли върху Дафи заради грешката й. Ла Моя продължи: — В данъчната декларация на Гарман от седемдесетте години фигурира издръжка за двама души.

— Двама? — повтори Болд, смаян за кой ли път от широките контакти на Ла Моя.

Ла Моя поясни с отбранителен тон:

— Опитах се да се свържа с теб по мобифона ти, но ти изобщо не реагира. Бих могъл и аз да ти кажа подробностите, но всъщност Нийл — имаше предвид Нийл Бейън — започна да проучва миналото на Гарман след ареста, за да може да оформим досието му. Зае се с колегите му по линия на пожарникарската работа, съвсем естествено в случай като този. При мен дойде, за да му помогна за данъчните декларации. Изглежда нещо беше подочул. Знам, че го изхвърли преди малко с останалите, но може би е по-добре все пак да говориш с него.

— Извикай го — нареди Болд.

Ла Моя се втурна навън.

Двамата седяха и се гледаха — Болд и Дафи. В този момент той не мислеше за нея като за красавица — не както друг път. Нямаше по-красива жена от Лиз! Всичко друго беше черна празнота.

— Значи Гарман има дете? — изрече Болд на глас това, което беше станало явно от данъчните декларации. — Това какво обяснява?

— Няма да ти се иска да го чуеш — прозвуча зловещо отговорът й.

— Един баща със сигурност би прикривал детето си — отговори бащата Болд.

— Едно дете, което излива гнева си срещу собствения си баща. Като се имат предвид фактите и обстоятелствата, това дете може би символично убива майка си отново и отново — жените, които приличат на нея. Изпраща послания заплахи на баща си. Извършва убийствата в града, където работи баща му, с помощта на наученото от бащата: огъня.

Болд усети като че го облива не вряла вода, а леден душ.

— Защо?

— Гняв.