През 1958-а къщата на Неш в Бърлингейм изгоряла до основи. Той успял да спаси шестгодишната си дъщеря, Селин, но едва не загинал сам, когато се опитал да се върне още веднъж и да извлече жена си, Елоиз навън.

След гибелта на жена си, купил първата си яхта и предприел околосветско пътешествие, придружаван единствено от Селин. След това вестниците се захващаха с бурния му живот на скитник — в продължение на цялата 1960-а той държал рекорда на всички „такелажни“ световни издания с една огромна черна риба меч, която уловил на Австралийския атол. Неотдавна миналата година, двамата със Селин и един екипаж от три колежанчета отплавали с взета под наем яхта, за да се състезават в регатата „Нюпорт — Кабо Сан Лукас“.

Подвизите му в лова на едър дивеч предизвикваха все повече и повече спорове през годините. Джеф Елиът си помисли, че промяната в тона на статиите беше доста заинтригуваща: когато Неш гръмнал полярна мечка през 1963-а, бил обявен за мъж на годината от „Лов и риболов“; през 1978-а, застреляните зебри в Конго го вкарали в списъка на обществените врагове на „Сиера Клъб“.

Той „пет пари не давал“ (Форбс, „Десет главни изпълнителни директора за имиджа“, септ. 1986 г.) за общественото мнение. Беше един от малкото западни индустриалци, присъствали на коронацията на Бокаса; шахът на Иран, според слуховете, които се носеха, бил на борда на „Елоиз“ в Карибието, докато правителството на САЩ решавало какво да прави с него, след като бил детрониран; Неш хвърлил в ужас репортер на „Кроникъл“, който отразявал пътуването му до Китай през 1983-а, като гулял, заедно с домакините си, с мозък от маймуни, поднесен все още мърдащ на масата.

Влязъл в „Кой кой е“ за пръв път през 1975-а. Никога не се оженил повторно.

13

— Иска ми се да изкарвах повече пари — казваше Пико Моралес. — Иска ми се да имах повече пари. Всички останали имат повече пари.

Жена му, Анджела, сложи ръка върху неговата.

— Английският дори не му е матерният език, — намеси се тя, — но той със сигурност може и дявола да спрегне с „имам пари“.

Намираха се в трапезарията на Харди, около масата от черешово дърво. След спагетите и каната червено вино, Франи беше поднесла ябълков пай и Пико бе омел половината.

— Той е човек с много таланти — отвърна Харди.

— Има ли някаква по-специална връзка между днешния ден и парите? — попита Франи.

— Видя ли? Точно това искам да кажа — Пико се беше въоръжил с нож и се пресягаше отново към пая. — Не мислим — аз не мисля, като богат човек. Предполагам, че е генетически обусловено.

— Смята, че и смъртността сред акулите също е генетически обусловена — допълни Харди.

— Не, това е липса на семейна структура.

— Какво щеше да правиш, ако имаше пари? — попита Анджела. — Освен, може би, че щеше да ядеш повече.

Пико не страдаше от комплекси по отношение на размерите си. Той се потупа по шкембето и се усмихна на жена си.

— Онова, което щях да направя, след предоставената ми тази вечер информация за Оуен Неш, която останалия свят все още не е научил, е да изляза и да вложа всичко, което притежавам, в акции в неговата компания.

Харди поклати глава.

— Тези акции ще спаднат, Пик.

— Знам. Така, че продаваш веднага, правиш краткосрочен пакет, после ги купуваш обратно.

— Как ще разбереш кога нещата ще се обърнат, за да ги купиш навреме обратно? — попита Франи.

— Не можеш със сигурност — отвърна Пико, — но това е същността на акциите.

— Или така, скъпи, или пък на другия ден става точно обратното и те падат стремително, защото Неш не е управлявал както трябва компанията си, и тогава ти губиш всичко. — Анджела го потупа отново по ръката. — Както става всеки път, когато имаш сигурна информация за борсата. Вземи си още едно парче пай.

— Интересно ми е какво искаше да кажеш с това, че всички останали щели да изкарат повече. Кога? — Харди беше изправил стола си на задните му крака и се люлееше, пъхнал палци в джобовете си.

— Днес. Последните няколко дни. Вече трябваше да си имаме агент, да подготвяме издаването на книга, правата за филм, нещо такова. Ние сме тези, които открихме ръката. Досега трябваше да сме прочути.

— Славата е нещо мимолетно — въздъхна Харди.

— Добре, подигравайте ми се. — Пико се утеши с парче пай. — Но почакайте и ще видите — някой някак си ще направи състояние от това, и къде ще сме ние тогава?

— Не ти ли харесва там, където си, Пик? Искам да кажа, да си управител на аквариума „Стейнхарт“ не е точно начална позиция.

— Просто имам чувството, че ние всички изпускаме една добра възможност.

— Вероятно — отвърна Харди.

Анджела се съгласи, Франи също.

Пико си хапна още малко пай.

Апартаментът на Мей Шин се намираше на „Хайд“, точно срещу магазина за френски деликатеси. Релсите за електричката минаваха под прозорците, но по това време на нощта не се движеха електрички.

Фоайето беше покрито с дъски, моментално усещане за почти аскетски ред — едва доловимо ухание на сандал? Уличните лампи подчертаваха сенките в стаята, където тя седеше в ъгъла пред олтара си. На срещуположната страна имаше ниско канапе с модерна масичка отстрани и друга — за кафе отпред. Дъските блестяха по краищата на проснатата на земята рогозка. До едната стена имаше висок скрин — тесен, с елегантни линии и стъкло отпред. На другата стена висяха японски гравюри над ниско кресло и матрак.

Самото фоайе представляваше кръг с диаметър от два и половина метра. По-старите апартаменти в Сан Франциско често имаха кулички, ниши, арки и корнизи, които нито една модерна сграда не би могла да си позволи. Още една рогозка, широка около половин метър, се намираше в средата на кръга. Черешова пейка с ръчно направена дърворезба. Стоплящото дърво, доста полирано, но без да се прекалява с лака, беше притиснато плътно до стената. Близо три метра дълга, вградена в извивката на стената, явно и колкото и невероятно да изглеждаше, без каквато й да било снадка. Подобно нещо би ти струвало цяло състояние, и то, ако познаваш дърворезбаря, ако можеш да си намериш подходящо черешово дърво и ако разполагаш с време. Стената във фоайето бе покрита отгоре с оризова хартия с цвят на слонова кост. Три литографии на Джон Ленън, които не приличаха на гравюри, висяха на нивото на очите. Самата светлина идваше на пет лъча от центъра на тавана. Три от лъчите бяха насочени към Ленъновците, другите два към старинни японски дърворезби от двете страни на вратата, която водеше към кухнята.

Имаше и още един, по-продълговат черешов пън, леко набразден по средата, на пода до отворения вход към всекидневната.

Мей се беше изкъпала, след като се бе насилила да хапне малко ориз със студена риба, останали от петък вечер. Беше сресала назад дългата си черна коса и я бе хванала, след което беше останала да седи върху твърдото си, поставено върху ниска платформа легло, все още гола, без да си дава сметка за хода на времето.

Когато се стъмни, тя започна да избира какво ще вземе със себе си. Не много. Вероятно два куфара. Трябваше да реши. Да не би с прекалено малко да привлече вниманието към себе си? Какво си взимаха деловите хора, когато пътуваха до Япония? От друга страна, не искаше да се издаде, че няма да се върне повече, като вземеше прекалено много. Тя обиколи апартамента, сваляше разни неща, после ги връщаше обратно по местата им, не беше в състояние да реши. За нея всичко бе скъпо, трудно да се замени, ценно. Тя самата беше проектирала жилищното си пространство така.

Отиде до олтара си и запали свещ. Не беше олтар на някое конкретно божество, просто изправен дънер от полирано черешово дърво с възглавница пред него. Имаше една бяла свещ, кадилница от стеатит, нож, и — тази вечер — обикновен, свит на руло лист хартия, дванайсет на шестнайсет сантиметра, с написано нещо с мъжки почерк от едната страна.

Беше извадила листа хартия, след като прочете статията за Оуен Неш в „Кроникъл“, в която се споменаваше и нейното име и в която вече я свързваха с него. Листът беше допълнителна нишка — ръкописна добавка към завещанието на Оуен, с която той оставяше два милиона на Мей Шинтака.