Разубедих го, макар да не смятах, че говори сериозно. Прекарвах доста време с него и двамата се сприятелихме. Той вярваше, че ще съумея да спретна някой правен фокус, да измъкна и двама ни от пандиза и да станем партньори в някакво начинание. Беше му дошло до гуша от семейния бизнес и искаше да започне на чисто. Навън го чакаше истинско съкровище, скрито от съдия Фосет.

Хенри Банистър чака в залата за посещения, седнал унило на един стол, а млада майка и трите й деца се карат наблизо. Тук ще се напълни по-късно сутринта и Хенри предпочита да приключи с посещението си рано. Позволено е член на семейството да седи и да разговаря със затворник от седем сутринта до три следобед всяка събота и неделя, но на Хенри и един час му стига. На мен също.

Ако нещата се развият по план, а нямам сериозни основания да смятам противното, това може и да е последното посещение на баща ми. Възможно е да не го видя с години, ако изобщо някога се срещнем отново, но не мога да говоря за това. Вземам кафявия плик със сладки от леля Расин и захапвам една. Разговаряме за брат ми Маркъс, за ужасните му деца и за сестра ми Руби и нейните безукорни хлапета.

В Уинчестър става средно по едно убийство годишно, а квотата се запълни миналата седмица, когато съпруг се прибрал у дома по-рано и заварил непознат пикап, паркиран на алеята. Промъкнал се скришом вкъщи, където сварил жена си и един свой познат въодушевено да престъпват брачните клетви. Съпругът извадил пушката си, а когато похотливецът я видял, се помъчил да изхвърчи през затворения прозорец на спалнята гол. Не успял и последвал изстрел.

Хенри смята, че съпругът може и да се отърве, и с удоволствие разказва историята. Явно градът е разделен на два лагера между вината и оправданото убийство. Представям си живо безмилостните клюки в кафенето, където ходех някога. Хенри ми разказва историята дълго, сигурно защото не ни се иска да засягаме семейни въпроси.

Обаче се налага. Той сменя темата:

— Май онова момиче смята да направи аборт. Изглежда, в крайна сметка няма да стана прадядо.

— Делмън пак ще го направи — уверявам го.

Все очакваме най-лошото от това дете.

— Трябва да го стерилизираме. Твърде глупав е да използва презерватив.

— Въпреки това му купи няколко. Знаеш, че Маркъс няма пари.

— Виждам хлапето само когато иска нещо. По дяволите, сигурно ще изкрънкат парите за аборта от мен. Мисля, че момичето е боклук.

Докато говорим за децата, мислите ми се насочват към наградата за случая „Фосет“. Сто и петдесет хиляди долара в брой. Никога не съм виждал толкова много пари. Преди раждането на Бо двамата с Дион един ден установихме, че сме спестили шест хиляди. Половината сложихме във взаимен фонд, а с останалите си направихме пътешествие. Не след дълго зарязахме пестеливостта и повече не сме имали толкова пари в брой. Точно преди да ме обвинят, рефинансирахме ипотеката на къщата, за да изцедим и последната капка от стойността на имота. Парите отидоха за съдебните разноски.

Ще бъда богат беглец. Напомням си да не се вълнувам, но е невъзможно.

Хенри се нуждае от ново ляво коляно и известно време обсъждаме този проблем. Винаги се е надсмивал над старците, които постоянно говорят за болежките си, но и той е станал същият. След час вече му омръзва и е готов да си върви. Изпращам го до вратата и двамата сковано се ръкуваме. Тръгва си, а аз се питам дали ще го видя отново.

* * *

Неделя. Нито дума от ФБР или от когото и да било. Изчитам четири вестника след закуска и не научавам почти нищо ново за Куин Ракър и ареста му. Има обаче едно съществено развитие. Според „Поуст“ прокурорът за Южния окръг на Вирджиния ще представи случая пред голямото жури утре. В понеделник. Ако голямото жури обвини някого, тогава на теория и по силата на споразумението би трябвало да стана свободен човек.

В затвора има учудващо много организирани религии. Ние сме хора с проблеми и търсим утеха, покой, подкрепа и напътствия. Нас ни унижават, принуждават ни към смирение, отнемат ни достойнството, семейството и средствата ни. Не ни остава нищо. Захвърлени в ада, ние отправяме поглед нагоре в търсене на изход. Имаме няколко мюсюлмани, които се молят по пет пъти дневно и са затворена общност. Доколкото ми е известно, няма евреи и мормони. Има ни и нас, християните, и точно тук е сложното. Два пъти месечно в осем часа в неделя сутрин идва католически свещеник за литургия. Веднага щом католиците освободят малкия параклис, се провежда общо богослужение за хората от основните църкви — методисти, баптисти, презвитерианци и така нататък. Там попадам през повечето недели. В десет часа белите петдесетници се събират за шумна служба със силна музика и още по-шумна проповед, а също и лечителски и други чудеса. Службата би трябвало да приключи в единайсет, но често е по-дълга, докато духът обикаля богомолците. Чернокожите петдесетници се събират в параклиса в единайсет, но понякога се налага да почакат, докато белите охладят страстите. Чувал съм да разказват, че двете групи понякога си разменят остри думи, но засега в параклиса не е имало сбивания. След като получат амвона, чернокожите петдесетници разполагат с него цял следобед.

Погрешно би било впечатлението, че във „Фростбърг“ е пълно с войнстващи християни. Не е така. Това си е затвор и повечето мои съкилийници няма да се простят с живота си по време на църковна служба.

На излизане от параклиса след общата служба ме намира надзирател, който ми съобщава:

— Викат те в администрацията.

17

Агент Хански чака заедно с нов участник в моята игра — Пат Сърхоф от Шерифската служба на Съединените щати. Запознаваме се и сядаме край ниска масичка в коридора, недалече от кабинета на директора. Разбира се, той не се мярка в лагера в неделя и кой би могъл да го вини?

Хански изважда някакъв документ и го плъзва към мен.

— Ето го обвинителния акт — пояснява. — Бе готов късно в петък следобед в Роуаноук и още е поверителен, но ще бъде пуснат в пресата рано утре сутрин.

Държа го като златно кюлче и трудно успявам да се съсредоточа над думите. „Съединените американски щати срещу Куин Ракър“. Това гласи печатът в горния десен ъгъл, а петъчната дата е написана със синьо мастило.

— В „Поуст“ пишеше, че голямото жури се събира в понеделник — успявам да кажа, макар да е вече очевидно какво се е случило.

— Залъгваме пресата — самодоволно заявява Хански.

Самодоволен, но този път много по-любезен. Ролите ни драстично са се променили. Преди за него бях престъпник с шарещ поглед, който се опитва да сключи сделка и вероятно да преметне системата. Сега обаче съм станал златното момче, което скоро ще излезе оттук с една камара пари.

Поклащам глава и казвам:

— Нямам думи, момчета. Помогнете ми.

Хански с готовност се включва:

— Ето какво си мислехме, господин Банистър.

— Защо не ми казвате Мал?

— Чудесно. Аз съм Крис, а той е Пат.

— Ясно.

— Управлението на затворите току-що те прехвърли в затвор със средно строг режим във Форт Уейн, Индиана. Причините са неясни или не са споменати. Някакво нарушение на правилата ядосало големите риби. Никакви посетители шест месеца. Примерно поведение. Който прояви любопитство да те открие онлайн със специализираната търсачка на затворническата база данни, ще удари на камък. След няколко месеца във Форт Уейн отново ще бъдеш преместен. Целта е непрекъснато да се движиш из системата и да потънеш в нея.

— Сигурен съм, че това ще е фасулска работа за Управлението — казвам и двамата се засмиват. Боже, да не съм минал в другия отбор?

— След няколко минути ще ти закопчаем китките и глезените за последен път и ще те изведем от тук като при обикновено прехвърляне. Ще се качиш в обикновен микробус заедно с Пат и още един щатски шериф и ще те откарат на запад, по посока на Форт Уейн. Аз ще ви следвам. След сто километра, преди Моргантаун, ще спрем в един мотел, където сме запазили няколко стаи. Ще се преоблечеш, ще обядваш и ще поговорим за бъдещето.