И точно в този момент Оуен се раздвижи. Като изби чашата от ръката й, разбивайки я върху плочките, той я сграбчи, бръкна с пръсти в устата й и насила разпръсна хапчетата из цялата мивка, тоалетната, по пода.

Това беше началото.

Свещеното убежище се изгуби при издрънчаването на решетките, вратата се отвори.

— Шин. Прокурорът е дошъл да те види. Размърдай се.

Помни коя си, каза си тя. Не си тази, за която те смятат.

Почти наближаваше единайсет сутринта. През прозорците, през решетките, видя слънцето да се издига високо в небето.

Стаята за разпити беше като килия без тоалетна и решетки.

Беше обзаведена с едно старо, хлътнало сиво бюро и три стола. Тя седна срещу мъжа, облечен в джинси и спортна фланелка. Той се представи, г-н Харди и някаква жена, която нарече съдия-следовател. Щял да записва интервюто си. Попита как се отнасяли с нея.

— Имам нужда да се обадя по телефона — отвърна тя. — Не трябва да съм тук.

Не беше глупава. Тя бе пълноправен гражданин и нямаше да попадне в капана, в който се бе впримчил баща й. Трябваше да вярва, че има друга причина, поради която е била арестувана, а не защото е японка. Разказа на Харди за опитите й да намери Кен Фарис.

— Бих могъл да се обадя на Фарис вместо вас. Знаете ли, той на няколко пъти се опита да се свърже с вас миналата седмица.

— Не съм убила Оуен Неш — отвърна тя.

— Не казвайте нищо, което не бихте искали да се повтори.

— Тогава защо сте дошли?

— Помислих си, че може да искате да ми кажете какво се случи. Може и на двамата да ни провърви.

— Кога какво се случи?

Мъжът повдигна рамене.

— Снощи. Арестуването ви. Последният път, когато видяхте Оуен Неш.

— Не трябва ли да имам адвокат?

— Абсолютно. Имате право на такъв. Не сте длъжна да ми кажете нито дума.

Но тя откри, че иска да обясни, да говори.

— Не съм сигурна, дали изобщо разбирам защо съм тук.

— Мисля, че опитът да напуснете страната не е бил добра идея.

— Но аз знаех… — тя млъкна. — Не виждате ли?

— Какво да виждам?

Тя бавно и внимателно подбираше думите си.

— Когато видях името си във вестника, знаех, че ще бъда заподозряна.

— Бяхте ли на яхтата с него?

— Не! Казах го и на полицая, онзи, който ме арестува.

— Тогава защо да ви подозираме?

— Аз съм японка — не, каза си. Това беше отговорът на баща й. Но вече беше прекалено късно да се поправя. — И е вярно — продължи тя. — Вие наистина ме подозирате, без каквото и да е основание. Заради това, което съм аз, заради това как си изкарвам хляба. — Знаеше, че трябва да мълчи, да изчака адвоката си, но не можеше — заради пистолета, също.

— Пистолетът ваш ли е?

Тя кимна.

— Знаех, че е на яхтата. Аз го оставих там. Не го исках в апартамента си. Дори не можех да го заредя. Оуен ме смяташе за глупачка.

— Така, че го държахте на „Елоиз“?

— В писалището, до леглото.

Мъжът се намръщи, нещо го измъчваше.

— И сте знаели, че е там, когато сте излезли с яхтата в събота?

— Да, но…

— Значи все пак сте излизали в събота.

— Не! Нямах това предвид, имах предвид, когато Оуен е излязъл. През цялото време знаех, че е там. Там го държах.

— Някой друг знаеше ли, че е бил там?

— Ами, Оуен, естествено — имаше още нещо. Тя замълча, за малко да го каже. — Всеки може да е знаел.

— Всеки може да е знаел — повтори той.

— Да! — започваше да се паникьосва, да губи самообладание, надяваше се да не проличи в гласа й. Насили се да диша спокойно. — Ако съм била аз, защо ще оставям пистолета на борда, след като го застрелям? Защо да не го хвърля в морето?

— Не знам, Мей. Може да си била в шок, че наистина си го направила и по навик, без да мислиш, да си го върнала на мястото му. Защо не ми кажеш?

— Аз обичах Оуен. Казах го на сержанта.

— Обичала си го — безизразно, монотонно. — Всички останали обаче явно не са го смятали за особено симпатичен.

— Никой друг не го познаваше така, както аз.

— Много хора са го познавали — отвърна той.

Вратата на стаята се отвори със свистене.

— Какво, по дяволите, става тук?

Харди погледна, после се изправи.

— Мога ли да ви помогна?

Мъжът беше висок метър и осемдесет. Имаше къдрава кестенява коса и жълтеникава отпусната кожа. Опърпаният му тъмен костюм беше лошо ушит и отвратително изгладен. На бялата му яка имаше малки петънца кръв от порязванията при бръсненето.

Независимо от всичко, онова, което му липсваше като стил, се компенсираше от присъствие. Кафявите му очи бяха ясни и всяваха респект. Сякаш пускаха искри от гняв.

— Да, можеш да ми помогнеш. Можеш да ми кажеш на какво прилича всичко това!

Харди не отвърна по най-идеалния начин на атаката.

— Може би вие ще можете да ми кажете на вас какво ви влиза в работата!

Двамата мъже се втренчиха един в друг. Пазачката, която беше пуснала втория мъж, продължаваше да стои до вратата, съдия следователката, която Харди бе довел като свидетел, си гледаше ноктите на ръцете. Пазачката попита:

— Господа, проблеми ли имате?

По-ниският от двамата мъже се извърна.

— Знаете ли кой съм аз?

— Не знам — отвърна Харди.

Не му обърна внимание.

— Представлявам тази жена, а тя е подложена на тормоз от областния прокурор…

— Никой никого не е тормозил…

— Запазете си го за апелационната жалба, ще ви е необходимо. Да не говорим пък за процеса.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм Дейвид Фримън, адвокатът на г-ца Шинтака, а вие нямате работа тук.

Подобно на всички останали в сферата на съдебната система, независимо от коя страна на залата се намираха, Харди бе чувал за Дейвид Фримън и присъствието му моментално го сащиса, Фримън беше легенда в града, адвокат от световна класа с безброй спечелени дела — а ето го него, Дизмъс Харди, новоназначен прокурор, на място, където формално не би трябвало да бъде. Не знаеше как се бе установила връзка между Мей Шин и Дейвид Фримън, но беше ясно, че такава вече съществуваше и тя едва ли бе обещаваща, що се отнася до шансовете на Харди.

— Как…

Фримън го сряза.

— Защото за щастие на правосъдието, някои съдии могат да бъдат открити и през празниците. А сега се омитайте оттук, колега, или кълна се в Бога, ще подам иск за лишаването ви от адвокатски права.

Мей се обади:

— Но той не…

Фримън властно вдигна ръка.

— Не казвай нито дума повече!

Съдия Анди Фаулър наблюдаваше как топката му полита към средата на окосената част между двете дупки, постепенно набира височина в ясната синева и се понася из топлия сух въздух. Най-после падна, прецени той, на около сто и осемдесет метра, отскочи и се претърколи още три и половина метра. Оставаше му само един къс удар с металния стик до флагчето.

Фаулър вдигна поставката си със замах и доволно ухилен се запъти към електрокарчето. Човекът си разбираше от играта. Гари Смит беше брокер на Фаулър и днес негов партньор. Играеха на по двайсет долара за дупка, а сега, на четиринайсетата, бяха вдигнали на осемдесет. Гари нямаше още дори трийсет и пет, беше второ поколение член на „Олимпик Клъб“.

Другите двама, и двамата също членове, разбира се, бяха баща и син, Бен и Джо Уит от агенцията за недвижими имоти със същото име. Бен Уит бе горе-долу на същата възраст като Фаулър, но изглеждаше десет години по-стар. Негов ред беше.

— Мисля, че съдията тук трябва да премисли дванайсетия си хандикап — той се завъртя и направи порядъчен удар от около сто и седемдесет метра заедно с търкалянето, отдясно на окосената част между двете дупки. — Това — каза той — е подходящ удар за хора на нашата възраст, Анди.

Качиха се на електрокарчетата си и се отправиха надолу.

— Добре се справяш днес — отбеляза Гари.

Анди смучеше поставката на топката си. Носеше бяла бейзболна шапка с емблема, кафяви панталони и поло. Той проследи полета на ято лястовици към една от евкалиптовите горички, които ограждаха полето.