— Щял съм да видя майсторско представяне на обвинението.

Драйсдейл жонглираше в кабинета си.

— Моят добър приятел Крис Лок иска да е сигурен, че всички печелят.

— Печелят, таратанци!

Бейзболните топки продължаваха да летят.

— Пулиъс води делото. Ти също си вътре. Авторитетът ми за това, че съм ти дал делото, остава ненакърнен. Прокуратурата изглежда добре в очите на обществото. Всички печелят.

— Кой беше казал: „Още една победа като тази и сме загубени“?

— Мисля, че Пир.

— Ще го запомня — Харди поклати глава. — Не мога да го повярвам. Та тя не знае нищо за това дело.

Драйсдейл не се съгласи:

— Не знае и трябва да кажа с известно основание, че когато един заподозрян е арестуван, независимо за какво, този заподозрян е виновен, мамка му!

— Ами какво стана с виновен до доказване на противното? — Харди се почувства глупаво, още докато го казваше. Не беше сигурен, че вече вярва в това, след прилива от представители на човешкия род, заливал бюрото му през последните няколко месеца; всички те — всеки един от тях — виновни за нещо, дори и да не беше онова, за което бяха обвинени. Изкушението да обвиниш, независимо кого, за каквото там можеш, без значение дали го е извършил, беше нещо, с което се сблъскваха всички прокурори. По-добрите се издигаха над него. Други не смятаха, че си струва труда.

Това не беше добър аргумент в очите на Драйсдейл.

— Дай да отметнем нещата едно по едно — отвърна той. — Имала е сексуална връзка с човека. Добре, вече се намираме в най-благоприятната за успех територия. Второ, какво ти беше казала онази сутрин? Може да се облагодетелства с порядъчната сума от няколко милиона долара, ако чичкото умре. Това е голямо второ. Изобщо не е маловажно.

— Може дори да не е вярно. И във всеки случай, Елизабет не го знае.

Драйсдейл изпрати въздушна целувка, тихо млясване.

— Ще узнае. Както и да е, следващото е пистолетът й, а и един свидетел твърди, че я е видял на местопрестъплението, освен това няма и алиби за въпросния ден. Най-накрая, прави опит да напусне страната десет минути, след като е била предупредена да остане. Не бих нарекъл пресилено да си помислиш, че тя го е направила.

— Не твърдя, че не го е направила. Казвам просто, че няма реални доказателства, че го е извършила, не още.

— За щастие това е работа на съдебните заседатели.

— И на Бетси.

— И твоя — Драйсдейл вдигна пръст. — Аз не бих я наричал Бетси.

— Радвам ли се, че се върнах да работя тук?

— Това въпрос ли е? Получи си делото за убийство, по-бързо от повечето останали.

Харди надникна в коридора. Съобщаваха името му по високоговорителя. Търсеха го по телефона.

— Пир се казваше, нали? — повтори той, преди да излезе навън.

Доносникът се казваше Девън Лайтрайс Уотърингтън и определено се наслаждаваше на моментите на относителна свобода извън килията си. Девън беше арестуван за притежание на огнестрелно оръжие без разрешително и четвъртинка кокаин миналия четвъртък вечерта пред един бар близо до „Хънтърс Пойнт“ и бе прекарал в ареста дванайсетина часа, когато изведнъж си спомнил за гражданския си дълг да оказва съдействие на полицията, ако знае нещо, което може да й помогне за арестуването на лица, извършили престъпление. В този случай ставаше въпрос за стрелба от минаваща кола, която бе отнела живота на трима души — сред които и малкото момче, напомнило на Глицки за сина му — и бе ранила седем.

Явно Глицки му харесваше. Или може би просто беше в добро настроение. Във всеки случай, не можеше да му се затвори устата.

— Що за име е Глицки? — попита той, докато нагласяваха камерата за интервюто. — Никога не съм познавал човек на име Глицки.

— Еврейско е — отвърна Ейб.

— Как еврейско?

— Така, еврейско, Девън.

— Е, как си се сдобил с еврейско име?

— А ти как си се сдобил с името Уотърингтън?

— От баща ми бе, човек.

— Е…

— Искаш да кажеш, че Глицки ти е останало от баща ти? А той откъде го е получил?

Ейб беше свикнал с коефициенти на интелигентност равни на стайна температура. Въпреки че, помисли си той, Девън вероятно беше близо до границата, отвъд която едва ли би могъл да бъде смятан за вменяем и съден. Но Глицки можеше да е и търпелив, когато му отърваше, а сега не му оставаше кой знае какво друго да направи.

— Баща ми се е сдобил с името Глицки, защото е бил евреин.

— Я стига! Ебаваш ли ме? — Глицки усети как Девън го оглежда за някакъв признак на двуличие. Лицето му остана напълно сериозно.

— След малко ще сме готови да започнем, сержант. — Техничката беше жена на средна възраст, напълно безлична и без всякакво настроение. Може би излизаше с пазача, който беше придружил Девън до долу и който в момента стоеше до вратата на стаята за разпити.

— Баща ми не беше черен — отвърна Глицки.

Видя как Девън го преглъща, смила го и накрая зацепва:

— Хей, светнах. Баща ти е евреин. Искам да кажа, истински чифут.

Ейб се почуди как ли щеше да се почувства баща му Нат, ако го наречаха истински чифут и реши да го попита следващия път, когато се видеха. Той седна от другата страна на масата, срещу Девън и му зададе първите въпроси — име, възраст, място на раждане.

— Добре, Девън, да минем на въпроса. В около седем часа вечерта в неделя, двайсет и първи юни, си стоял на ъгъла на „Дедмън Корт“ — Глицки обичаше това име — и „Кашмир лейн“ в „Хънтърс пойнт“, нали така?

Девън кимна и Глицки продължи нататък с набелязания в главата си списък от въпроси — установи, че Девън е стоял сред група съседи, когато един зелен камаро минал нагоре с двама мъже отпред и двама отзад. Когато се появила колата, някой на ъгъла извикал и няколко души паднали на земята. Девън останал прав и видял дулата на пистолетите да стърчат от предните и задните прозорци. Оказало се, че до задния прозорец седи още един мъж, с насочена пушка или пистолет над покрива на колата.

— Идентифицирал си стрелеца като Тримейн Уилсън.

— Да, Уилсън беше.

Глицки се почуди как Девън е могъл да разпознае Уилсън, след като други двама свидетели твърдяха, че стрелците са носели ски маски.

— И е стрелял от предния прозорец откъм страната на пътника.

— Точно.

— Нещо не ти ли попречи да го видиш?

— Не. Беше само на двайсетина крачки. Видях го толкова ясно, колкото виждам теб.

— Чух, че носел нещо върху лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали се сещаш, ски маска, кърпа, имало нещо върху лицето му?

Девън млъкна, непринуденият му разказ бе нарушен.

— Беше Уилсън — настоя той.

— Не казвам, че не е бил, Девън. Питам дали лицето му не е бил покрито с нещо.

— Какво значение има?

Глицки кимна на техничката и тя спря видеото. Глицки знаеше, че касетофонът под масата продължава да си работи.

— Добре, не записваме, Девън. Носеше ли маска или не носеше.

— Хей, казвам ти, че беше Уилсън. Знам, че беше Уилсън. Така, че аз го издавам, а ти ме пускаш, такава е уговорката.

Глицки поклати глава.

— Уговорката е да ни дадеш някакви доказателства, които можем да използваме в съда. Той носеше маска, нали?

Девън се замисли, пресмятайки шансовете си, после поклати глава.

— Няма начин, човече. Нямаше маска.

Глицки въздъхна, после помоли техничката да включи отново апаратурата.

— Добре, Девън, за протокола, стрелецът, който ти идентифицира като Тримейн Уилсън, носеше ли нещо на лицето си?

— Току-що казах, че не.

— Кажи ми отново. Стрелецът носеше ли нещо на лицето си?

— Не.

Дотук нищо изненадващо. Въпреки че Девън явно казваше истината за това, че знаел, че стрелецът бил Уилсън, но ако не можеше да свидетелства, че наистина го е видял да дърпа спусъка, показанията му нямаше да са от полза за никого.

— Имаш ли нещо общо с Уилсън?

Лицето на Девън беше жива въпросителна.

— Братовчед, доведен брат, нещо от сорта?