— _Погледни ме — настоял._

_Тя се подчинила и Уил прочел в погледа някаква тайна._

— _Мъртъв е — повторил за трети път._

_Каролайн въздъхнала дълбоко. Очите й се стрелнали към прозореца._

— _Добре — съгласила се и Уил разбрал, че всъщност не му вярва, макар да не разбирал защо._

— _Ами жената?_

— _Отиде си._

— _Ще се върне._

— _Ще те преместим._

— _Къде?_

— _На безопасно място._

— _И тук трябваше да е безопасно._

— _Сгреших._

— _Не ми повярва._

_Той кимнал._

— _Права си, не ти повярвах. Вече ти вярвам. Не знам как са те открили, обаче сбърках. Ти обаждала ли си се на някого? На приятелка, на роднина? Казвала ли си на някого къде си?_

_Отново го погледнала. Изглеждала изморена. Не уплашена или сърдита, просто изтощена._

— _На кого да се обадя? — попитала. — Никого си нямам. Само теб._

_И понеже нямало към кого другиго да се обърне, баща ми звъннал на Джими Галахър, така че докато ченгетата събирали показания, Джими преместил Каролайн в един мотел в Куинс, след като часове наред обикалял с колата, за да заблуди евентуален преследвач. След като настанил Каролайн на безопасно място, останал с нея в стаята й, докато тя най-сетне заспала, а после гледал телевизия до сутринта._

_А междувременно Уил лъжел полицаите на местопрестъплението. Казал им, че е дошъл тук на гости на приятел, но забелязал мъж да пресича улицата с пистолет в ръка. Извикал предупредително и мъжът се обърнал с вдигнато оръжие, когато го връхлетял камионът. Изглежда, никой от другите свидетели не си спомнял жената с него. Всъщност другите свидетели не помнели дори да са видели мъжа да пресича улицата. За тях той като че ли се материализирал чак на това място. Дори шофьорът на камиона твърдял, че улицата пред него била празна и после неочаквано някакъв мъж се озовал под гумите на камиона му. Шофьорът бил в шок, но и дума не можело да става за повдигане на обвинения срещу него. Не беше минал на червено и бе карал с напълно съобразена скорост._

_След като дал показания, Уил изчакал в едно кафене, наблюдавайки вече празната къща и суетнята на мястото, където загинал мъжът, с надеждата да зърне отново жената с безцветното лице и тъмните очи, но тя не дошла. Ако скърбяла за загубата на партньора си, явно го правела другаде. Накрая се отказал да чака и отишъл при Каролайн и Джими в мотела. Докато Каролайн спяла, разказал всичко на Джими._

— Разказа ми за бременността, за жената, за мъртвия мъж — каза Джими. — Непрекъснато повтаряше как е изглеждал онзи тип, опитвайки се да определи какво у него било толкова… сбъркано.

— И какво се оказа в крайна сметка? — попитах.

— Чуждото облекло.

— Какво означава това?

— Виждал ли си човек, облечен с чужд костюм, или човек, който се опитва да нахлузи взети назаем обувки, които са или твърде големи, или твърде малки? Е, според баща ти точно това не било наред с мъртвия мъж. Все едно бил взел назаем чуждо тяло, само че то не му било съвсем по мярка. Баща ти глозга случилото се, както куче глозга кокал, и седмици по-късно стигна до този извод — имал чувството, че нещо живее в тялото на този тип, но не бил самият той. Който и да е бил някога този човек, вече отдавна го нямало. Това нещо го било изгризало отвътре. — Погледна ме в очакване на реакцията ми. И понеже такава не последва, каза: — Изкушавам се да те попитам дали това ти звучи налудничаво, обаче знам твърде много за теб, за да ти повярвам, ако ми кажеш „да“.

— Успяхте ли да стигнете до някакво име? — попитах, подминавайки думите му.

— От онзи не беше останало много, та да го идентифицираме. Един полицейски художник направи доста добър портрет по описанието на баща ти и ние го разпространихме. И уцелихме в десетката. Обади се една жена, която каза, че мъжът приличал на съпруга й, Питър Акерман. Напуснал я пет години преди това. Запознал се в някакъв бар с момиче и дотам. Жената обаче твърдеше, че мъжът й изобщо не бил такъв. Бил счетоводител, човек на точните цифри. Обичал нея и децата. Имал си навици и се придържал към тях.

Свих рамене.

— Не е първият, който разочарова съпругата си по този начин.

— Да, така е, но още не сме стигнали до наистина странното. Акерман служил в Корея, така че разполагахме с отпечатъците му и те идеално съвпаднаха. Съпругата обаче ни даде подробно описание на външността му, защото лицето му беше обезобразено — имал татуировка на морските пехотинци на лявата ръка, белег от опериран апендикс на корема и липсваща плът от левия прасец, откъсната от куршум. Тялото, измъкнато изпод камиона, имаше всички тези белези и още един. Явно мъжът си беше направил още една татуировка, след като беше напуснал жена си и децата си. Е, не беше точно татуировка, а нещо като дамга.

— Дамга ли?

— Беше знак, прогорен на дясната му ръка. Трудно ми е да опиша. Никога преди не съм виждал такова нещо, но твоят старец се разрови и намери какво означава.

— И?

— Беше ангелски символ. Знак на паднал ангел. Не мога да си спомня точно как се наричаше. Нещо с „А“, Анима… Мамка му, ще се сетя.

Вече станах много предпазлив. Не знаех какво знае Джими за мъжете и за жените, които бях срещал в миналото, и за странните убеждения на някои от тях, убедени, че са паднали от небето същества, блуждаещи духове.

Демони.

— Тялото на онзи човек е било белязано от окултен символ, така ли?

— Точно така.

— Нещо като чатал ли? — Такъв знак бях виждал преди. Онези, които го носеха, наричаха себе си „Вярващите“.

— Моля? — Джими присви объркано очи, после изражението му се промени и аз разбрах, че знае за мен повече, отколкото ми се искаше. Запитах се откъде.

— Не, не, друго беше. На пръв поглед нямаше смисъл, но ако се вгледаш по-внимателно, всяко нещо си има смисъл.

— Ами жената?

Джими се изправи. Приближи се до стойката с бутилките с вино и свали още едно шише.

— О, тя се върна. Върна се да отмъсти.

Двайсета глава

_Двамата мъже непрекъснато местели Каролайн Рос и нито веднъж не я оставяли на някое място повече от една седмица. Използвали мотели и наемали квартири за малко. За известно време я настанили в една хижа в северната част на щата, близо до малко градче, където бивш нюйоркски полицай от Девети участък, братовчед на Еди Грейс, се оттеглил и станал началник на местната полиция. Понякога използвали хижата като укритие за свидетели или за хора, които трябва да се покрият за известно време, докато нещо отмине, обаче тишината и изолацията никак не допаднали на Каролайн. Изнервяли я повече от преди, защото била градско момиче. Сред природата всеки звук за нея бил сигнал за опасност. След три дни в хижата нервите й били изопнати до крайност. Била толкова уплашена, че дори звъннала на Уил у дома. За щастие жена му не си била вкъщи, но обаждането го разтърсило. Връзката му с младата жена вече била приключила по взаимно съгласие, но понякога той си стоял на двора и се чудел как е успял толкова да оплеска нещата. Непрекъснато се изкушавал да признае всичко на жена си. Дори сънувал, че го е направил, и когато се събуждал, се чудел защо тя още спи до него. Сигурен бил, че съпругата му най-вероятно подозира нещо и просто изчаква подходящия момент, за да изрази подозренията си. Никога нищо не казала, обаче мълчанието й само засилвало параноята му._

_Освен това все повече осъзнавал, че не знае почти нищо за Каролайн Рос. Била му споменала съвсем малко подробности — отраснала била в Модесто, Калифорния, майка й починала при пожар и след това Каролайн все по-силно усещала присъствието на двете фигури, които я преследвали. Успяла доста дълго да запази преднината си, но напоследък била станала небрежна и й омръзнало да бяга. Започнала едва ли не с признателност да приема мисълта, че може да я намерят, до нощта, когато опитали да проникнат в апартамента й и ужасът й надвил всяко неуместно желание да сложи край на преследването. Тя обаче не можела да обясни на Уил защо са набелязали нея, понеже не знаела. Знаела само, че те представляват заплаха за нея и че искат да сложат край на живота й. Когато я попитал защо не се е обърнала към полицията, тя му се изсмяла и подигравателният й тон го наранил._