Сега Роби беше се отдалечил на тридесет метра от плажа и рязко завъртя кормилото, като премести лоста на предна предавка. Когато нервно бутна лоста за газта напред, двигателят се задави. Това беше много дълъг, ужасен миг, но след това заработи и лодката се впусна напред.

— Добре! — извика пилотът. — Джек, а сега накъде? Какво ще кажеш да идем към Анаполис?

— Давай! — съгласи се Райън. Погледна назад. По стълбата слизаха хора. Някои все още стреляха по тях, но изстрелите им попадаха много далече от целта. След това видя Сиси, която държеше крака си.

— Кати, потърси комплект за оказване на бърза помощ — каза негово височество. Той вече беше разгледал раната, но в момента се намираше на кърмата, с лице назад и с пушка, готова за стрелба. Джек забеляза бяла пластмасова кутия под седалката на шофьора и я бутна към жена си.

— Роб, Сиси е улучена в стъпалото.

— Нищо ми няма, Роб — веднага каза жена му. Гласът й не звучеше така.

— Как е, Сиси? — попита Кати, като се премести по-близо, за да види крака й.

— Боли, но не е нищо особено — каза през зъби тя, като се опитваше да се усмихне.

— Сигурна ли си, че си добре, скъпа? — попита Роби.

— Карай, Роби! — изохка тя. Джек се премести към кърмата и погледна крака й. Куршумът беше преминал право през стъпалото и светлата й обувка беше облята в тъмна кръв. Огледа се, за да види дали още някой не е ранен, но освен лекия ужас, който всички изпитваха, изглеждаха добре.

— Майоре, желаеш ли да поема кормилото вместо теб? — попита принцът.

— Добре, капитане, ела. — Роби се отмести от уредите за управление и негово височество се присъедини към него. — Курсът е нула, три, нула по Магнитния компас. Внимавай, морето ще стане бурно, когато излезем от завета на скалата, а и там има доста търговски кораби.

На стотина метра пред тях се надигаха еднометрови вълни от бушуващите ветрове.

— Добре. Как ще позная кога сме стигнали до Анаполис? — Принцът седна зад кормилото и започна да проверява уредите.

— Когато видиш светлините на мостовете при залива, викни ме. Познавам пристанището и мога да вкарам лодката.

Принцът кимна в знак на съгласие. Върна газта наполовината, като постоянно местеше поглед от компаса към водата. Джексън отиде назад, за да види жена си.

Сиси му махна с ръка да я остави.

— Тревожи се за тях!

След малко вече се издигаха и спускаха по еднометровите вълни. Лодката беше езерен тип, дълга почти три метра с висок кил и предпочитана от местните риболовци заради добрата й скорост в спокойно море и плитко газене. Тъпият й нос не беше много подходящ за тези вълни. През носа влизаше вода, но предният брезент беше на мястото си и предното стъкло отклоняваше повечето от водата навън. Водата, която влизаше вътре, се изпразваше през дупката за изливане, намираща се до кожуха на двигателя. Райън никога не се беше возил в такава лодка, но знаеше какво представлява тя. Двигателят с мощност сто и петдесет конски сили задвижваше вътрешнобордната трансмисия за външната подвижна перка и не беше необходим рул. Дъното и страните на лодката бяха запълнени с пяна, за да осигуряват положителна плаваемост. Дори и да се напълни е вода, тя нямаше да потъне, но което е по-важно, фибростъклото и пяната вероятно щяха да спрат куршуми и от картечницата. Джек отново провери спътниците си. Жена му се грижеше за Сиси. Принцесата прегръщаше дъщеря му. С изключение на него, на Роби и на принца, който се намираше зад волана, главите на всички бяха наведени ниско. Отпусна се леко. Намираха се надалеч и съдбата им отново бе в техни ръце. Джек си обеща, че това никога вече няма да се промени.

— Следват ни — каза Роби, като вкара два патрона в цевите на пушката. — Намират се на около триста метра зад нас. Видях ги на светлината на светкавицата, но ще ни загубят в този дъжд, ако имаме късмет.

— Каква според теб е видимостта?

— Ако изключим светкавиците — вдигна рамене Роби, — може би най-много на сто метра. Не оставяме и диря, която да следват, а и те не знаят къде сме тръгнали. — Той замълча. — Господи, как ми се иска да имахме едно радио! Можехме да извикаме бреговата охрана или пък някой друг и да им нагласим много хубав капан.

Джек седна с лице към кърмата от другата страна на кожуха на двигателя и от приятеля си. Видя дъщеря си, която беше заспала в ръцете на принцесата. „Изглежда, е хубаво да си дете“ — помисли си той.

— Нещата не са чак толкова зле, майоре.

— И още как, момче! Предполагам, че подбрах подходящо време, за да се изпикая.

Райън измърмори в знак на съгласие:

— Не знаех, че можеш да боравиш е пушка.

— Навремето, когато бях дете, ку-клукс-клан имаха едно малко хоби. Накъркваха се всеки вторник вечерта и запалваха по някоя негърска църква просто за да ни държат нащрек, нали се сещаш? Е, една вечер лайнарите решили да запалят църквата на баща ми. Предупредиха ни — един собственик на магазин за алкохол се обади; не всички бели са задници. Както и да е. Баща ми и аз ги очаквахме. Не убихме нито един, но трябва да сме ги уплашили дотолкова, че сигурно са били бледи като чаршафите си. Пръснах радиатора на една кола. — Роби се засмя на спомена. — Те не се върнаха да си я вземат. Полицаите не арестуваха никого, но това беше последният път, когато някой се е опитал да запали черква в града ни, та ми се струва, че са си научили урока. — Отново замълча. Когато проговори, гласът му звучеше по-трезво: — Това ми е първият път да убия човек, Джек. Интересно, но не изпитвам нищо, абсолютно нищо.

— Ще изпитваш утре.

Роби обърна очи към приятеля си.

— Да.

Райън погледна назад с ръце, здраво стиснали автомата. Не се виждаше нищо. Небето и водата се сливаха в аморфна сива маса, а мятаният от вятъра дъжд болезнено удряше лицето му. Лодката подскачаше нагоре и надолу по гребените на вълните и за миг Джек се зачуди защо не страда от морска болест. Отново блесна светкавица, но пак не можа да види нищо, сякаш се намираха на някакъв блестящ, неравен под, над който се издигаше сив купол.

Изчезнаха. След като групата на снайперистите докладва, че всички терористи са се скрили зад скалата, хората на Вернер претърсиха къщата и намериха само мъртъвци. Втората група за спасяване на заложници също пристигна, както и над двадесет полицаи, а също и пожарникари и лекари. Трима от агентите на специалните служби бяха живи, също и един изоставен терорист. Всички бяха закарани в болница. Оставаха седемнадесет мъртви хора от охраната, както и четири терористи, двама от които очевидно бяха убити от приятелски огън.

— Всички се натовариха в лодката и тръгнаха натам — каза Полсън. — Можех да очистя няколко, но просто нямаше как да зная кой кой е. — Правилно беше постъпил. Снайперистът знаеше това, знаеше го и Вернер. Не се стреля, без да се знае каква е целта.

— Е, сега какво ще правим, по дяволите? — Въпроса зададе един капитан от щатската полиция. Въпросът беше риторичен, защото нямаше непосредствен отговор.

— Смяташ ли, че добрите са се измъкнали? — попита Полсън. — Не видях никой, който да прилича на наш, а и начинът, по който онези действаха… Нещо се е объркало. Нещо се е объркало много.

„Нещо наистина се е объркало — помисли си Вернер. — Тук се водеше проклета война. Двадесет и повече души мъртви и никой не се вижда.“

— Да приемем, че нашите са избягали по някакъв начин, не, нека приемем, че лошите са се измъкнали в лодка. Добре. А къде биха отишли? — попита Вернер.

— Знаете ли колко много пристанища има наоколо? — попита капитанът от щатската полиция. — Господи, колко ли домове имат частни корабчета? Стотици са — не можем да проверим всички!

— Е, трябва да направим нещо! — сопна се Вернер, разгневен и от болката в гърба си. До тях дойде някакво черно кученце. То изглеждаше объркано колкото всички останали.

— Мисля, че ни загубиха — каза Джек.

— Възможно е — отговори Джексън. Последната светкавица не беше разкрила нищо. — Заливът е голям, а и видимостта не я бива, но дъждът пада така, че вероятно онези имат по-добра видимост. Двадесет метра, може би достатъчно, за да е от значение.