— В Алабама. Излежава осемнайсетгодишна присъда — каза Панковиц. — Джакийл е арестуван близо до Роуаноук с микробус, пълен с кокаин, нали така?

— Не се съмнявам, че имате досието.

— Опита ли се да помогнеш на Джакийл?

— Кога?

И двамата агенти реагираха с твърде престорена досада. И двамата отпиха от чашите си. Делок си взе бисквита. На подноса имаше още десетина и пълна кана с кафе. Май смятаха да прекарат тук цялата нощ.

— Стига игрички, Куин — предупреди Панковиц. — Знаем, че Джакийл е бил арестуван в Роуаноук с много кокаин и че ще лежи много години, обаче въпросът е дали ти си се опитал да му помогнеш.

— Разбира се. Той е от семейството, участва в бизнеса и са го спипали заради това. Семейството винаги се намесва.

— Нае ли адвокат?

— Наех.

— Колко плати на адвоката?

Куин се позамисли.

— Ами не помня. Една торба пари.

— В брой ли му плати?

— Нали това казах. Доколкото ми е известно, мангизите в брой не са престъпление. Не използваме банкови сметки, кредитни карти и неща, които ченгетата могат да проследят. Само кеш.

— Кой ти даде парите да наемеш адвокат?

— Без коментар.

— От Ди Рей ли ги взе?

— Без коментар.

Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.

— Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.

Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:

— Глупости.

Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.

— Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб — обясни Делок. — Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.

Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.

Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи — отново — и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.

— По дяволите! Тия двамата много се бавят — каза единият.

— Действат методично — отговори другият. — Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.

— Не иска да отиде в окръжния затвор.

— Не го виня.

— Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.

— Няма да го измамят. Твърде умен е.

— Те знаят какво правят — заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.

В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:

— Кой те закара до Роуаноук?

— Никой. Сам се закарах.

— С каква кола?

— Не помня.

— Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.

— Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.

— Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?

— Не си спомням.

— Значи, не помниш кой те закара?

— Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.

— Престани, Куин — обади се Делок. — Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.

— Какво точно ви интересува? — вдигна ръце Куин.

— Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?

— Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?

Панковиц поклати глава.

— Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? — попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.

Да, партньорът му беше прав за това.

— Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно — каза Делок. — Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.

— Сдобил си се с пари в брой, Куин — заяви Панковиц. — Какво криеш?

— Нищо.

— Тогава защо лъжеш?

— Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?

Делок потропа по масата и каза:

— Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?

— Да.

— Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.

— Кой беше съдията?

— Не помня.

— Съдия Фосет говори ли ти нещо?

— Може би — сви рамене Куин.

— Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?

— Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.

— Учуди ли се, когато му дадоха толкова?

— Ами да, всъщност се учудих.

— Трябваше да получи по-малко, нали?

— Да, според адвоката му.

— И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?

— Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.

Тандемът реши да направи пауза. Делок отпи от своя „Ред Бул“. Панковиц каза:

— Трябва да отида до тоалетната. Ти добре ли си, Куин?

Куин се щипеше по челото.

— Разбира се.

— Да ти донеса нещо за пиене?

— Един спрайт.

— Дадено.

Панковиц не бързаше. Куин отпиваше от чашата си. В четири и половина разпитът беше възобновен с въпроса на Делок:

— Е, Куин, следил ли си новините през последните три месеца? Чел ли си вестници? Сигурно си бил любопитен дали се говори за бягството ти.

— Всъщност не — каза Куин.

— Чу ли за съдия Фосет?

— Не. Какво за него?

— Бил е убит, прострелян два пъти в тила.

Никаква реакция от страна на Куин. Нито изненада. Нито съжаление. Нищо.

— Не знаеше ли, Куин? — попита Панковиц.

— Не.

— Два патрона с кух връх, изстреляни от трийсет и осемкалиброво оръжие като намереното в караваната ти. Предварителният балистичен доклад показва, че има деветдесет процента вероятност съдията да е бил убит с него.

Куин се усмихна и закима.

— Вече схванах. Става дума за оня съдия. Вие, момчета, мислите, че аз съм очистил Фосет, нали?

— Точно така.

— Страхотно. Значи изгубихме колко… седем часа за тези глупости? Пилеете моето време, своето време, времето на Ди Рей, времето на всички. Никого не съм убивал.

— Ходил ли си в Рипълмийд, Вирджиния, население петстотин човека, навътре в планината, западно от Роуаноук?

— Не.

— Това е най-близкото селище до малко езеро, където е убит съдията. В Рипълмийд няма чернокожи, затова появи ли се някой, веднага го забелязват. Според собственика на една бензиностанция в деня преди убийството на съдията чернокож мъж, отговарящ на твоето описание, е бил в града.

— Категорично ли ме е разпознал, или са само приказки?

— Нещо средно. Утре ще му покажем по-хубава твоя снимка.

— Не се и съмнявам, а също и че паметта му адски ще се освежи.

— Обикновено така става — отбеляза Делок. — На шест километра и половина западно от Рипълмийд е краят на света. Асфалтовите шосета свършват, няколко черни пътища водят в планината. Има една стара бакалия и собственикът й господин Пийкок вижда всичко. Твърди, че в деня преди убийството чернокож мъж спрял и питал за пътя. Господин Пийкок не помни откога не е виждал чернокож човек по тези места. Даде ни описание. Пасва ти идеално.

— Не съм толкова глупав — вдигна рамене Куин.

— Нима? Тогава защо си запазил смит-и-уесъна? Получим ли окончателния балистичен доклад, с теб е свършено, Куин.