— Моля ви, не говорете — прекъсна я лейтенантът, говорейки все тъй тихо и наглед спокойно. Прегърна я през рамо и я отведе между дърветата. — Легнете тук — накара я да се просне на земята с глава полузаровена в пръстта и я покри с шума и счупени клонки. — Стойте тук! Не се опитвайте да бягате. Да не сте мръднали или гъкнали, преди камионът да е потеглил.

Освети с фенера си купчината пръст и сухи листа, за да се увери, че Тесай се е скрила добре, и забърза към гроба. Още в движение разкопча кобура си и гръмна. Из нощта се разнесоха два последователни изстрела — толкова силни и изненадващи, че жената подскочи от уплаха и зъбите й затракаха.

Веднага след това Хамед извика в тъмното:

— Хайде, идвайте по-бързо. Няма какво повече да си губим времето.

Войниците дотичаха и започнаха да прехвърлят отново пръстта в зейналата дупка. От мястото си Тесай добре ги чуваше как работят с лопатите.

— Не виждам добре, лейтенант — оплака се един от войниците. — Къде е фенерът ви?

— Не ти трябва светлина, за да запълниш една дупка — сгълча го Хамед. — Продължавайте да работите! Като свършите, отъпчете добре мястото. Не искам някой случаен селянин да се спъне точно тук.

През цялото време Тесай се опитваше да не диша и ако може да успокои треперещото си като листо тяло. Най-накрая лопатите замлъкнаха и Хамед отново огласи горичката:

— Достатъчно. Огледайте се да не забравите нещо. Бързо в камиона!

Лека-полека стъпките им се отдалечиха по посока на пътя. Някъде в тъмното шофьорът включи двигателя и даде газ. Камионът избръмча, фаровете му осветиха горичката, с няколко маневри обърна и пое в посоката, откъдето бяха дошли.

Минаха минути, откакто шумът на мотора бе заглъхнал в далечината, но Тесай продължаваше да лежи по очи в мрака. Стоеше скрита в шумата, трепереше от студ, а сълзите на болка и облекчение едновременно се стичаха по лицето й. Най-сетне посегна да разчисти листата над себе си и с усилия допълзя до близкото дърво. Хвана се с две ръце за стъблото му, за да се изправи, и застана на едно място, олюлявайки се от крак на крак.

Едва сега й мина през ума, че е виновна.

„Предадох Мек — сети се тя и само от тази мисъл отново й прилоша. — Казах всичко на враговете му. Трябва да го предупредя. Трябва да се върна възможно най-скоро в лагера и да го предупредя.“

С усилие се отдели от дървото и се заклатушка през гората по посока на пустия път.

Единственият начин да проверят дали са разбрали правилно кодовете на Таита, бе да разиграят споменатите ходове. Проследиха внимателно очертания от движението на камъните маршрут, прехвърляха се от „поле“ на „поле“ и старателно отбелязваха всяко свое движение по стените.

На четвъртата стена от стелата бяха изброени общо осемнадесет хода. Според първоначалното тълкувание на Роян обаче успяха да напреднат само до дванадесетото поле, където се оказаха в задънена улица. Трябваше безславно да се върнат отначало.

— Да му се не види! — ритна Никълъс стената пред себе си. След като това не й подейства ни най-малко, я замери с парчето бяла глина, което държеше в ръката си. — Иде ми да го пипна аз тоя дявол за гушата. Ще има да се радва, дето са го кастрирали предварително.

— Съжалявам. — Роян отмести косата от очите си. — Мислех, че съм познала. Сигурно съм объркала числата във втората колона. Може би трябва да ги обърнем наопаки.

— Което означава, че почваме отначало — изръмжа той.

— Точно така, от самото начало.

— Как ли ще разберем, ако най-накрая познаем правилния отговор?

— Ако, следвайки изброените ходове, успеем да постигнем печелившата комбинация — не знам как се нарича еквивалентът на мата в играта на бао. Трябва да го сторим точно на осемнадесетия ход. Мястото, където се озовем на въпросния ход, трябва да е такова, че деветнадесети да е практически невъзможен.

— И тогава какво мислиш, че ще открием?

— Ще ти кажа чак когато стигнем — усмихна му се мило младата жена. — Горе главата, Ники. Проблемите ни тепърва започват.

Като основа за следващата комбинация Роян обърна стойностите във втората и третата колонки. Отсега нататък втората цифра щеше да обозначава номера на чашката, а третата — на реда. При тези условия обаче се оказаха заклещени още на петия ход.

— Може би грешката е в последния символ, за който решихме, че означава нивото? — подхвърли Никълъс.

— Нека приемем, че нивото се определя от втория знак, и почнем отначало.

— Ники, ти даваш ли си сметка колко възможни комбинации могат да се изградят между три променливи? — Най-сетне и тя започваше да се разколебава. — Таита е познавал всички тънкости на играта, докато ние имаме само най-бегли представи за какво става дума в нея. Все едно някой гросмайстор да предложи на начинаещ староиндийска защита и да очаква онзи да му отговаря според писаното в книгите.

— Особено ако са писани на руски! — прие сравнението й като напълно достоверно Никълъс. — Ако поддържаме сегашното темпо, едва ли ще успеем скоро да свършим. Нека за разнообразие погледнем епиграмите, записани от Таита между различните ходове.

— Добре, аз ще чета, ти ще слушаш — рече Роян и обърна няколко страници назад. — Работата е там, че някоя наглед незначителна промяна в превода може да доведе до голямо разминаване. Таита обича игрословиците, а при тях важното е да изречеш точната дума. Една грешка и всичко отива по дяволите.

— И все пак можем да опитаме — не се отказваше Никълъс. — Спомни си, че и самият Таита никога преди това не е играл триизмерно бао. Ако е оставил някакво упътване, то би следвало да се намира в самото начало на надписа. Нека се концентрираме на първите ходове и на епиграмите, които ги разделят.

— Добре, да опитаме, както ти казваш. Първият ход е описан с пчеличка, цифрата пет, цифрата седем и накрая кречетало.

Той широко се усмихна.

— Толкова често си ми го повтаряла, че вече го знам наизуст. Какво следва след него?

— Следва първият цитат — прокара пръст по йероглифите Роян. — Можем да познаваме само онези неща, за които съществуват думи. Онова, което е без име, може да бъде единствено усетено. Аз плавам с прилива, а вятърът бие в лицето ми. О, любима моя, сладкият ти вкус още стои върху устните ми.

— Това ли е всичко?

— Да, следва вторият ход. Скорпион, две, три и пак кречетало.

— По-бавно, по-бавно. Всяко нещо, като му дойде времето. Какво обяснение можем да дадем за „плаването“ и „любимата“?

И така, двамата се заеха с неразбираемия текст от стелата, докато очите им не се зачервиха от многото взиране и представата им за времето не се изгуби съвсем. Бяха върнати към действителността едва когато из стълбището проехтя гласът на Сапьора. Никълъс се вдигна от масата и се разкърши, поглеждайки часовника на ръката си.

— Осем часа, но не съм много сигурен дали е сутрин или вечер.

В следващия миг подскочи от изненада, когато по стъпалата се показа плешивото теме на приятеля му. Беше лъснало от вода, а ризата му беше мокра.

— Какво ти се е случило? Да не си паднал в кладенеца?

Сапьора избърса с ръка водата от лицето си.

— Никой ли още не ви е казал? Навън е същински порой.

И двамата го изгледаха ужасени.

— Толкова рано? — прошепна невярващо Роян. — Но дъждовете трябваше да започнат след няколко седмици.

Даниъл вдигна рамене.

— Изглежда си забравила да го напомниш на метеорологичната служба.

— Отдавна ли вали? — попита Никълъс. — Как е нивото на реката? Започнало ли е да се покачва?

— Тъкмо затова ви се обаждам. Качвам се нагоре по пролома и взимам Биволите със себе си. Искам да наблюдавам бента. Щом реша, че положението става критично, ще пратя някого от момците да ви предупреди. Когато получите вест от мен, напускате веднага шахтата. Не бива да се бавите нито минутка. За да ви извикам, значи бентът всеки момент ще се пропука.

— Само Хансит не взимай — нареди Никълъс. — Той ми трябва тук.