«Стига тази! Схизматици

веселят се с нея.»

«А коя да ви изкарам?»

Евреинът пее:

«Пред пан Фьодор, ей-ей-ей,

ходи на ръце еврей,

ту отпред, ту отзад,

край пан Фьодор, пан богат.»

«Добре, стига. Сега плащай!»

«А за какво, пане?»

«Че те слушахме, говедо —

те крещят пияни. —

Дай парите и не дрънкай.»

«Отде да ги взема?

Имам само папска ласка

в това тежко време...»

«Лъжеш, куче! Дай камшика!

И удрете здраво!»

И отново те го бият,

и пак го кръщават.

И от дрехите му нищо

не остана цяло.

«Нямам аз нито стотинка.

Яжте мойто тяло!

Ни стотинка... Помощ, помощ!»

«Ти ще видиш помощ!

Я не врякай, ами казвай,

де ти са парите!»

«Във Олшана... Много пари ...»

той шепти тревожен.

«Ти ли си ги скрил там, казвай!»

«Аз ли? Пази Боже!...

Не... Та, казвам... във Олшана

схизмати са сбрани...

по три-четири семейства

в стая... във Олшана...»

«Туй го знаем. Ний самите

така ги одрахме...»

«Не, за друго ви говоря...

слушайте... ей, страх ме е...

във черквата... у ктитора...

скрити са... в Олшана...

Дъщеря му пък Оксана

е същинска пани —

красавица невиждана,

цвят непомирисан...

А парите! Макар чужди,

но все пак пари са...»

«Все пари са. Все едни са!

Прав е Лейба. Само

нека пътя ни покаже —

та да ни не мами.

Обличай се!» И поемат

всички към Олшана.

Един само под масата

тук пиян остана

и лежи, и тананика

весело и смело:

«My zyjemy, my zyjemy,

Polska nie zginela»

Ктиторът

«Тихо в гората

дремят листата;

месецът ясен

кротко сияе.

Излез, душице,

вред тъмнина е;

излез, гугутке,

тук на минутка,

да помълчиме,

да потъжиме,

че надалече

тръгвам таз вечер.

Излез, душичке,

ласкава птичке,

излез на двора да поговорим,

че ми е тежко...»

Така ходи край гората

и пее Ярема,

но Оксана не излиза...

Мина доста време.

Звезди трепкат, хоровода

месецът повежда,

слуша славея върбата

и все се оглежда

в кладенеца. А славеят

пее над казака,

сякаш знае, че казакът

тук девойка чака.

А Ярема тихомълком

ходи край гората,

не го слуша, не го вижда...

«Що е красотата,

като нямам късмет и е зла съдбата?

Моите години млади тъй ще отлетят.

Без късмет, самичък, никому ненужен,

като цвят самотен сред полета чужди.

Тоя цвят сланите в миг ще осланят...

Хората за мене са като сланата.

Защо гръб ми дават? Че сирак съм аз.

Едно сърце имах, едно на земята,

една душа топла и тя в тоя час

гръб ми даде...»

Едри, рукнаха сълзите,

поплака той клети, па изтри очите.

«Остани със здраве. Днепър аз ще мина,

щастие ще найда или ще загина

някъде далече. Ти не ще заплачеш,

няма ти да видиш гарван как кълве

тез очи кафяви, тез очи казачи,

що с любов целува ти не нощ, не две...

Забрави сълзите ми, с мен не се залисвай,

забрави, че кле се, друг си намери!

Не съм ти прилика: аз сирак съм, ти си

на ктитора щерка... Друг си избери,

по-добър от мене... Туй ми е късмета.

Забрави ме, птичко, ти от тоя ден...

Но ако научиш, в чуждите полета,

че съм паднал — помоли се ти за мен.

Една, мила, на земята,

за мен помоли се.»

И заплака сиромаха,

и тихичко сви се...

Изведнъж в листака нещо

шумна... Що да види:

скришом, като невестулка,

тук Оксана иде.

Скочи той и я прегърна,

и замряха двама

във обятията нежни.

Тишина. И само:

«Стига, птичко!»

«Още... още...

Изпий ме, Ярема,

мой соколе сив... о Боже,

как съм уморена...»

«Почини си, моя птичко.»

Постла ямурлука.

Засия като звездица

тя и седна тука.

«Поседни до мене.» Свети

месец белолици...

«Де, кажи ми, си сияла

досега, звездице?»

«Разболя се татко, с него

досега се бавих,

шетах, тичах...» Той кори я:

«А мен ме забрави?»

«Ох, какъв си ти, ей Богу!» —

и блестят сълзите.

«Не плачи, аз се шегувам.»

Положи честита

на гръдта му тя главица

и притихна, скрила

свойте сълзи. «Виж, шегувам се,

недей плака, мила.

Не плачи, а погледни ме,

малко ни остана —

утре вечер аз ще бъда

в Чигирин, Оксано...

Утре вечер, птичко моя,

хайдамак ще стана...

Ще добия сребро-злато,

ще добия слава,

па при тебе ще се върна

аз богат тогава,

ще ти купя скъпи дрехи,

все в очите право

ще те гледам, ще се радвам...»

«Да не ме забравиш?

Сам богат, край пановете

пан и ти ще станеш,

ще си найдеш панска щерка.

Що ти е Оксана?...»

«Де ще найда по-хубава?»

«Е, земя голяма...»

«Гневиш Бога, душо моя:

по-хубава няма!

Ни в небето, ни зад него,

ни отвъд морето...»

«Що говориш! Опомни се!»

А трепти сърцето,

радостно, щастливо тръпне

то и се вълнува.

И през две-три думи бързат

те да се целуват

и прегръщат се, и плачат,

и си обещават

да се съберат двамина,

та що ще да става...

А Ярема и разказва

как ще си живеят,

щом с късмет, с пари се върне

отново при нея,

как от ляхи ще очистят

цяла Украина,

как той тука ще панува,

ако не загине...

Момичета! Омръзна ми —

все едно и също.

«Лъжеш. Как ще ти омръзне?»

Ами ако в къщи

мама, тате ви заварят

това да четете —

лошо май ще ви се случи,

птички мои светли...

Тогаз... Е, що ще да става!

Това е по-важно...

А би трябвало, девойки,

аз да ви разкажа

как казакът под върбата

нещо затъгува,

как Оксана като гълъб

нежно го целува,

ту заплаче, ту му шепне

със последни сили:

«Сърце мое, съдбо моя,

мой соколе мили...»

До земята чак се свеждат

от мъка върбите!

Няма, няма да разказвам,

че не ще заспите,

мои мили момичета...

Нека те във мрака

се простят тъй тихо, нежно,

както се събраха,

нека никой да не види

как текат сълзите —

моминските дребни сълзи,

момковите — скрити.

Може би, девойки мили,

те пак ще се срещнат

тук, на тоя свят... Ще видим...

Но защо отсреща

всичко светна? У ктитора

в тоя час що става?

Ще погледна, ще ви кажа...

Господ да не дава!

По-добре било би да не виждах, братя!

Срам гори душата... Вижте ги сами:

клеха се да бранят смело свободата,

а сега таз банда мирен дом громи...

О, да е проклета, зли конфедерати,

майката, която в своята утроба

носи ви, роди ви — пълни с дива злоба.

Вижте, хора, вижте тез души сакати!

Трепери в ъгъла евреят.

Конфедерат един ръмжи:

«Кажи, щом искаш да живееш —

и удря ктитора. — Кажи!

Къде си скрил, мръсник, парите?»

Конфедератите го ритат.

На пода хвърлят го. Но пак

във отговор — ни звук. «Глупак!...

Хей, дай смолата вряла! Още!

Хвърлете в огъня дърва!

А виж го, станал е на мощи,

но пак да преклони глава

не ще... Ще кажеш ли?... Тогава

на себе си се ти сърди!...»

В ботушите му те жарава

изсипват, блъскат го в гърди.

«Във темето му гвоздей тикай!»

Не издържа това старика

и без причастие умря.

«Оксано, дъще!» — само рече...

И ляхът кръвожаден спря

в смущение над него. «Вече