— Чудесно, приключихме. Знаеш как да постъпиш.

Ного скочи от стола си и с нервен жест постави ръка върху кобура си.

— Тук ли? — попита той. — Веднага?

— Не бъди глупак — тросна му се Хелм. — Изведи я някъде надалеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Изпрати и човек да изчисти тая свинщина тук.

Обърна се и се скри отново в задното помещение.

Ного успя да се успокои и се отправи с решителни крачки към вратата на бунгалото. Заобиколи отдалеч легналата на пода Тесай, сякаш се страхуваше да не изцапа платнените си ботуши.

— Лейтенант Хамед! — извика подчинения си от двора.

Двамата помогнаха на Тесай да се изправи на крака и без да продумат, сякаш обзети от някакво страхопочитание, навлякоха раздраната шама върху голите й рамене. Хамед се стараеше да не гледа към осакатените прелести на жената и да не докосва разранената й кожа. Загърна я колкото можа с вълнената дреха, и я поведе към вратата. В един момент Тесай се олюля безпомощно и щеше да падне, ако офицерът не я бе подхванал навреме за лакътя. Насочиха се към чакащия камион и я подкрепяха по стъпалата на кабината. Тя приличаше много повече на старица, отколкото на млада жена в разцвета на силите си. Отпусна се без дъх на седалката и скри в шепи обезобразеното си лице.

Ного даде знак на лейтенанта и го дръпна настрана. Говореше му тихо, за да не го подслушват, но нескритият ужас, който се изписа по лицето на Хамед, ясно издаваше смисъла на получената заповед. Понечи дори да възрази, но полковникът гневно го стрелна с поглед и той прехапа устна, без повече да каже нищо.

— И помни! — повтаряше Ного. — Далеч, от което и да е село. Да няма никакви свидетели. Щом свършиш, веднага да се явиш и да доложиш.

Хамед застана мирно и отдаде чест, обърна се кръгом и забърза към камиона. Щом влезе в кабината до Тесай, даде кратки нареждания на шофьора и машината напусна сред облаци прах лагера.

Тесай беше съсипана от умора, а болките по цялото й тяло до такава степен й пречеха да мисли, че дори нямаше представа кое време на деня е. Клатушкаше се полузаспала на седалката си и всеки момент можеше да изпадне в пълно безсъзнание. Когато камионът се удари в някакво особено високо препятствие по пътя, главата й подскочи като топка и безпомощно увисна над едното й рамо. Лицето й беше толкова подуто, че й трябваха усилия да разтвори обгорелите си клепачи. В първия миг, когато все пак се осмели да го стори, сърцето й застина от ужас. Уплаши се да не е ослепяла. Едва след малко си даде сметка, че слънцето е залязло и камионът кара в пълен мрак. Излизаше, че двамата с Хелм са прекарали целия ден в „приятни“ разговори.

В колкото и окаяно състояние да се намираше, все пак благодареше на Бога, че обгорелите й клепачи бяха запазили очите й непокътнати. Достатъчно щастие й се струваше, дето може да вижда. И за да се увери, че наистина не е изгубила зрението си, впери поглед пред себе си и с интерес започна да следи всеки детайл от нощния пейзаж, който фаровете осветяваха.

— Къде ме водите? — попита тя едва-едва. — Това не е пътят за селото.

Лейтенант Хамед се беше свил на седалката и не отговори. Тесай се примири с мълчанието му и се отдаде на обърканите си мисли. Болката и изтощението скоро я пренесоха в дълбока дрямка.

По едно време камионът рязко се закова на място, пътниците залитнаха напред, а шофьорът изгаси двигателя. Тесай усети само как нечии тежки ръце я грабват за раменете и я влачат навън. Смъкнаха я в полусъзнание на земята и я извадиха на светлината на фаровете. Някой изви ръцете й зад гърба и ги върза с дебел кожен каиш.

— Боли — проплака тя. — Ще ми останат рани.

Колкото смелост и твърдост беше притежавала, разпитът в базата й ги бе отнел. Чувстваше се като бито куче, което дори няма сили да оближе раните си.

Един от войниците я грабна за вързаните китки и грубо я поведе в тъмното. Двама други го последваха, хванали лопати. На светлината на луната, която огряваше слабо евкалиптовата горичка, Тесай успя що-годе да се ориентира. Пресметна бегло, че са я отвели на стотина метра встрани от пътя. Блъснаха я до едно от дърветата и тя се облегна на ствола му. Мъжът, който й беше вързал ръцете, сега се надвеси и насочи дулото на автомата си към нея, а в свободната си ръка държеше запалена цигара. Останалите оставиха оръжията си на една страна и се захванаха да копаят. Изглежда, че арестантката не ги интересуваше, защото докато прехвърляха пръстта зад гърбовете си, тихо обсъждаха резултатите от квалификациите за африканското първенство по футбол. Първенството щеше да се играе в Замбия и етиопският отбор все още имаше шансове да се класира.

Трябваше да мине доста време, за да се сети омаломощената от изтезанията Тесай, че двамата футболни запалянковци копаят гроба й. Разбитата й уста изведнъж пресъхна и тя отчаяно се огледа за лейтенант Хамед. Но той бе предпочел да остане в камиона.

— Моля ви — прошепна тя на пазача си, но преди да е продължила, той я ритна с все сила в корема.

— Долу! — извика й войникът, сякаш имаше пред себе си лаещо куче. Подобно обръщение етиопците използваха само по адрес на голтаците от предградията. Тесай се сви на земята и си каза, че с хора като тези молбите няма да помогнат. Не й оставаше нищо друго, освен да се примири със своята безпомощност и да чака в мрака неизбежния си край.

Когато след известно време отново отвори подутите си клепачи, лунната светлина й стигаше да разбере, че гробът е почти готов. Толкова дълбоко бяха влезли двамата войници, че главите им се криеха зад купчината изровена пръст. От дъното на дупката се показваха само двете лопати, които неуморно изнасяха влажната земя навън. Пазачът й направи няколко крачки и застана над гроба. Огледа го и тихо измърмори:

— Добре, мисля, че е напълно достатъчно. Извикайте лейтенанта.

Двамата войници изпълзяха послушно от дупката, прибраха автоматите си и с лопати на рамо гордо се изгубиха в мрака отвъд горичката. Така и не спряха да си приказват за футбол до момента, в който стигнаха камиона. Тесай остана сама с пазача си.

Жената трепереше колкото от страх, толкова и от студ, а войникът клекна върху купчината изровена пръст и невъзмутимо продължи да пуши. Тесай си помисли, че ако успее да се вдигне бързо на крака, би могла с един ритник да го прати на дъното на гроба и да избяга между дърветата. Но когато се опита да стане, усети, че силите са я напуснали. Ръцете й бяха отекли от каишите, а краката й едва я държаха. Направи все пак усилие да се изправи, но тъкмо в този момент се разнесоха тежките стъпки на дебелия лейтенант, който бързаше към нея. Тя примирено се отпусна по гръб и зачака.

Хамед носеше електрическо фенерче. Застана на ръба на гроба и освети дъното му.

— Добре — рече той на висок глас. — Достатъчно е дълбок. — Изключи фенера и нареди на пазача: — Казаха да няма свидетели. Бягай в камиона и чакай да ви повикам отново. Щом чуете изстрелите, ще дойдеш с останалите да заровите дупката.

Без да каже нищо, пазачът метна пушката си на рамо и изчезна сред дърветата. Хамед изчака стъпките му да заглъхнат, надвеси се над Тесай и я изправи на крака. Избута я до самия ръб на гроба и започна да я разсъблича. Тя се опита да избяга, но ръцете й бяха вързани и не можа дори да помръдне.

— Трябва ми шамата ви — обясни й тихо Хамед в ухото.

Свали вълнения шал от раменете й и се наведе над гроба. В следващия миг скочи в дупката и започна трескаво да рови земята.

От дъното на гроба се дочу отново благият му глас:

— Трябва все пак да видят нещо, приличащо на човешки труп…

Изкатери се на повърхността и тежко си пое дъх. След това застана зад гърба й и Тесай усети хладното острие на ножа му да гали китките й. С един замах Хамед разряза кожения каиш. Той се свлече тихо на земята, а самата Тесай едва не извика от болка, когато по отмалелите й ръце потече кръвта й.

— Какво правите? — сякаш не проумяваше тя. Погледна в гроба и видя, че той е напълнил бялата й шама с пръст, за да прилича на човешко тяло. — Да не би…