Тя седеше кръстосала крака на нара си, затвори очи. Ако не разполагаше с истински олтар, щеше да го съгради вътре в себе си, дори и тук. И преди бе изпадала толкова близо до отчаянието. Денят, когато се запознае Оуен…

Сама в затъмнения ъгъл на „Нишо“, японски ресторант с ограничен достъп, близо до хотел „Мияко“ в Джапантаун. Гъста зимна мъгла се стелеше навън зад прозорците, а тя стоеше и обмисляше смъртта си. Щеше да използва „Секонал“ и алкохол, като започне с една малка бутилка саке. След като се наобядваше, щеше бавно да се прибере в апартамента си и да седне до прозореца, да съзерцава мъглата и да изпие бутилката „Морсо“. Щеше да се съблече и да вземе гореща вана. Да глътне хапчетата и да покрие голото си тяло с чистите копринени чаршафи. И да заспи.

Ето докъде животът, след трийсет и четири години, я беше довел.

Не можеше да каже къде се бе провалила или точно коя грешка бе белязала нейния Рубикон. Може би е трябвало да положи повече усилия по отношение на семейството си? Да се опита да общува повече и да разчупи ледената бариера на сдържаността? Имаше две сестри и един брат, които живееха с родителите й в една квадратна и празна къща под въздушния коридор за Мофат Филд в Сънивейл. Живееха инертно. „Помни, че сме японци.“ Баща й така и не успя да превъзмогне интернирането си в Аризона по време на Втората световна война, когато като момче го изтръгнали заедно с цялото му семейство от дома му. Извинението на живота му — „Ние никога няма да принадлежим тук“. Таейки омразата и разочарованието си заради онова, което беше, заради онова, което всички те бяха, той ги раздаваше на порции на жена си, на децата си, на Мей.

Когато влезе в колежа в Бъркли, се зарадва, че се е отървала от тях, остави семейството си да потъне в забрава. Щом свърши парите през първия семестър, се хвана на работа като продавачка на обувки за гайджини, с техните огромни крака. Ожени се за Сам Хошида, десет години по-възрастен от нея, защото работата му като озеленител я измъкна от магазина за обувки.

После още един семестър в колежа, докато Сам я издържаше.

Още една година с един мъж, който ставаше все по-мълчалив и все по-зъл, след като разбра, че тя го използва. Обличаше се с по-хубави дрехи, започваше да осъзнава красотата си, мъжете я караха да я забележи.

Тогава се появи един асистент, наполовина японец, Фил Ошида, заради когото тя напусна Сам в името на любовта. Ожениха се и Мей направи три спонтанни аборта за две години; никога нямаше да може да има деца. Той я намрази заради това, изпитваше съжаление и омраза, опитваше се да ги замаскира като любов. Мислеше си, че именно тогава бе започнало голямото пропадане — когато единственият човек, когото някога си бе позволила да обикне, я изостави.

Сдоби се с безсмислената си диплома по обществени науки и втория си развод. От нея, на двайсет и четири, бе останала само една черупка, празна и използвана.

Първия път, когато се случи, не го бе планирала. Беше отишла на Хаваите за една седмица, първата й отпуска от незначителната й работа в Националната банка. Разбира се, както винаги, не можеше да си позволи излишни разходи — туристическата оферта включваше билет отиване и връщане, хотел и едно ядене на ден. Позволи на един студент от Кеймбридж, в коледна ваканция, да й купи сладолед на плажа. Той беше едър, добре сложен и рус, типичен американец и й каза, че харесвал банския й костюм. Можел ли да я покани на вечеря? Беше пълен с пари. Родителите му живееха в Хило. На следващия ден я попита, дали не иска да отиде с него в къщата на родителите му. Беше директен. Връщал се в колежа след седмица, имал си приятелка, така, че никакво обвързване, но можели да си прекарат добре.

Никакви пари на ръка, въпреки че той плати презаверката на билета й за връщане. Но случилото се й даде идеята какво може да направи. Така че тя напусна работата си в Националната банка, съкрати фамилията си на Шин и започна да изкарва доста пари, сама, дискретно.

Но ето я тук в „Нишо“, все още черупка, носеща бащиния си товар на жертва със себе си. Мъжете бяха правили каквото си искат с нея в продължение на десет години. Нямаше накъде повече да я унижават или обезценяват. Все още я търсеха, но Мей Шинтака вече не съществуваше, дори и от Мей Шин, помисли си тя, не бе останало много, но наистина й беше все едно. Ползата от нея, ако изобщо някога бе имало такава, беше на привършване.

Тогава Оуен Неш се бе приближил до масата й. Седна, непоканен. Тя вдигна очи, за да го погледне.

— Да?

— Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?

Въпреки многото мъже, които бе познавала, тя долови нещо в Оуен Неш, от което си мислеше, че се е отказала.

С професия като нейната — това беше неизбежно — започваш да смяташ всички мъже за еднакви или за толкова сходни, че малките различия не са от значение.

И въпреки това, ето един мъж, който още при първата среща те завладява с присъствието си, помита те в него. Той се беше надвесил над нея, вперил поглед надолу, създаваше властно усещане с масивното си, мускулесто тяло, квадратно лице и очи, потрепващи от живот и полускрито… страдание.

Тя се вгледа в него, не искаше да признае онова, което интуитивно бе почувствала — че този човек вече я познаваше, че знаеше какво изпитва. „Толкова ли сте самотна, колкото изглеждате?“ Изтъркана фраза за запознанство. Но сега, чувстваше го, не беше само това. Казваше й, че са свързани, по някакъв начин. Изведнъж, макар нищо да не я задържаше към безсмисления й живот, й се прииска да разбере как действа тази връзка и какво ли може да означава.

Бил запазил отделния салон отзад, но я наблюдавал от кухнята, където помагал в приготвянето на гарнитурата към основното му ястие, състоящо се от фугу — риба, смятана за деликатес в Япония, която можеше да те убие, ако не бъдеше приготвена, както трябва.

След като споделиха обяда си и двамата изчакаха да премине лекото изтръпване на езика. Оуен бе поръчал една бутилка отлежало уиски „Сънтори“ и го пиеше чисто от чашки за саке.

По време на обяда той беше възвърнал част от, както по-късно щеше да разбере, обичайната си словоохотливост. Сега продължаваше с пълна сила, като огласяше със смеха си мъничкото помещение, докато опразваше чашата си за саке.

— Мисля, че сте разочарован — каза тя. — Ако рибата не беше приготвена, както трябва, можеше да ви отрови.

Той изпи уискито си.

— Във всяко нещо има риск. Правиш онова, от което имаш нужда…

— И вие имате нужда да предизвиквате смъртта? Защо? Човек като вас?

Бяха сами в стаята, седяха на пода. Масата беше почистена — върху полирания тик бяха останали само бутилката „Сънтори“ и две чаши.

— Това е игра — отвърна той, без да се усмихва. — Нещо, което правя просто така.

Мей поклати глава. Никаква игра не беше.

— Мисля, че точно затова дойдохте и ме заговорихте. Познахте ме. Аз съм като вас.

Каза му, че иска да дойде с нея — щяла да му покаже какво било наистина да искаш да умреш. Извървяха пеша двайсетте пресечки в гъстата мъгла до апартамента й. Той я последва нагоре по стълбите. Във фоайето, тя си събу обувките и влезе в банята, пусна ваната да се пълни. Отиде до хладилника и извади виното, отвори го. Беше така, сякаш него изобщо го нямаше.

Отиде до скрина си и си свали обиците, огърлицата. Разкопча черната копринена блуза, усети го да се приближава отзад, но не я докосна, нито проговори. Съществуваше негласно разбирателство. Тя продължи да се съблича — сутиена, панталоните, останалото.

Изпи първата чаша вино на един дъх и си наля втора, която отнесе в банята. Ваната беше готова, огледалото замъглено. Той седна върху капака на тоалетната чиния, наблюдаваше я как се насапунисва и отпиваше от бутилката „Сънтори“, която беше взел със себе си.

Тя се изправи и се изплакна под горещата струя на душа, после излезе от ваната и се запъти към аптечката, където държеше предписаното шишенце. Изсипа хапчетата, най-малкото двайсетина от тях, в ръката си. Вдигна чашата си с вино, отметна глава назад и изпразни ръка в устата си.