Болд каза на Гейнис:

— Ако поискаме помощ, поръчай ни надгробни кръстове.

— Разбрах — отвърна Гейнис, видно беше притеснението й.

Дафи вървеше с по-бърза крачка. Болд я улови за ръката и я дръпна. Двамата изкатериха стръмнината и се шмугнаха зад къщата откъм по-далечния край на тревната площ. Запътиха се към разнебитената барака.

Вратата й се затваряше с кука, подпряна върху издаден пирон. Болд повдигна куката, влезе вътре и увлече Дафи със себе си, оставяйки вратата леко открехната.

Дафи прошепна:

— Казах ли ти, че страшно мразя такива места?

Беше прашно и влажно, пълно с паяжини и плесен. Вътре се намираше и един шевролет модел хиляда деветстотин петдесет и седма година, подпрян на трупчета и покрит с такъв дебел слой прах, че не можеше да се разбере какъв е бил на цвят. Навсякъде около него имаше разхвърляни кутии, кашони, пълни с какво ли не, и празни щайги. Почти нямаше място за тях двамата. Отляво на Дафи беше подпряно колелото на момчето — добре почистено и добре поддържано.

Дафи обви ръка около Болд — като дете, търсещо утеха. Тялото му беше топло и леко се поклащаше при вдишване и издишване.

През открехнатата врата се откриваше отлична гледка към къщата. Светлина от фенерче за миг проблесна през един от прозорците. Болд чу размяна на реплики между един от членовете на спасителния отряд и диспечера. Сърцето му ускори пулс в нетърпеливо очакване.

— Той е вътре — каза Дафи, по тона й личеше колко е развълнувана.

Над същия прозорец надвисна тъмна сянка.

Никълъс Хол беше на по-малко от два метра разстояние, а вниманието му беше насочено към задния двор.

Болд прошепна:

— Той ни усети. Този човек има добра интуиция.

По-скоро почувства кимването на Дафи.

Сянката прекоси прозореца и изчезна. За Болд усещането беше като полъх.

Дафи продължаваше да се притиска в него. Болд искаше да я отстрани от себе си, но не го направи. Вместо това се наслади на топлината й, на дъха й, разхлаждащ врата му, на нежното докосване на пръстите й отстрани на кръста му.

— Хайде, излизай — прошепна тя, подканвайки заподозрения.

Болд съвсем искрено желаеше мъжът да открие парите, знаейки, че нямаше да се бави толкова, ако вече ги беше намерил.

— Ами ако излезе без парите? — попита тихо Дафи.

— Това ще бъде абсолютен провал — отвърна Болд.

Нямаше нужда да обяснява повече.

Дафи прошепна:

— Петстотин долара са истинско състояние за него. Ще ги намери.

Болд пъхна лакътя си помежду им. Не можеше да я остави да му шепне в ухото. Не можеше да я остави да го прегръща. Беше му станало горещо и пулсът му се беше ускорил. Тя усети мушването на лакътя му и се притисна още по-силно към него.

Чуха как Хол бяга по вътрешната стълба надолу. Болд се притесни да не се е отказал. Разочарованието премина като вълна през тялото му. Без парите арестът му щеше да бъде абсолютно излишен и неподплатен с доказателства. Прокурорът направо щеше да му се изсмее. По-добре щеше да бъде, ако беше издействал предварително разрешение за арест или пък се задоволеше само с наблюдението.

Задната врата се отвори със скърцане. Невидимият Хол явно се колебаеше.

Четейки както винаги мислите на Хол, Дафи каза:

— Ами трупът? Какво ще кажеш за подозрение в убийство? Това не е ли достатъчно основание за арест?

„Бинго“, помисли си Болд.

— Колко е хубаво, че те имам — прошепна той. Подаде й фенера и извади револвера си. — Готова ли си? — попита.

Заподозреният излезе от потъналата в мрак къща и затвори вратата.

— Когато кажеш — прошепна Дафи.

Болд натисна бутона на уоки-токито три пъти.

Извърна глава, за да я погледне в лицето и устните им леко се докоснаха. Изви тяло назад и започна да свива пръстите на свободната си ръка. Едно… две… три…

Болд ритна с крак вратата на бараката. Дафи примигна срещу светлината.

— Полиция! — извика Болд. — На земята — веднага!

Хол буквално падна на земята, разпервайки ръце. Реакцията му изненада Болд.

Дафи възкликна:

— Ето какво им е хубавото на тези военни. Знаят как да изпълняват заповеди.

Дафи осъзна, че го обича, но никога няма да бъде неин. Мислите й не бяха насочени към къщата или към заподозрения, или към извършваната от него кражба, а към Болд, към мъжа, към сержанта, към любовника, към приятеля. Недостижимият. После в мислите й се появи заподозреният, много бързо обаче те отново полетяха към Болд — в тези притеснени минути, делящи я от своеобразната им прегръдка, и думите му, когато я беше попитал дали е готова, след това мислите й се отклониха към възможността да живее с него и осъзнаването, че всички шансове за това вече са отминали. Вероятност, която толкова пъти беше приемала като достоверна и също толкова пъти беше отхвърляла като несъществуваща, както направи и сега. Въпреки това тази мисъл посвоему я успокои. Чувството й към Оуен приличаше много на любов, но всъщност беше нещо като да се впуснеш в нова връзка след нещастна любов, опит да се отърси от тежестта на чувството си към Лу Болд. Опитът се беше оказал неуспешен — нещо, за което тя си беше дала сметка през последните седмици, нещо, което Оуен беше усетил веднага. Тя се изправи пред факта, че личният й живот отново беше претърпял крушение, и се запита дали всъщност не мислеше прекалено много, а не се отдаваше повече на чувствата — или може би беше тъкмо обратното? Ако трябваше да слуша приятелите си, тя беше прекалено своеволна и неотстъпчива, упорита, непреклонна и властна. Това бяха същите тези приятели, които й казваха колко я обичат. Ако трябваше да слуша Оуен, тя беше красива и умна, отзивчива и даваща подкрепа. Ако трябваше да слуша сърцето си, то й казваше, че едновремешното уважение към Лу Болд беше прераснало в безусловна любов. Тя му се възхищаваше заради неговата музикалност, заради лидерските му способности, заради интелигентността и човечността му. Той не беше без недостатъци: постоянно беше измъчван от неувереност, излишна състрадателност и склонност да прикрива истинските си настроения. Беше изключителен баща, лоялен съпруг и тя го искаше за себе си. Лиз да върви по дяволите…

Болд се насочи към заподозрения. Все още беше светло и се виждаха сенките на околните сгради и дърветата, но не достатъчно светло, за да се вижда всичко до най-малката подробност.

Дафи не желаеше никакви изненади.

— По-добре да изчакаме подкреплението, нали?

В мигове на върховна концентрация Болд не обичаше да се разсейва с излишни приказки. Затова само кимна.

Извика към заподозрения:

— Никълъс Хол, вие сте арестуван. Имате право да не казвате нищо…

Болд погледна към нея — за частица от секундата — и очите им се срещнаха. В неговите се четеше радост.

Тя се наслади на този миг. И го скъта в спомените си. Далеч от развалата на времето. Където щеше да бъде завинаги неин.

39.

Разпитваха го на смени, с настървението на младоци, трениращи върху боксовата круша.

С Никълъс Хол се бяха отнесли като с безгласна буква. Взеха му отпечатъци от пръстите, съдържанието на джобовете му беше сложено в кафява хартиена торба с неговото име и опознавателен номер, дрехите му бяха заменени с унизяващия достойнството оранжев гащеризон с щампован на гърба надпис „ГРАДСКИ ЗАТВОР“. Болд беше наредил пълен комплект украшения — белезници около краката и около глезените. Искаше Ник да се пита защо.

Мъжът все още не беше поискал посочен от съда защитник — привилегия, която му беше предлагана три пъти, когато му четяха правата. Не искаха да поемат никакви рискове с Никълъс Хол. В отсъствието на адвокат Хол щеше да бъде подложен на непрекъснат шестчасов разпит в „Бокса“ с размери три на три метра, като на всеки два часа разпитващите го щяха да се сменят. Помежду двучасовите смени щяха да му отпускат двадесетминутна почивка, да го водят в тоалетната, а също да му носят вода и храна. Болд взе първата смяна и изигра ролята на грубияна, Дафи щеше да поеме втората смяна и поведението й щеше да бъде като на приятел. След нея при Хол отново щеше да влезе Болд.