– Но какво стана, когато изтече първият срок.

– Ах, та това беше мъчно, я, блъфът не сполучва, а не бяхме привикнали на блъф. Ние се мъчехме да го поддържаме. Но какво може да се направи пред една гневна, възрастна и много почтена жена, която ви гледа сърдито? Веднъж тя направи едно внезапно движение с чадъра си. Тя винаги носеше този чадър, Библията си и старата си шапка. Ех, може да е било въображение от моя страна това движение с чадъра, но аз се стъписах назад през вратата на колибата, за да спася своето достойнство. Но не спасих много от него.

Тя не ни оставяше да пушим. Не го забраняваше с изрична заповед, знаете, но така: "Имате ли вие човешки сърца?", или "Нямате ли никакво уважение към безпомощните жени?" Казано с писклив глас, знаете. Не можете да пушите в нейно присъствие след такава сцена.

– В разказа на мис Стоун, вметнах аз, се говори на едно място за суеверните страхове на един от четниците. Изобщо, вие сте правили впечатление на много невежи селяни. Кои бяха четниците?

Той изкриви устни, когато отговаряше:

– Един беше Кръстьо Асенов⁷⁸. Вие сте чували за него. Той беше основен учител с гимназиално образование. Един едър, силен човек, когото мис Стоун наричаше "мечката". Ние всички имахме псевдоними. Бедният Кръстьо бе убит във въстанието.

После беше "Чаушът". Това бе Александър Илиев, също основен учител с полузавършено университетско образование. Дончо го уби с брадва, когато спеше. И после с нас беше докторът. Той е учил медицина в Париж, струва ми се. Той беше Петров. С нас беше и Сава Михайлов⁷⁹. Вие сте го виждали, висок и аристократичен – суеверието не го мъчи много. И Петър Китанов, воеводата на Джумайско, сега с нас, оня, с когото снощи говорихме за "Морската жена" на Ибсен. Повечето от тях бяха основни учители, много от тях уволнени поради радикалните им възгледи.

Сава Михайлов, 25.12.1877 – 01.03.1905

Петър Китанов, 1875 – 24.05.1912

Аз не се съмнявам, че поведението на мис Стоун бе искрено, но то бе забавно, вземайки пред вид една случка, която ми идва наум сега. Тя се залови за Кръстьо Асенов със своята Библия – искаше от него да прочете една набелязана глава. Той каза: "Ще прочета главата, ако вие прочетете една моя брошура. Вие ще се запознаете с моята вяра и аз с вашата." Тя се съгласи. Той взе Библията и й даде някаква брошура, от Кауцки, струва ми се. На следния ден той я попита дали е готова да разменят мисли. Тя се опита, струва ми се, но не разбираше нищо. Може би не беше привикнала на терминологията. Кръстьо повтори някои места от библейската глава по памет. "Виждате ли, каза той, по-лесно е за мене да науча вашата вяра, отколкото вие да научите моята."

После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новородено бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После, помислете, едно здраво плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от аскер, но странно, как едно безпомощно бебе действува върху човека, особено ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет. Мисля, може би несъзнателно, мис Стоун, както и майката, започнаха да ни смятат за малко повечко хора след това. Сигурен съм също тъй, че нашият страх от аскера и от Дончо не беше чисто егоистичен. Когато се стигна до сражение с Дончо, не можете да си представите как момчетата пазеха жените. Аз не бях там по това време, а се намирах във фланга на Дончо, докато другите се измъкваха заедно с жените. Сандански ми каза, че те така се държали за него, сякаш не са искали да бъдат освободени по такъв начин.

Нали разбирате, Цончев беше изпратил Дончо след нас, за да "избави" пленничките. Той не искаше ние да получим откупа. Ако двете жени бяха загинали в наши ръце, това щеше да послужи на неговите цели. Ясно е, че Македония щеше да бъде обърната наопаки и най-щателно преровена, ако наистина нещо се случеше с тях. И ако в резултат на някаква голяма случайност избегнехме това, тогава Груев и останалите му хора щяха да ни убият, когато излязат от затвора. Те не одобриха нашата постъпка, когато разбраха за нея, но ние вече бяхме получили парите. Разказвам ви различните опасности, които ни заплашваха и ме караха нощем да се потя.

Най-после ние бяхме така зле натиснати, че се решихме на голям риск. Ние минахме границата на България. Там стояхме доста време и това беше един период на почивка. Стояхме скрити на няколко километра от Кюстендил, където са казармите, но никой не допускаше, че сме в такова съседство. Тогава именно аз ходих в София и се видях с мистър Дикинсън⁸⁰, американския представител. Той ме мислеше за обикновен селянин, нает от "разбойниците". Братът на Петър Китанов, Сандо, беше преводач на френски. Аз не изглеждах дори да разбирам български, тъй както бях облечен. "Десет хиляди лева, каза той, нито сантим повече." Не можахме да дойдем до съгласие.

– Когато бях в Самоков – казах аз, – един от мисионерите ми каза, че когато комисията се срещнала с "разбойниците", между тях имало един такъв интелигентен човек, че те го помислили за другаря на Груев, Гоце Делчев. Кой беше той?

– Това беше сам Кръстьо Асенов. Делчев беше едничкият от големите водители, който не бе в затвора. По това време беше към Битоля и не знаеше нищо за аферата, докато не се свърши всичко. Освен това се говореше, че Сарафов е бил замесен – това са глупости – Сарафов, креатурата на княз Фердинанд, съмишленик на Цончев.

– Какво стана с парите,които взехте?

Един комитет бе натоварен с тях. Д. С.⁸¹ сега в София, и старият М.⁸² в Дупница, вие познавате и двамата – хора, чиято честност е над всяко подозрение. Третият беше Гоце Делчев. Цончев знае какво стана с част от парите – но за негова сметка. Повечето от парите финансираха въстанието през 1903 г. в Битоля. И после – тук той ми се усмихна – аз взех малко от тях. Те ми дадоха пет лири, за да си отида за Коледа у дома. Другите не взеха нищо.

Ние останахме, смълчани дълго време, той мислеше унесено. Аз бях чувал много за тази история по-рано от други.

– А Дончо – добавих аз тихо, почти на себе си, – сега е почтен, преуспяващ гражданин и живее в собствена къща в Дупница.

– Зная – отговори той мрачно. – Хвалеха го във вестниците, въпреки че той е събрал повече откупи, отколкото биха ни донесли десет като мис Стоун. Но ние сме извън закона. За себе си не ме е грижа, но другите – повечето от тях загинаха за идеите си и никога нямаха дори и лира в джоба си. Но те бяха само разбойници. Господи! Какви лицемери са те! Тези самодоволни дипломати, вестникари и духовници, с техните увиснали бузи и закръглени шкембета. Да, ние сме разбойници. Те допускат нашите жени и малки бебета да бъдат изнасилвани и избивани и когато търсим помощ или поне прекратяване на тези безчинства в името на бога, те ни отвръщат с благи лъжи. А после, когато подложихме една от техните жени на малко неудобства, които и ние споделяхме с нея, само за да намерим средства, с които да спасим милиони жени от смърт и дори от нещо по-лошо, те ни наричат разбойници. Защото това беше една от техните жени, а за бедната госпожа Цилка изобщо нехаеха. Не, само за мис Стоун. Затова ние сме разбойници, престъпници, хора извън закона. Да бъде проклета такава цивилизация! Тя не е истинска!