— Господи! — промърмори снайперистът.

Тичаше приклекнал и мина покрай телата на петима агенти, но нямаше време за тези неща. Той и наблюдателят му приклекнаха до един храст. Снайперистът включи уреда за нощно виждане и проследи дървесната линия на неколкостотин метра пред себе си.

— Преброих единадесет — каза наблюдателят му.

— Да — съгласи се снайперистът. Неговата пушка с ръчен затвор беше заредена с патрони 308-и калибър. Можеше от първи път да улучи десетсантиметрова движеща се мишена на повече от двеста метра, но за момента задачата му беше да събере информация и да я предостави на водача на групата. Преди да можеше да действа, трябваше да знаят какво, по дяволите, става, а всичко дотук беше просто един хаос.

— Вернер, тук е Полсън. Преброих единадесет от лошите между нас и къщата. Отиват към гората. Изглежда, са въоръжени е леко автоматично оръжие. — Завъртя пушката. — Май шестима от тях са повалени. Много от нашите… Господи, надявам се, че за насам са тръгнали линейки.

— Виждаш ли наши наоколо?

— Не. Препоръчвам ти да се насочиш от другата страна. Можеш ли да ми осигуриш прикритие тук?

— Изпращам ти един човек. Когато стигне при теб, тръгвай внимателно. Не бързай, Полсън.

— Добре.

На юг от тях Вернер и още двама мъже бавно напредваха покрай дървесната линия. Нощното им камуфлажно облекло представляваше преплетени светлозелени щрихи, разработени от компютър, и дори в светлината на светкавиците те бяха почти невидими.

Нещо се случи. Джек забеляза внезапен огън, а след това — нищо. Въпреки това, което каза на Роби, не му харесваше да бяга оттук. Но какво друго можеше да направи? Там имаше неизвестен брой терористи. Той разполагаше е трима въоръжени мъже, които трябва да защитават три жени и дете, а зад гърба им се намираше скалата. Райън изруга и се обърна към другите.

— Окей, Дребен, покажи ми пътя натам — каза Райън, като натисна цевта на автомата си към гърдите на мъжа.

— Ето там. — Той посочи и Райън отново изруга.

През цялото време, откакто живееха тук, единствената грижа на Райън във връзка със скалата беше да стои далеч от нея, за да не се срути под него или дъщеря му. Гледката от къщата беше прекрасна, но височината на скалата означаваше, че има една невидима мъртва зона, широка хиляда метра, която терористите бяха използвали, за да се приближат. И бяха взели стълби, за да се изкачат — „разбира се, стълбите са предназначени точно за това!“ Местоположенията им бяха отбелязани по начина, указан във всеки полеви наръчник по света, с дървени колчета, увити в бели бинтове, за да се забелязват лесно в тъмното.

— Добре, хора — каза Райън, като се оглеждаше, — Дребния и аз тръгваме първи. Ваше височество, вие тръгвате след мен с жените. Роби, остани на десет метра след нас и ни прикривай.

— Аз мога да боравя с леки оръжия — каза принцът.

Джек поклати глава.

— На. Ако ви хванат, ще излязат победители. Ако работата се обърка, разчитам, че ще се грижите за жена ми и децата, сър. Ако нещо се случи, тръгнете на юг. На около половин миля по-надолу ще стигнете до едно дере. Поемете по него навътре към сушата и не спирайте, докато не намерите път с твърда настилка. Това е доста добро прикритие и ще бъдете в безопасност. Роби, приближи ли се нещо към теб, стреляй.

— Но ако…

— По дяволите но! Всяко движещо се нещо е врагът. — Джек се огледа за последен път. „Ако имах петима обучени мъже, може би Брекенридж и още четирима, можех да устроя такава засада… и ако морето беше до колене…“ — Окей. Дребен, тръгваш пръв. Ако осереш нещо, първото, което ще ти се случи, е да те прережа на две. Вярваш ли ми?

— Да.

— Тогава мърдай.

Кули отиде до стълбата и започна да слиза по нея, а Райън го следваше на няколко сантиметра. Алуминиевите стъпала се хлъзгаха от дъжда, но поне вятърът беше изолиран от скалата. Сглобяемата стълба — „Как, по дяволите, са докарали тук това нещо?“ — се огъваше под него. Райън се опитваше да наглежда Дребния и се подхлъзна веднъж по средата на стълбата. Над него втората група започваше да се спуска. Принцесата беше поела Сали и притисната я между стълбата и тялото си, за да я пази да не падне, се спускаше с нея. Чуваше хлипането на дъщеря си. Не трябваше да му обръща внимание. Сега в съзнанието му нямаше място за гняв или жал. Всичко сега трябваше да стане, както трябва от първия път. Нямаше да има втори. Една светкавица му показа лодките на стотина метра северно от него Райън не можеше да познае дали в тях има някой или не. Накрая стигнаха дъното. Кули се помести на няколко крачки на север и Райън скочи на земята с готов за стрелба автомат.

— Нека не се движим за минутка.

Принцът пристигна, а след него и жените. Накрая и Роби започна да се спуска. Якето му на морски пехотинец го правеше невидим на фона на черното небе.

— Стигнаха при къщата точно когато започнах да слизам. Може би това ще ги накара да се забавят. — И той вдигна в ръката си белите колчета. Сигурно така щеше да им е по-трудно да намерят стълбите.

— Браво, Роб. — Джек се обърна.

Лодките стояха там, невидими в дъжда и сенките. Дребния беше казал, че само един човек ги охранява. „Ами ако лъже? — запита се Райън. — Тоя тип желае ли да загине за каузата си? Дали ще се пожертва и ще извика, за да предупреди, та да ни избият? Това има ли някакво значение, имаме ли избор? Не.“

— Тръгвай, Дребен. — Райън направи жест с автомата си. — Само не забравяй кой ще умре първи.

Имаше прилив и водата стигаше на няколко сантиметра от основата на скалата. Райън, който се движеше на метър зад терориста, усещаше пясъка мокър и твърд под краката си. „На какво разстояние бяха?…На сто метра? Колко далеч са сто метра?“ — питаше се Райън. Сега установяваше разстоянието. Хората зад него се придържаха до обраслата с кудзу скала. Така беше изключително трудно да ги забележи човек, но ако в лодката имаше някой, той щеше да разбере, че към него идват хора.

Прас!

Сърцата на всички спряха за момент. Една светкавица беше разцепила дърво на ръба на скалата на двеста метра зад тях. За миг отново видя лодките. Във всяка имаше по един човек.

— Само един, а? — промърмори Джек. Дребния се поколеба, а след това продължи напред с ръце до тялото си. С връщането на тъмнината Джек отново изгуби лодките от погледа си и осъзна, че след блясъка на светкавицата всички сега не виждат добре. Съзнанието му се върна към образа, който току-що беше видял. Мъжът в по-близката лодка стоеше от отсамната страна в средата и изглеждаше така, сякаш държи оръжие — оръжие, за което бяха необходими две ръце. Райън се разгневи затова, че Дребния го излъга. Споменът му избледняваше и това му се стори абсурдно.

— Каква е паролата?

— Няма парола — отговори Денис Кули с разтреперан глас, защото виждаше ситуацията от съвсем различен ъгъл. Той се намираше между заредените оръжия на двете страни, всяка от които може би щеше да стреля. Мислено се луташе и търсеше нещо, което може да обърне нещата.

Райън се зачуди дали този път казва истината, но нямаше време да мисли за това.

— Продължавай да вървиш.

Лодката отново се появи. Отначало тя представляваше нещо различно от тъмнината и плажа. След още пет метра се превърна в силует. Дъждът валеше достатъчно силно, за да изкриви всичко, което се виждаше, но пред тях имаше някакъв бял, почти правоъгълен силует. Райън предположи, че до него оставаха петдесет метра. Молеше се да няма светкавица. Ако бъдат осветени, то хората в лодките може да успеят да разпознаят някое лице, а ако видят, че Дребния е в началото…

„Как да постъпя?…“

„Човек може да бъде полицай или войник, но не и двете.“ Спомни си думите на Джо Еванс от кулата в Лондон и се досети какво да направи.

Оставаха четиридесет метра. По плажа имаше и камъни и Джек трябваше да внимава да не се препъне. Протегна ръка и разви едрия заглушител. Пъхна го в колана си. Не му харесваше това, което тръбата правеше с равновесието на автомата.