Добър ден, бащице мили,
ласкав и сърдечен.
Благослови мойте деца
пред пътя далечен.
Интродукция
Шляхтата бе нявга знатна,
бе велможна пани,
сили мереше с Москва тя,
с ордата, султана
и със немците... Да, беше...
Но що не минава?
Възгордя се тя, гуляи
често взе да прави,
да играе със кралете...
Стефан да оставим
или също Ян Собески —
те бяха корави.
Ала другите... Те, клети,
кротко се държаха.
Сейми, сеймчета ревяха
и навън летяха
крал след крал... Съседите —
смешничко им беше —
те слушаха как шляхтата
хорово крещеше:
«Nie pozwalam! Nie pozwalam!»
Те крещят. А грабят
магнатите, палят къщи
и размахват саби.
Тъй било би... Но на трона
полски и литовски
ей възкачи се храбрецът —
кралят Понятовски.
Той шляхтата реши в ръцете си
да вземе и да я смири.
Той — като майка за детето си —
добро им мислеше дори.
Едничка дума — « Nie pozwalam »,
да им отнеме той реши,
а после... Полша пламна цяла
и всяко панче с бяс крещи:
«Гонору слово, дарма праця!
Наемник на Москва, ламя!»
И след Пулавски, и след Пац — ей
въстава шляхтската земя
и мигом — сто конфедерации.
Плъзнаха конфедерати
по Литва, Волиния,
по Молдавия и Полша
и по Украина.
Плъзнаха и забравиха
те за свободата,
със търгашите проклети
станаха те братя.
Те измъчваха народа,
черквите рушиха...
Хайдамаците тогава
ножа осветиха...
Ярема
«Ярема! Герш-ту, кучи сине?
Впрегни кобилата и дай
пантофите на госпожата
и бързо донеси вода,
па измети, дърва докарай,
на гъските хвърли храна,
какво се мъкнеш, живо барай,
че кравата е гладна, сатана!
А после тичай във Олшана —
жената иска... Живо, ей!»
Така Ярема тук живей...
Така кръчмарят непрестанно
измъчваше казака млад.
Той тичаше напред-назад:
не знаеше той, че крила вече има,
че може да литне — не знаеше той.
Животът е тежък, о Боже любими,
но кой да живее не иска тук, кой
не иска да гледа как слънцето свети,
не иска да чува как стене морето,
как птичка в горичката тихичко пей
и пее момиче далече в полето...
О, колко е хубаво да се живей!
Сирак е Ярема, без брат, без сестрица.
На пътя израсна и в кръчмата тук
работи за хляба, за леща паница,
Но хората той не проклина за туй.
Защо да проклина? Нима те разбират
кого да обичат? Човекът е сляп...
На един късметът работи, не спира,
а със труд сиракът вади своя хляб.
Понякога плаче сиракът бездомен
не защото трепва в сърцето тъга:
или нещо види, или трепне спомен.
И пак— труд. Сиракът живее така.
На кого са нужни богати палати,
ако сърце вярно няма на света?
Но Ярема има, Ярема богат е,
на него му свети чудна красота:
две очи кафяви слънцето му връщат,
две ръце момински нежно го прегръщат
и сърце, което плаче и се смее,
в миг един угасне, мигом оживее
и над него в тъмни нощи
като свят дух рее...
Хей такъв е той, Ярема —
богат за двамина.
Бях такъв и аз самият,
но това отмина...
Отлетя безследно. Вече
няма да го видя.
Споменът гори сърцето...
Защо си отиде?
Защо си отиде? Защо не остана?
Днес по-леко, зная, щях да плача, клет.
Хората ми взеха всичко рано-рано:
«И без туй богат е, що му е късмет?»
С кръпки аз богат съм, със сълзици дребни —
те у мен еднички нямат брой и чет.
Щастие ти мое, де изчезна ти?
Долети обратно, с шепи да те гребна,
поне присъни се, че не ми се спи...
Извинете ме! Напразно,
зная, се оплаквам.
Но кому ли, хора, злата
участ не дотяга?
Може би пак ще се срещнем —
знам, светът голям е, —
доде крача след Ярема...
А може би няма...
Лошо, хора, вредом лошо,
никаква надежда:
накъдето вей ветрецът,
натам се навеждай
и мълчи, и се усмихвай,
та да не узнаят
туй, що криеш във сърцето —
да не те ласкаят.
Хорска ласка... Да я знаят
тез, що са с късмет, а
не дай Бог да се присъни
на сирака клети...
Тежко ми е да говоря,
да мълча не мога.
Лейте се, сълзици-думи:
слънцето на Бога
не ви суши. Ще споделям
аз поне сълзите —
но не с братец, не с сестрица,
ами със стените
във чужбина... А пък сега
в кръчмата ще ида,
ще се върна, та що прави
чифутът да видя.
Разтреперан, с пищни пръсти
той брои парите
и ги крие... А в леглото —
там, полуоткрита,
дъщеря му лежи, сякаш
цветенце в гората...
Нощницата — разкопчана,
пъшка и се мята...
Душно й е... Нещо тихо
шепне си сама тя.
Тежко, тежко й е, видно,,
сама на кревата...
Неизказано красива
младата жена е...
Старият брои парите,
а — в същата стая —
старата лежи на пода,
хърка под юргана.
А Ярема? Той замина
вече за Олшана.
Конфедерати
«Ей, евреино, отваряй!»
«Троши проклетата врата!»
«Мошеник е, мошеник старият.
Кърти вратата!»
«Господа,
една минутка...»
«Бий с камшика
свинята стара, да не вика!»
«Със нас ли ще се подиграваш ти?»
«Кой, аз ли? Господи помилуй!...»
«Кърти, полковнико, кърти...»
Под напора на бясна сила
вратата литва... И завчас камшика
свирва с люта страст...
«Здравей, чифут, здравей, свиня,
здравей, кучи сине!»
И го шибат. Той се свива,
прави път да минат:
«Добре дошли, ваша светлост.
По какъв ли случай?»
«На ти още... още... Стига!
Здравей, сине кучи!
А къде е дъщерята?»
«Ох, умря, горката...»
«Лъжеш, Юдо! — Пак го бият, —
Де е дъщерята?»
«Ой, панове, гълъбчета,
умря тя и даже...»
«Лъжеш, мръсник!» — «Ако лъжа,
Бог да ме накаже!»
«Не Бог, ние. Хайде, казвай!»
«Защо да я крия,
ако беше жива? Нека
Бог да ме убие...»
«Ха-ха!... Дяволът неверен
служи литургия...
Прекръсти се!»
«Как се прави?
«Ще покажем ние» —
и полякът се прекръсти,
а след него — Юда.
«Браво, браво! Кръстихме те.
Е, за това чудо
ще ни черпиш, ваша милост.
Чуваш ли, говедо?»
«Ей сега, ясновелможни!»
И реват победно
пановете, пият, плюскат.
Някой там провлича:
«Еще Польска не згинела!»
А кръчмарят тича
час по час до свойта изба.
«Живо, Лейба, живо!»
«Ей сега, ясновелможни.» —
И Лейба налива.
«Де ти е цимбала? Свири!»
Кръчмата трепери —
краковяк, мазурка, буен
валс гърми и мерят
своите сили пановете,
сякаш вие буря.
А кръчмарят лицемери:
«Ех, шляхтека натура!»
«Стига вече... Пей, чифуто!»
«Ох, не мога, грешния...»
«Я да пееш, сукин сине!»
«Каква да е? Смешна?...
Ой, живяла Гандзя,
крива и саката,
кръстела се,
говорила:
болят я краката.
На работа не ходила,
а подир момците
и тихичко, и лекичко
тъпчела тревите...»