— Добре, работим по въпроса. — Шоу даде бързи заповеди и бутоните за различните телефонни линии започнаха да светят. Първите обаждания бяха до най-близките участъци на щатската и окръжната полиция. След това групата за спасяване на заложници, която чакаше в готовност във Вашингтон, получи заповед да тръгва. Джипът им „Шевролет Събърбан“ беше в гаража. Шоу погледна часовника и се обади до Куантико по директната линия.

— Хеликоптерът тъкмо каца — каза Вернер.

— Знаеш ли къде е къщата на Райън? — попита Шоу.

— Да. Отбелязана е на картата. Посетителите сега са там, нали?

— Къщата е нападната. За колко време можете да стигнете дотам?

— Какво е положението? — Вернер гледаше през прозореца хората си, които товареха багажа в хеликоптера.

— Неизвестно. Току-що изпратихме групата, но ти може да пристигнеш първи. Човекът от комуникационната кола се обади и каза, че са ги нападнали. Има убити офицери…

— Ако има нова информация, предай ни я. Излитаме след две минути. — Вернер изтича навън при хората си. Трябваше да крещи, за да могат да го чуят под въртящата се перка, а след това изтича обратно в щаба, където нареди на дежурните офицери да свикат останалата част от групата тук. Когато се върна при хеликоптера, неговите хора вече бяха извадили оръжията си от торбите. Хеликоптерът се вдигна в прииждащата буря.

Райън забеляза суматохата, когато английският офицер от кухнята изтича навън и набързо каза нещо на агентите от секретните служби. Тъкмо влизаше обратно, когато серия от бляскащи светлинки озариха верандата. Едип агент се обърна и извади пистолета си…и падна назад. Стъклото зад него се пръсна. Другите двама мъже залегнаха. Единият се повдигна, за да стреля, и падна до другаря си. Последният влезе вътре и извика на всички да залегнат. Джек вече беше изпаднал в ужас, когато още един прозорец се пръсна и последният човек от охраната падна покосен. На мястото на счупеното стъкло се появиха четири въоръжени фигури. Облечени бяха в черно от горе до долу, като се изключат петната кал, които имаха по обувките и гърдите им. Един от тях свали маската си. Беше Шон Милър.

Авери и Лонгли бяха легнали посред двора. Англичанинът наблюдаваше как няколко въоръжени мъже оглеждаха телата на убитите агенти. След това се построиха в две групи и тръгнаха към къщата.

— Ние сме прекалено неприкрити тук — каза Лонгли. — Ако искаме да направим нещо полезно, то трябва да се намираме там, в гората.

— Тръгвай първи — каза Авери и насочи пистолета към една черна фигура, която се виждаше само при блясъка на светкавиците. Все още беше отдалечена на повече от сто метра — твърде голямо разстояние за пистолет. При следващата светкавица видя една цел и стреля, но не улучи, а само привлече към себе си буря от куршуми. Те също не улучиха, но звукът им в мократа земя, беше прекалено близък. Стрелбата се измести. Вероятно са забелязали Лонгли, който тичаше към гората. Авери стреля още веднъж по-внимателно и видя как един мъж падна ранен в крака. Ответният огън този път беше по-точен. Агентът от секретната служба изпразни пистолета си. Помисли, че е улучил още някого, когато за него всичко свърши.

Лонгли се добра до гората и погледна назад. Проснатото тяло на Авери беше неподвижно въпреки намиращите се на петдесет метра от него стрелци. Англичанинът изруга на висок глас и събра останалите хора. Агентът за свръзка от ФБР имаше само пистолет, тримата английски офицери бяха с автоматични пистолети, а единственият агент от секретните служби носеше автомат „Узи“ с два резервни пълнителя. Нямаше дори кого да защитават, нямаше и къде да бягат.

— Е, отново се срещаме — каза Милър. Държеше автомат „Узи“ и се наведе, за да вземе друг от един убит офицер. Още петима влязоха след него. Разпределиха се в кръг, за да покрият Райън и гостите му.

— Ставайте! Поставете ръцете си така, че да се виждат.

Джек стана. Принцът се изправи до него. Кати със Сали на ръце стана след тях. Накрая се надигна нейно височество. Тримата мъже се завъртяха, когато вратата на кухнята се отвори. Беше Сиси Джексън, която се опитваше да задържи някакви чинии, докато един от стрелците я държеше за ръката. Две чинии паднаха и се разбиха на пода, когато той рязко дръпна ръката й нагоре.

„Имат домашна прислужница — припомни си Милър, като видя тъмната рокля и престилката. — Чернокожа, красива жена.“ Усмихваше се. Позорът от неуспешните му акции беше останал далеч назад. Всичките му жертви сега стояха пред него, а в ръцете си държеше инструмента, с който можеше да ги елиминира.

— Ти идвай тук при останалите!

— Какво, по дяволите?

— Мърдай, чернилко! — Единият от стрелците, най-ниският от всички, грубо я бутна към другите. Очите на Джек се спряха за миг на лицето му…къде е виждал това лице?

— Боклук такъв! — сопна се Сиси на мъжа. Очите й светеха гневно, тя временно бе забравила страха си.

— Трябва по-внимателно да подбираш работодателите си — каза Милър. Махна с автомата: — Мърдай.

— Какво ще правите? — попита Райън.

— Защо трябва да разваляме изненадата?

Роби се намираше десет метра встрани от тях, в тази част на къщата, от която най-трудно можеше да се чуе нещо. Миеше си ръцете и не обръщаше внимание на гръмотевиците, когато избухна стрелбата на верандата. Джексън се измъкна от банята и погледна по коридора към хола, но не видя нищо. Това, което чу обаче, му стигаше. Обърна се и се изкачи по стълбите към голямата спалня. Първото нещо, което искаше да направи, беше да повика полицията по телефона, но той не работеше. Опитваше се да измисли нещо. Това не беше като да кара изтребител.

„Джек има пушки, но къде ги държи, по дяволите…?“ В спалнята беше тъмно, но той не смееше да включи лампата.

Отвън редицата стрелци напредваше към гората. Лонгли разпредели хората си, за да ги посрещнат. Отдавна беше отбил военната си служба, а като офицер от службите за сигурност не го бяха подготвили за подобни неща, но направи каквото беше по силите му. Имаха добро прикритие между дърветата. Някои от тях бяха достатъчно дебели, за да спрат и куршум.

— ФБР, тук подстъпа към Патъксент ривър. Хеликоптер четири, нула, едно, девет, край.

Пилотът на хеликоптера завъртя копчетата на приемо-предавателя, докато се появи точният кодов номер. След това погледна в картата координатите на мястото, към което беше тръгнал. Знаеше как изглежда то от въздушните снимки, но те бяха правени през деня. Нещата могат да изглеждат много различни нощем, а съществуваше и проблем с управлението на хеликоптера. Той летеше при страничен вятър със скорост четиридесет възла, а условията се влошаваха с всяка измината миля. Отзад членовете на групата за действие в рискови ситуации се опитваха да облекат камуфлажното си облекло.

— Четири, нула, едно, девет, движите се вляво от нула, две, четири. Поддържайте тази височина. Внимание. Изглежда, доста силна буря приближава целта ви — каза контрольорът. — Препоръчваме ви да не се изкачвате над триста метра. Ще се опитвам да ви помогна да заобиколите най-лошото.

— Разбрано. — Пилотът направи гримаса. Ясно беше, че там, където отиваше, времето щеше да бъде още по-лошо, отколкото мислеше. Свали седалката си до най-ниско положение и затегна коланите си, след което включи фаровете за буря. Нищо друго не можеше да предприеме, освен да се поти. — Хей, вие отзад, затегнете коланите си здраво.

О’Донъл извика на хората си да спрат. Линията на гората се намираше на триста метра пред него и той знаеше, че в нея има пушки. Една от групите му тръгна наляво, а другата — надясно. Щяха да нападат на ешелони — всяка група да напредва, а другата да осигурява прикритието й. Всичките му хора носеха черпи дрехи и автомати освен един, който се движеше на няколко метра зад другите. Искаше му се да бяха донесли по-сериозно оръжие. Все още имаше много работа, включително да се изнесат телата на убитите от неговите хора. Един беше мъртъв, а двама — ранени. Но най-напред…вдигна радиото си, за да нареди на един от взводовете си да тръгва.