«Пази Боже! ...
В палата... у пана...
цяла в злато...»
«В миг спаси я,
чуваш ли, спаси я!»
«Добре, добре!... Виж какъв си...
виж какви сте вие...
Чакай, чакай де — отивам!
Пар? ще играе,
но ще я измъкна, после...»
«Добре, добре, зная.
Хайде, бързай!»
«Ей сегичка! Гонта забавлявай
до среднощ, а после...
после — какво ще да прави!....
А къде да я откарам?»
«В Лебедин. И живо!»
«Мигом, мигом...»
И Галайда при Гонта отива...
Железняк кобзата взима:
«Поиграй, кобзарю,
аз ще свиря.»
И слепецът скача по пазара,
ту излита, ту пък кляка,
думите не чакат:
«Във бостана пащърнак, пащърнак;
или аз не съм казак, ех, казак?
Дали аз не те обичам, е-ха-ха!
Няма ли да те обличам, и-ха-ха!
Ще ти купя, черновежда,
и ботушки, и одежда.
Хопа-хоп, тропа-троп!
Ще те любя аз до гроб!»
«Тропай, тропай гопак!
Тя обикна казак —
стар, плешив,
едва жив,
но късмет е, няма как.
Потъни, късмете, в яма,
и теб, старче, да те няма!
А аз в кръчмата ще ида,
ще си пийна от обида —
една чашка, втора, трета,
пета... шеста... Сладко, вкусно!
Булката във танц се впусна,
а след нея — чер врабец
излети се,
завърти се.
Чер врабец, луд врабец!
Старец булка съблазнява,
булчицата гръб му дава:
«Ти си женен, сатана!
Храни своята жена!
По децата цял ден тичам,
да ги гледам и обличам,
та на хора да приличат.
А ти, старче, не греши,
ти на печката лежи
и не шавай, и мълчи.»
«Ех, когато бях аз млада преподобница,
по цял ден седях и шиех на прозореца.
Който мине — не отмине,
тоз намигне, оня кимне.
А пък аз си шия клета
и поглеждам тез момчета:
Семьоновци,
Ивановци,
я се, мили, облечете,
па да идем на разходка,
па да си попеем кротко...»
«Вкарай квачката в барачката,
пилците —-в яхъра...
И...ха!
Вий бащата дъга,
майката седлото прави,
завържи го, дъще, здраво!»
«Май че стига...»
«Още, още!
Сами скачат днес краката. »
«Ей, лей квас на нас,
донеси ни гъби:
веселят се
дядо с баба,
много са си скъпи.
Ей, лей квас на нас,
донеси солчица:
Ей, лей квас на нас,
па хрян донеси ни;
Донеси водица бързо —
брод да търсим, брод да търсим...
«Стойте, стойте! — вика Гонга.
Огънят ни тлее.
Разпалете го!... А Лейба,
кучето, къде е?
Да се найде и обеси!
Ха, дечица, давай! —
Газеничето казашко
нещо примижава. .
А Галайда: «Атамане,
виж — гори пожара,
гори всичко, като ден е
край нас на пазара.
Хайде, тато, да играем!»
«Вие си играйте,
аз не искам. Ей, момчета!
Топовете дайте!
Ударете ги — да видят,
че не се шегувам!»
Скачат мигом момчетата,
щом гласа му чуват.
През реката те минават
и рушат огради.
А Галайда вика: «Тате!
Чакайте... Пропадам...
Там е моята Оксана!
Не палете, братя!
Чакайте да я измъкна
някак от палата!»
«Добре, добре... Ей, Максиме,
хората повеждай!
А ти, момко, ще си найдеш
друга черновежда.»
Зареваха планините,
страшен гръм удари.
Литна замъкът. И мигом
лумнаха пожари.
«Ей, Галайда! Де си, сине?»
Железняк се мята.
Той го търси, но Галайда
пропадна в земята.. .
Доде момците поиграха,
Ярема с Лейба се добраха
до замъка... Вред всичко светна...
Ярема милата прихвана
и полетя той с Оксана
към Лебедин...
Лебедин
«Сираче съм от Олшана,
сираче съм слабо.
Татко ляхите убиха,
а мене... ох, бабо,
страх ме е и да си спомня...
Взеха ме насила.
За това, кое претеглих,
не ме питай, мила.
Аз и плаках, и ги молих,
със сълзи ридаех,
а сърце разбито стина...
Ох, поне да знаех,
че отново ще го срещна,
щях да съм готова
трижди повече да тегля
за едничко слово!
Ти прости ми! Може, мила,
да съм съгрешила,
може Бог да ме наказва,
че тъй съм любила,
че обичам тоя снажен
стан, очите черни,
че се молих аз, горката,
в тия дни неверни
не за мене, не за татко —
Господи, прости ми, —
а за него, за милия —
щастие да има!
Накажи ме, Боже. Всичко
покорно ще срещна...
Мислех си да се убия
тогава аз, грешна.
И щях... ако образът му
не ми вдъхна сили...
Тежко бе ми. Аз си мислех:
«Ох, Боже мой мили!
Той сирак е — кой без мене
ще го приласкае?
Кой за радости и мъки
кротко ще узнае?
Кой ще го прегърне нежно,
път ще му покаже?
На сирака добра дума
тука кой ще каже?»
Тъй аз, бабичко, си мислех.
Тръпнеше сърцето:
«Аз сираче съм, без майка,
без баща останах,
и едничък той обича
клетата Оксана;
щом узнае, че съм мъртва,
сам ще се убие...»
Тъй си мислех и го молих:
«Ела при Оксана!
Чаках, чаках. Но го няма,
самичка останах...»
Зарида... Калугерката
тъжно се надвеси
над Оксана.
«Мила бабо,
кажи ми къде съм?»
«В Лебедин си, птичко моя.
Лежи, имаш треска.»
«В Лебедин ли? А откога?»
«Трети ден е днеска.»
«Трети ден ли?... Чакай, чакай...
Люшка се тръстика...
Всичко гори... Майдановка...
Галайда му викат...»
«Да, Галайда е, Ярема,
той в оная вечер
те доведе...»
«Де е, де е? Сега зная вече!...»
«Каза ми, че след неделя
за теб ще дойде.»
«След неделя! Мили Боже!
Свърши, свърши мойта
черна мъка и неволя.
Всичко ще премине —
че Галайда е Ярема!...
В цяла Украина
го познават... О, видях аз
как села горяха,
как трепереха от ужас
проклетите ляхи,
щом дочуваха: Галайда...
Знаят, псета мръсни,
кой е той и откъде е,
и кого си търси!
Мене търсил, мен намерил,
орел сивокрили!
Прилети, мой скъп соколе,
мой гълъбе мили!
Ох, как весело край мене
всичко, всичко става!
След неделя, мила бабо...
Ах, три дни остават.
Колко много...
«Греби, мамо, жар, жар,
за мен, зная, ти е жал, жал...»
Ах, как весело е всичко!
А ти се не радваш,
защо, бабо?»
«Радвам ти се,
мое чедо младо.»
«А защо не пееш с мене?»
«Изпях се аз рано...»
Тук камбаната удари.
Старицата стана
и отиде да се моли
в храма без Оксана.
В Лебедин в неделя рано
във черквата пяха:
«Исайя, ликуй!» В това утро
Ярема венчаха,
а вечерта той замина
пак със атамана
в път далечен... И остави
своята Оксана...
С Железняк той друга сватба
в Уманшчина прави —
дворци пали, ляхи бие...
Булката остави...
А тя гледа: милият й
не се ли завръща —
да я отведе оттука
във богата къща.
Не тъгувай, надявай се
на казака свиден.
А за мен е вече време
във Уман да ида.
Гонта в Уман
Хайдамаците се хвалят,
към Уман препущат:
«От копринен плат, момчета,
ще правим навуща.»
Минават дните летни, братя,
а Украйна все гори.
Дечица плачат по селата:
бащите няма ги... Покри
зелените листа позлата,