— В предварителния списък фигурират портфейл с петстотин и дванайсет долара, фалшива шофьорска книжка от Северна Каролина, две предплатени карти „Виза“, предплатен мобилен телефон, споменатият вече смит-и-уесън, фактура за продажба и документ за собственост на хамър, договор за наем на склад, застраховка на автомобила, кутия с патрони за трийсет и осми калибър и още няколко вещи, иззети от караваната, която си наел за четиристотин долара на месец. От склада сме описали малко дрехи, деветмилиметров глок, чифт военни ботуши, няколко други вещи и най-важното, метална кутия с четирийсет и една хиляди долара в брой, всички в стодоларови банкноти.

Куин бавно скръсти ръце пред гърдите си и впери поглед в Делок, който каза:

— Нощта е на наше разположение, Куин. Защо не ни обясниш?

— Май мулето е било по-заето, отколкото си спомням. Трябваше доста често да се пътува до Маями и обратно.

— Защо не спомена за тези пътувания?

— Както ви казах, не помня всичко. Когато човек постоянно бяга, забравя някои работи.

— Помниш ли да си използвал някое от оръжията, Куин? — попита Делок.

— Не.

— Не си ги използвал или просто не помниш дали си ги използвал?

— Не съм ги използвал.

Панковиц взе друг лист и се взря мрачно в него.

— Сигурен ли си, Куин? Това е предварителният балистичен доклад.

Куин бутна стола си назад и се изправи. Протегна се и направи няколко крачки към ъгъла на стаята.

— Може би ще ми трябва адвокат.

14

Нямаше никакъв балистичен доклад. Откритият смит-и-уесън се намираше в криминологичната лаборатория на ФБР в Куонтико и щеше да бъде анализиран веднага щом експертите пристигнеха на работа след около пет часа. Листът, който Панковиц вдигна като оръжие, беше някаква безполезна записка.

Двамата с Делок имаха цял репертоар от мръсни номера, до един позволени от Върховния съд. Използването им зависеше от това докъде Куин ще позволи да стигнат нещата. Непосредственият проблем, пред който бяха изправени, беше репликата за адвоката. Ако Куин беше заявил недвусмислено и ясно: „Искам адвокат!“, „Няма да отговарям на повече въпроси без адвокат!“ или нещо подобно, разпитът щеше незабавно да бъде прекратен. Обаче той увърташе и използва думата „може би“.

Изключително важно беше да се възползват от момента. За да отклонят вниманието му от адвоката, агентите побързаха да променят обстановката. Делок се изправи и каза:

— Трябва да се изпикая.

— А аз имам нужда от още кафе. За теб, Куин?

— Не.

Делок затръшна вратата зад гърба си. Панковиц стана и изпъна гръб. Беше почти три часа.

* * *

Куин имаше двама братя и две сестри на възраст от двайсет и седем до четирийсет и две години, които по едно или друго време бяха участвали в семейния синдикат за трафик на наркотици. Едната му сестра се беше отдръпнала от действителната контрабанда и търговия с дрога, но продължаваше да е замесена в различни операции по пране на пари. Втората току-що беше напуснала бизнеса, беше се преместила и се стараеше напълно да избягва семейството. Най-младият брат се казваше Ди Рей Ракър. Учеше финанси в „Джорджтаун“ и познаваше движението на парите. Имаше едно обвинение за притежание на оръжие, но нищо сериозно. Ди Рей действително не понасяше страха и насилието, свързани с живота на улицата, и се стремеше да не се замесва. Живееше с приятелката си в скромен апартамент близо до Юниън Стейшън и точно там го откри ФБР малко след полунощ — в леглото, необременен от висящи заповеди за арест или текущи разследвания, нищо неподозиращ за случващото се с брат му Куин, безгрижен и потънал в дълбок сън. Отведоха го без никаква съпротива, но с многобройни оплаквания от негова страна. Агентите, които го арестуваха, не му дадоха почти никакви обяснения. В сградата на ФБР на Пенсилвания Авеню го натикаха в една стая и го сложиха да седне, заобиколен от агенти, до един с якета с яркожълт надпис „ФБР“. Заснеха сцената от няколко ъгъла. След като Ди Рей седя един час с белезници и без никакви обяснения, го изкараха от стаята, заведоха го обратно до микробуса и го откараха у дома. Стовариха го на тротоара, без да обелят нито дума.

Приятелката му му даде някакви хапчета и накрая той се успокои. На сутринта позвъни на адвоката си и вдигна страхотна патърдия, но случката не след дълго беше забравена.

В търговията с наркотици не можеш да очакваш щастлив край.

* * *

Когато Делок се върна от тоалетната, задържа за малко вратата отворена. Слабичка и привлекателна секретарка внесе поднос с напитки и бисквити и го остави в края на масата. Усмихна се на Куин, който още стоеше в ъгъла, твърде объркан, за да й обърне внимание. След като тя излезе, Панковиц отвори кутийка „Ред Бул“ и го изля в чаша с много лед.

— Искаш ли „Ред Бул“, Куин?

— Не.

В бара по цяла нощ поднасяше „Руд Бул“ и водка, но вкусът не му харесваше. Прекъсването му даде възможност да си поеме дъх и да се помъчи да подреди мислите си. Да продължи ли, или да замълчи и да настоява за адвокат? Инстинктът му подсказваше второто, но беше адски любопитен какво знае ФБР. Вече беше зашеметен от сериозната им осведоменост. Докъде ли щяха да стигнат?

Делок също се съсредоточи над своя „Ред Бул“ с много лед и задъвка една бисквита.

— Седни, Куин — махна той към масата.

Куин направи няколко крачки и седна. Панковиц вече си водеше бележки.

— Мисля, че по-големият ти брат, май му викат Дългия, още е във Вашингтон, нали?

— Какво общо има той?

— Просто попълваме някои празнини, Куин. Това е. Искам да разполагам с всички факти или поне с колкото се може повече. Да си виждал Дългия през последните три месеца?

— Без коментар.

— Добре. По-малкият ти брат Ди Рей също ли е във Вашингтон?

— Не знам къде е Ди Рей.

— Срещал ли си се често с Ди Рей през последните три месеца?

— Без коментар.

— Ди Рей дойде ли с теб в Роуаноук, когато те арестуваха?

— Без коментар.

— Някой изобщо беше ли с теб, когато те арестуваха в Роуаноук?

— Бях сам.

Делок изпуфтя с досада. Панковиц въздъхна, все едно бе сигурен, че е чул поредната лъжа.

— Кълна се, че бях сам — каза Куин.

— Какво правеше в Роуаноук? — попита Делок.

— Имах работа.

— Трафик ли?

— Такъв ни е бизнесът. Роуаноук е наша територия. Беше се случило нещо и аз трябваше да се погрижа.

— Какво нещо?

— Без коментар.

Панковиц отпи голяма глътка от своя „Ред Бул“.

— Знаеш ли, Куин, проблемът ни в момента е, че не вярваме на нито една твоя дума. Ти лъжеш. Знаем го. Дори си призна, че лъжеш. Ние те питаме нещо, а ти ни отговаряш с лъжа.

— Не напредваме, Куин — обади се и Делок. — Какво правеше в Роуаноук?

Куин се пресегна и си взе бисквита „Орео“. Отлепи горната половина, облиза крема, погледна Делок и най-накрая каза:

— Там имахме муле, което подозирахме, че е информатор. Изгубихме две пратки при странни обстоятелства и се досетихме. Отидох да се срещна с човека.

— Да го убиеш?

— Не, не действаме така. Не можах да го намеря. Явно го бяха предупредили и беше избягал. Отидох в един бар, пих повечко, сбих се и прекарах тежка нощ. На следващия ден един приятел ми подшушна за хамър на добра цена и отидох да го видя.

— Кой приятел?

— Без коментар.

— Лъжеш — обвини го Делок. — Лъжеш и ние го знаем. Знаеш ли, Куин, дори не си добър лъжец.

— Няма значение.

— Защо номерата на хамъра са от Северна Каролина? — попита Панковиц.

— Защото бягах, забравихте ли? Бях беглец и гледах да не оставям следи. Чат ли сте? Фалшива самоличност. Фалшив адрес. Всичко е фалшиво.

— Кой е Джакийл Стейли? — попита Делок.

Куин се поколеба за секунда, помъчи се да се стегне и отговори небрежно:

— Племенникът ми.

— И къде е той сега?

— В някой федерален пандиз. Сигурен съм, че знаете отговора.