Най-накрая дъждът престана и топлите слънчеви лъчи пробиха през ниските облаци. Нивото на реката не започна да се понижава, но пък поне на първо време бентът не беше заплашен.

— Я да го подсигурим за още един час! — рече си Сапьора и натисна газта на трактора, за да пренесе поредния габион отзад язовирната стена.

Никълъс сам взе дейно участие в работата и рамо до рамо с Хансит и останалите помощници от групата се захвана с вдигането на каменните плочи от пода на лабиринта. Те бяха наредени толкова плътно, че дори с помощта на лостове им беше трудно да ги отделят една от друга. За да спести време, той направи тежкия избор за методите на проучване и премина на изключително разрушителни. Нареди четиримата най-здрави мъже от бригадата, въоръжи ги с ръчно изработени чукове — буци железа, закачени за дървени пръчки — и им нареди да блъскат с все сила по плочите, докато някоя не се строши и не позволи разместването на останалите. Чувстваше се гузен, че се отнася по подобен варварски начин със забележителния лабиринт, но така или иначе работата потръгна много по-лесно.

Най-сетне и наглед безграничният ентусиазъм на хората започна да изтлява. Твърде дълго бяха работили в потискащата атмосфера на злокобния лабиринт, а и всеки добре знаеше, че с дъждовете ще се покачи и нивото на реката. Ако горе бентът не издържеше напора на Дандера, всички се оказваха в смъртна опасност. Затова и останалите неколцина работници бяха навъсени, шегички се пускаха съвсем рядко, но и на тях никой не се смееше. По-тревожен се оказа фактът, че когато Никълъс нареди на Хансит да доведе новата смяна, помощникът му съобщи за първите бягства. Шестнадесет души не се явили на сбора пред шахтата. Още през нощта тихичко си бяха навили одеялата, харесали си бяха разни вещи от лагера вместо възнаграждение и бяха изчезнали в тъмнината.

Никълъс знаеше, че би било безполезно да праща да ги гонят. Дезертьорите бяха тръгнали отдавна и навярно скоро щяха да стигнат на половината път до платото. Лошото бе, че се намираха в Африка и че примерът на бегълците щеше да се предаде светкавично на всички.

За да успокои останалите, англичанинът не се щадеше на смешки и шегички, опитвайки се да разсее облаците над душите им. Нещо повече, продължи да се труди рамо до рамо с помощниците си и в крайна сметка хвърли не по-малко усилия от тях за разбиването на каменния под. И все пак знаеше, че ако трудът им се окаже безполезен, ако под каменните плочи не се натъкнат на ново откритие, хората щяха да изгубят и интерес, и надежда. Нищо чудно на другия ден да се окаже, че преданият Хансит и монасите са си заминали.

Бяха успели да захванат една от плочите в края на площадката и с дружни усилия продължиха по двете й страни. При всяка вдигната плочка сърцето на Никълъс се свиваше в очакване, но в следващия миг се отпускаше разочаровано. Всеки път неуморните търсачи се натъкваха на едно и също — черната скала, в която целият лабиринт бе издълбан. Нямаше и помен от проход.

— Цялата работа ми изглежда доста съмнителна — сподели нещастно той пред Роян, докато си почиваше и пиеше вода от едно от шишенцата.

Тя самата изглеждаше не по-малко обезсърчена от него, когато му поливаше вода в шепите да изплакне потта и мръсотията от лицето си.

— Може пък да съм сбъркала със знаците за нивата — подхвърли Роян. — Човек като Таита е способен на такива шегички: да подреди така комбинацията си, че да има две възможни решения. — Замисли се и го помоли за съвет: — Мислиш ли, че ще е зле, ако опитам с другата комбинация…

Но въпросът й остана недовършен, защото викът на Хансит ги прекъсна:

— В името на Света Богородица, ефенди, ела бързо!

Двамата се обърнаха едновременно по посока на монаха и в бързината тя изпусна глинения съд в краката си. Дори не забеляза, че делвата се разбива на пода и я изпръсква чак до бедрата. Бързо се затича към Хансит, който бе вдигнал чука си да нанесе поредния удар.

— Какво има… — запита нервно Роян, но замълча, защото погледите на двамата с Никълъс се спряха в дупката, отворила се пред Хансит. Под разбитите плочи се разкриваше още един, втори ред, подобен на този.

Този път дълги, монолитни блокове вървяха от едната до другата стена на тунела като греди. Краищата им бяха пъхнати дълбоко навътре в скалата, а в тесните пролуки между тях човек едва-едва можеше да провре острието на ножа си. Блоковете бяха гладки и едноцветни, по тях не личаха надписи или знаци.

— Какво е това, Ники? — попита Роян.

— Или е просто втори пласт настилка, или служи за преграда към някакъв подземен отвор. Ще разберем, когато вдигнем някоя от плочите.

Оказа се, че новооткритите блокове са твърде дебели и тежки, за да бъдат строшени с примитивните сечива, които използваха работниците. Колкото и да се стараеше Хансит, всичко беше напразно. В крайна сметка се заловиха да ровят скалата около първата плоча и с помощта на лостове — да я вдигнат цялата. Бяха нужни усилията на пет души едновременно, за да се помръдне огромната й маса и да се види какво има под нея.

— Отдолу е празно — каза Роян, застанала на колене, за да види какво се крие в черната дупка. — Някаква нова шахта!

След като успяха да се справят с първия блок, нататък стана по-лесно. Един по един издърпваха останалите към освободилото се пространство и с общи усилия ги вдигаха на повърхността. Когато целият правоъгълен отвор беше разчистен, Никълъс насочи светлината на лампата в краката си и, общо взето, очертанията на шахтата се оформиха пред очите им. Беше широка колкото горния тунел, достатъчно висока, за да може дори висок мъж да застане прав. Нататък започваше стръмна стълба, слизаща под ъгъл четиридесет и пет градуса в неизвестното.

— Още една стълба — извика победоносно Никълъс. — Това трябва да е, няма как. Дори човек като Таита не може вечно да си играе да строи лъжливи проходи.

Хората се скупчиха зад гърба му и любопитно погледнаха в дупката. Мрачното им настроение поне за известно време бе изчезнало, защото ако не друго, то поне новото им разкритие гарантираше допълнителни награди в сребро.

— Ще слезем ли, Ники? — попита Роян. — Знам, че трябва да сме предпазливи и да внимаваме за всякакви капани, но вече нямаме никакво време за губене.

— Както винаги си права. Принудени сме да бързаме, пък каквото ще да ни чака оттатък.

— Да върви предпазливостта по дяволите — улови се тя за ръката му. — Слизаме заедно.

Двамата започнаха бавно да спускат стъпало след стъпало, държейки лампата високо, за да гони сенките от ъглите.

— На дъното има някакво помещение — възкликна радостно Роян.

— Прилича повече на склад. Какви са всички тези предмети покрай стените? Като ги гледам, са поне неколкостотин. Да не би да са ковчези, каменни саркофази?

В тъмнината бяха наредени наистина множество неясни силуети, които напомняха за легнали хора, наредили се рамо до рамо чак до невидимото дъно в края.

— Не. Мисля, че това от лявата страна са кошници за зърно — рече Роян, след като ги огледа по-внимателно от стъпалата. — От другата страна са струпани амфори за вино. Вероятно и едното, и другото е било поднесено като дар за покойния.

— Ако това е наистина някое от хранилищата в гробницата — заключи Никълъс, — то значи приближаваме целта.

— Да! — извика тя с възторг. — Погледни — в отсрещния край на помещението има врата. Я подай светлината да видя по-добре.

Мощният прожектор освети черния квадрат, който ги чакаше от другата страна на хранилището. Тъмната врата сякаш ги канеше при себе си, усмихваше им се примамливо и ги чакаше да я последват към неизвестното. Двамата почти се затичаха и бързо се озоваха между тръстиковите кошници и глинените делви. Щом обаче краката им се докоснаха до пода на помещението, като че ли невидима преграда изведнъж се изпречи на пътя им и ги изблъска в обратна посока.

— Божичко! — хвана се Никълъс за гърлото и едва не се задави. — Да се връщаме, трябва веднага да се връщаме.