— Мисля, че е дошло време за вечерята — обяви той.

Гласът му беше станал дрезгав от емоции, предизвикани от спомени. Тя вече беше предавала доверието му веднъж, беше ли възможно да го е направила пак? Налице бяха много от същите обстоятелства: и двамата работеха прекалено, игнорирайки нуждите на другия. Двете деца поглъщаха почти цялото им внимание — твърде малко време им оставаше за техните взаимоотношения. Така стояха нещата сега в семейството им. Всичко се беше променило.

Не искаше да й крещи, да я докара до истерия, да започва нещо, за което нито беше сигурен, нито се чувстваше способен да облече в думи. Искаше да я боготвори, да й се уповава, да й има доверие. Боеше се от истината; не искаше да я узнава — осъзнаването на този факт като че го прониза от глава до пети, на факта, че за първи път в живота си съвсем преднамерено не искаше да разбере истината. В работата му на следовател го водеше любопитството, то го поддържаше. Беше горивото на професионалната му реализация; сега нарочно го задушаваше, както се потушава огън, като се покрива с одеяло. За него това беше много дълбока, значителна промяна, която той тълкуваше като слабост. Пукнатина в доспехите.

Майката се отзова с протегнати ръце и щом видя това, детето спря да плаче и се устреми с цяло тяло към нея. Болд завидя на Лиз заради биологичната връзка с детето, за момент се почувства като гост в собствения си дом. Лиз се надигна нагоре, заемайки седяща поза, и залюля детето, подавайки му налятата си гръд. Устничките се сключиха лакомо около зърното й, Лиз се усмихна, притвори очи и отпусна глава върху ръба на ваната. Болд огледа голотата на съпругата си от глава до пети, гърдите й като на млада жена, тънкия кръст, обилната растителност на тъмния й триъгълник, дългите й крака. Не искаше никой друг да притежава тази гледка. Изпита собственическо чувство. Запита се защо беше позволил на тялото си да се превърне в такава развалина. Той си беше виновен.

— Не се ли обади пейджърът ти? — попита тя, без да отваря очи.

Дали не искаше той да се махне от къщата в този момент? Усети прилив на гняв, заливащ цялото му тяло. Изправи се и прибра корема. Прииска му се да изглежда по-различно, не толкова отпуснат, с повече коса, със стегнати мускули. Дали не се беше огледала за някой друг? Да не би според нея той да остаряваше по-бързо?

— Аха — отвърна.

Щеше ли да го обвини, че пейджърът му е събудил Сара? Нямаше да бъде първото й обвинение от този род. Беше придобила навика напоследък да го обвинява за всякакви неща — и за такива, които се намираха извън негов контрол. Беше пропуснал много от тези оплаквания покрай ушите си, но те се трупаха в него и разяждаха душата — процес, невидим с просто око.

— Ще видиш ли за какво ти се обаждат? — попита.

Голото й тяло беше като произведение на изкуството в неговите очи. Прииска му се ваната да беше достатъчно голяма, за да побере и двамата, прииска му се да усети тялото й до своето, топло и мокро.

— Аха.

Изобщо случвало ли се беше някога да не беше виждал за какво му се обаждат, запита се той. Беше роб на работата си. Мреше за нея.

Тя полуотвори очи, като че се намираше в наркотично опиянение — сънена и спокойна. Бебето продължаваше да суче. Отново като ток го прониза мисълта как завижда на тази връзка между майка и дете. Запита се какви ли чувства изпитваше тя, това намаляване на болезнената подутост, това, че нейните сокове поддържаха живота у друг човек.

— Всичко наред ли е? — попита го тя, веждите й се извиха в остра чупка, в очите й се появи болка.

— Всичко — отвърна той.

— Не съм много сигурна.

— Няма нищо — излъга той, питайки се откога и как така беше станало толкова лесно да я лъже.

— Знаеш ли какво? — попита тя.

Той я погледна учуден — да се изповяда ли се готвеше? Странно, но в този момент изобщо не искаше такава изповед.

— Пейджърът — поясни тя, — да не би да знаеш вече какво се е случило?

— Не, не е заради това — каза той.

— Какво има тогава?

— Съжаление. Безпокойство.

Гласът му го предаваше. Предателството се подхранваше от само себе си, също като онези насекоми, които изяждаха партньорите си.

Очите й се отвориха широко. Мускулите на бедрата й трепнаха, щом се наведе напред. Заради водата движенията й бяха забавени. Притисна още по-силно детето към себе си.

— Скъпи?

Болд усети подтик да се люби с нея. Да я притежава. Съзнаваше, че причината за това беше ревността.

— Може би ще трябва да си поговорим — каза той, макар тонът му по-скоро да подсказваше, че няма голямо желание да го прави, съзнавайки също, че Лиз е уловила и това негово настроение.

— Твоя съм — каза тя.

Наистина ли, помисли си Лу Болд. Кимна й лицемерно. Вземаше тези вани, за да измие, да скрие от него, за да се очисти от всякакви следи от срещата си с другия. Изпита болка — откъде се бяха взели в главата му такива разсъждения.

— Отивай на работа, сержант — разпореди му тя. — Няма да правя сцени заради това.

— Ще се обадя — смотолеви той. — За да разбера какво е станало.

— Ще те чакам — отвърна Лиз с по-голяма, отколкото на него му се искаше, убеденост в тона, че пейджърът щеше да го отдалечи от дома им. Беше права, разбира се — почти винаги ставаше точно така. Пейджърът беше неумолим като смъртта, отнемайки го от дома му. Лишавайки го от личен живот. Направо разрушавайки семейството му. Беше започнал да го мрази. — Или поне ще се опитам, стига да не закъснееш прекалено много.

Тя изхихика. Детето изпусна зърното на гърдата й и Лиз му помогна отново да намери пътя към него.

— Двете сте прекрасни така — отрони той.

Желанието да я притежава не го беше напуснало. Нещо го давеше в гърлото, затова предпочете да се извърне и да побърза към телефона, за да прикрие предателските сълзи, които изпълниха очите му.

От трън, та на глог, от нажежената ситуация вкъщи се беше прехвърлил на пожарите, мислеше си той, вятърът рошеше косата му — това, което беше останало от нея. Силуетът на идващата насреща му жена попадна в полето на уличните лампи, осветяващи алеята, обикаляща езеро Грийн, по цялото й протежение. Дафи Матюс беше прекалено красива, прекалено привлекателна, винаги изглеждаше някак не на място.

Езерото представляваше няколко акра тъмна водна повърхност, заобиколена от алея и пресечена от шосе, което в източната част се виеше между кафенета и един-два луксозни ресторанта. Върху обраслите с богата растителност три хълма, извисяващи се край Грийн, бяха накацали двуетажни или триетажни, облицовани с дъски къщи, появили се тук по време на първия ден на заселване в този район седемдесет години по-рано — така наречената ера на дървообработването. Със светещите си прозорци превръщаха езерото в огромна чаша, пълна с блещукащи скъпоценности. Тази част на града беше живописна и пленителна, също като едновремешните картички със селски пейзажи от Нова Англия. От южната страна на езерото имаше игрища за софтбол и футбол, осветявани вечер от издигната върху стоманени стълбове прожектори, чиято силна светлина се забелязваше отдалеч. В осем часа вечерта алеята, обикаляща езерото, беше гъсто населена — от тичащи или разхождащи се самотни мъже и жени, за разлика от двойките — гаджета, приятели или колеги, спортуващи рано сутрин или по обяд.

Дафи беше с дънки и бледосиньо копринено сако над блестящо бялата риза, закопчана догоре. Закрачиха с бавна стъпка, придържайки се в дясната половина на пътеката, за да не пречат на задъхващите се бегачи. Езерото беше удобно място за среща, като се има предвид местоположението на домовете им. Досега се бяха срещали много пъти тук — този път по нейно предложение.

— Емили Ричланд използва шпионин, който прави оглед на колите на клиентите й. Съобщава й информацията, тя начаса прави преценка, съобразявайки с превъзходен усет какво точно да каже на клиента, седящ пред нея — така попаденията й са направо невероятни.