_През това време обаче тя забременяла._

Чаках. Бях допил виното си, но когато Джими понечи да ми долее, закрих чашата с ръка. Чувствах се замаян, но състоянието ми нямаше нищо общо с виното.

— Забременяла ли? — попитах.

— Точно така. — Той вдигна бутилката вино. — Нещо против аз да си налея? Ще ми бъде по-лесно. Отдавна чакам да сваля това бреме от плещите си. — Напълни си чашата до половината. — У Каролайн имаше нещо, дори аз го забелязвах.

— Дори ти, значи. — Не се сдържах и се усмихнах.

— Не отговаряше на моя вкус — отвърна той също с усмивка. — Надявам се, че не се налага да казвам нищо повече.

Кимнах.

— Но това не беше всичко. Баща ти беше хубав мъж. Много жени с радост биха му помогнали да се отпусне, при това без никакво обвързване. Само срещу едно питие. А вместо това той търсеше квартира на тази жена и за да й помогне да се премести, лъжеше съпругата си къде ходи.

— Смяташ, че си е изгубил ума по нея?

— Отначало така си мислех. Беше по-млада от него, макар и немного, и както ти казах, притежаваше някакво странно обаяние. Мисля, че беше свързано с ръста й и с впечатлението за крехкост, което създаваше, макар да бе измамно. Да, наистина смятах, че е лапнал по нея, и може би в началото наистина беше така. Но по-късно Уил ми разказа и останалата част от историята — поне толкова, колкото пожела да ми каже. Едва тогава започнах да разбирам и да се тревожа.

Джими смръщи чело и аз усетих, че дори сега, десетилетия по-късно, тази част от историята му беше изключително трудна.

— Една вечер бяхме в „Питс“ и Уил ми разказа за твърдото убеждение на Каролайн Рос, че я преследват призраци. Първо си помислих, че се шегува, обаче не. После се запитах дали момичето не е спретнало някакъв глупав номер. Нали се сещаш — отчаяна девица в трудно положение, лошите се задават на хоризонта, скапано гадже може би или пък луд бивш съпруг. Обаче не ставаше дума за нищо такова. Тя беше убедена, че който или каквото я преследва, не е човешко същество. Говореше за двама души, мъж и жена. Казала, че са започнали да я преследват още преди години. И оттогава все бягала от тях.

— И баща ми й повярвал?

Джими се засмя.

— Майтапиш ли се? Може и да беше сантиментален, но не беше глупак. Мислеше я за луда. Смяташе, че е допуснал най-голямата грешка през живота си. Получаваше видения как тя го преследва, как се появява в къщата, накичена с гирлянди чесън и разпятия. Старецът ти за кратко излезе от релси, само че все още беше способен да управлява влака. Не й повярва и ми се струва, че започна да опитва да се откопчи от цялата бъркотия. Според мен си даде сметка и за това, че трябва да бъде със съпругата си, че ако я напусне, няма да разреши проблемите си, а само ще си създаде нови.

И тогава Каролайн му съобщи, че е бременна, и светът му се срина. Вечерта, след като ходила на преглед в клиниката, двамата провели дълъг разговор. Тя не отворила и дума за аборт пред баща ти, а му прави чест, че той също не го направил. Не само защото беше католик. Мисля, че все още си спомняше за онова момиченце, издъхнало под купчината палта, и за помятанията на жена си. Дори ако това означаваше край на брака му и живот в дългове, той за нищо на света нямаше да предложи прекратяване на бременността. А Каролайн приела всичко с адско спокойствие. Не може да се каже, че била щастлива, но била спокойна, все едно бременността е дребен здравен проблем, нещо притеснително, но наложително. Баща ти се слисал. Имал нужда да проветри главата си, затова я оставил и излязъл да се поразходи. След трийсетина минути самотен размисъл решил, че му се иска да поговори с някого, затова спрял на един уличен телефон срещу апартамента й, и започнал да ми звъни.

И тогава ги видял.

_Стояли на входа на една бакалия, хванати за ръце: мъж и жена малко над трийсетте. Жената била с провиснала рядка коса до раменете и без грим. Била слаба и облечена със старомодна черна пола, прилепнала към краката й и разкроена надолу към прасците. Носела разкопчано черно сако и бяла блуза, закопчана до шията. Мъжът бил облечен в черен костюм, бяла риза и с черна вратовръзка. Косата му била къса отзад и дълга отпред, разделена на път отляво и провиснала мазна над едното му око. И двамата гледали нагоре към прозореца на апартамента на Каролайн Рос._

_Странното било, че тъкмо пълната им неподвижност привлякла към тях вниманието на баща ми. Приличали на статуи, поставени в сенките, временна изложба от предмети на изкуството насред оживена улица. Видът им му напомнил за онези секти от Пенсилвания, дето се мръщят на копчетата, защото са признак на суета. Били така всецяло съсредоточени върху прозорците на Каролайн Рос, че Уил доловил у тях почти религиозен фанатизъм._

_И тогава, докато ги наблюдавал, те се раздвижили. Пресекли улицата, мъжът бръкнал под сакото си, както си вървял, и Уил видял как в ръката му се появява пистолет._

_Хукнал. Извадил своя трийсет и осемкалибров револвер. Двамата стигнали до средата на улицата, когато нещо у приближаващия се непознат привлякло вниманието на мъжа. Той доловил надвисналата заплаха и се извърнал. Жената продължила да върви, насочила вниманието си единствено към жилищната сграда отпред и криещото се вътре момиче, обаче мъжът вперил поглед право в баща ми и той усетил леко пристягане в корема, все едно някой е напомпал тялото му със студена вода и то откликва с импулс да се изпразни. Дори от разстояние си личало, че нещо не е както трябва с очите на мъжа. Били прекалено тъмни, като две бездни на бледото лице на убиец, само че твърде малки, късчета черно стъкло във взета назаем кожа, изопната прекалено върху несъразмерно голям череп._

_В този момент жената също се обърнала, усетила едва сега, че партньорът й не е до нея. Понечила да каже нещо и Паркър видял изписаната по лицето й паника._

_Камионът блъснал стрелеца в гръб, запокитил го напред и нагоре, а стъпалата му се отделили от земята, преди предните гуми да го повлекат, когато шофьорът натиснал спирачката. Огромната тежест на камиона премазала тялото му и го превърнала в червено-черно петно. Силата на удара го извадила от обувките. Те се валяли наблизо — едната с подметката нагоре, а другата, калната настрани. От невидимата маса под камиона към обувките рукнала тънка струйка кръв, все едно тялото се опитвало да се събере отново, да се изгради от краката нагоре. Някой изпищял._

_Докато Уил успее да стигне до тялото, жената вече била изчезнала. Надзърнал под камиона. Главата на мъжа била напълно смазана от предната лява гума. Показал значката си и наредил на един пребледнял мъж, който стоял наблизо, да се обади и да съобщи за инцидента. Шофьорът изскочил от кабината си и се опитал да сграбчи Уил, но той профучал покрай него и смътно чул как онзи пада някъде отзад. Хукнал към сградата, където се намирал апартаментът на Каролайн, но входната врата била заключена. Пъхнал ключа си и отворил опипом, защото не откъсвал поглед от улицата. Щом ключът се превъртял, се вмъкнал вътре и затръшнал вратата зад гърба си. Когато стигнал до апартамента, застанал отстрани на вратата, запъхтян, и почукал веднъж._

— _Каролайн? — повикал я той._

_Известно време нямало никакъв отговор, после едно тихо:_

— _Да?_

— _Добре ли си, скъпа?_

— _Да, струва ми се._

— _Отвори ми._

_Огледал сенките. Сторило му се, че във въздуха усеща странен парфюм. Остър и метален. Нужни му били няколко секунди, за да осъзнае, че това е мирисът на кръвта на мъртвия мъж. Свел очи и видял кръвта по обувките си._

_Тя отворила вратата. Той пристъпил вътре. Когато посегнал да я прегърне, тя се дръпнала._

— _Видях ги — казала, — видях ги да идват за мен._

— _Знам, и аз ги видях — отговорил Уил._

— _Единият беше блъснат…_

— _Мъртъв е._

— _Не е — поклатила глава тя._

— _Мъртъв е, уверявам те. Черепът му е размазан._

_Тя се облегнала на стената. Той я стиснал за раменете._