Не знаеше валидно ли е или не. Беше с дата отпреди месец, 23 май, написано бе с мастило и подписано. Оуен й беше казал, че това е всичко, което й трябва.

— Може да умра на път към къщи — каза й той, — преди да накарам Уил да го направи, както трябва. Така, дори и да бъде оспорвано, след данъците и таксите трябва да ти остане поне половин милион.

Беше му казала, че не ги иска, а той се бе разсмял с гръмогласния си смях и й беше отвърнал, че именно това му било хубавото. Той знаел, че тя не ги иска. Но го бе сгънал веднъж и го бе сложил в кутията й за бижута. Всеки път, когато идваше, проверяваше, за да се увери, че все още е там.

Почуди се дали беше казал на Кен Фарис — мистериозния Уил — за него. Понякога се питаше дали Уил наистина съществува, но ето, че и за него пишеше в днешната статия на „Кроникъл“. Почуди се и защо Оуен така и не ги запозна.

Не, нямаше нищо чудно. Знаеше защо. Това вървеше към професията й. Не се срещаш с приятели на клиентите си. Всъщност, онова, което правите заедно, не би могло да просъществува извън стриктните си граници, въпреки че Оуен й беше обещал, че може.

Но така и не стана. А сега, можеше ли да отиде и да представи тази малка драсканица на Уил, изпълнителят на завещанието на Оуен? Щеше да й се изсмее или по-лошо. Може би щеше да го направи по-късно. Но по-късно можеше да се окаже прекалено късно. Всичките пари можеше да ги няма вече и за нея нямаше да остане нищо.

Но тя никога не бе очаквала парите, никога не бе искала да повярва на което и да е от обещанията на Оуен. Той дори й беше казал, по друг повод: „Обещанието е само средство, Шин. Трябва да обещаеш нещо, обещаваш го. По-късно не ти трябва да си спомняш обещанието, не си го спомняш“.

Казал го бе, преди да се промени, разбира се, преди нещо наистина да се бе случило между тях. И все пак…

Това разби сърцето й, това сърце, което беше вкаменила и решила да запази единствено за себе си. Тя отново коленичи на възглавницата и една сълза се търкулна и падна върху гладкото й бедро. Трябваше ли да вземе ножа? Трябваше ли да изгори листа хартия? Какво можеше да вземе със себе си в Япония и къде щеше да иде, когато стигнеше там?

Част втора

14

Елизабет Пулиъс за пръв път научи за случилото се от статията на Джеф Елиът в „Кроникъл“. С основание можеше да се смята, че Оуен Неш не бе умрял от естествена смърт и най-вероятно, реши тя, ставаше въпрос за убийство. Освен това фактът, че новината се намираше на първа страница, изцяло промени мнението й за делото.

Докато Дизмъс Харди разбунваше духовете, тя бе изцяло на негова страна — на един новак нямаше да му се отрази зле, ако се поизпотеше над някое тежко дело, но имаше само няколко начина новодошъл да успее да се добере до убийство. Единият бе да получи, както го наричаха, „черепно“ дело — старо убийство, с някакви нови доказателства. Другият начин беше, ако някой от щатните, като Пулиъс, например, прехвърлеше процес с бетонна присъда на някоя от изгряващите звезди, за да му остане време да води по-предизвикателни дела. Рядко можеше да се случи някой от титулярите да излезе в отпуска и всички останали да са претрупани с работа, та делото да падне на по-долно ниво. Но това бяха единствените варианти.

Сметнала бе, че интересът на Харди към мистериозната ръка спада повече или по-малко под обсега на „черепните“ дела. Интересно, може би, но не от кой знае каква полза за нея самата. Имаше четирима, само четирима помощник областни прокурори в града и областта на Сан Франциско, занимаващи се с убийства. Нито един от тях нямаше да се откаже от публичен процес. Ако Харди беше ударил джакпота, мислеше си Пулиъс, направил го бе, залагайки падащия се по право на нея долар.

В седем и четирийсет и пет в петък сутринта тя облече червената си тога и спокойно се запъти към отдел „Убийства“ на четвъртия етаж. На регистратурата отвън нямаше никой и Пулиъс влезе в отвореното пространство с инспекторските бюра, всичко дванайсет на брой. Кабинетът на лейтенанта беше заключен, вътре не светеше. Отзад, до прозорците, Мартин Бранстетър вършеше някаква писмена работа. Карл Грифин и Джери Блок пиеха кафе и ядяха понички на бюрото на Грифин, говорейки си за спорт.

— Здравейте, момчета — всички ченгета от отдел „Убийства“ обичаха Пулиъс. Обичаха я, защото винаги, когато срещнеха съпротива при арестуването на някой заподозрян и й осигуряха свидетели, тя се погрижваше въпросният тип да отиде на топло и то най-често за дълго.

— Имате ли някой капут за мен? — усмивката й озари помещението.

Бранстетър вдигна глава от рапорта си.

Когато разговаряше с тези момчета, тя наричаше всички заподозрени „капути“. Пулиъс знаеше, както и всичките знаеха, че щом някой бе стигнал дотам да го арестуват, значи беше виновен. Бе извършил нещо достатъчно лошо, за да бъде завинаги елиминиран от обществото. Следователно, Пулиъс стартираше процедурата по превръщането на такива хора в нищожества. Като започваше от отдел „Убийства“ — щом бяха „капути“, трябваше да бъдат прекарани.

— Слаба нощ, Бетс — Грифин остави поничката си.

— А кой се занимава със случая „Неш“? — тя вдигна сгънатия си вестник. — На първа страница.

Ченгетата се спогледаха и повдигнаха рамене.

— Звучи заинтригуващо — Грифин бе по-впечатлен от поничката си. Случаят не беше негов. Точка. — Трябва да съм го пропуснал.

— Мисля, че Глицки се занимаваше с това — отвърна Блок. — Можеш да погледнеш на бюрото му.

Беше най-отгоре върху купчината с листове в ъгъла на бюрото на Ейб Глицки. Нямаше кой знае какво, освен една пластмасова папка с името „НЕШ“, изписано с главни букви най-отгоре. Вътре Глицки бе започнал рапорта по случая, но не беше стигнал много далече. Все още нямаше снимки, нито от мястото, където бе открит трупа, нито от медицинската експертиза.

Пулиъс затвори папката, взе един голям лист и написа на Глицки бележка да й се обади, веднага щом дойде.

Харди, събуден от Ребека в пет и половина, бе излязъл да потича в ясното и вече изпълнено с ухания утро. Надолу по „Гиъри“, по брега, на юг към „Линкълн“, после през парка „Голдън Гейт“, и обратно по „Двайсет и пето“ до вкъщи. Шест километровата обиколка, която се опитваше да поддържа, откакто от март бе започнал да води заседнал живот.

Сега, когато вече почти наближаваше осем, той седеше, облечен в зеления си спортен екип и се наслаждаваше на страхотното кафе на Франи. Тя стоеше срещу него на кухненската маса и хвърляше крадешком по някой поглед на вестника, когато не се занимаваше с бебето, завързано на столчето за хранене помежду им.

— А това беше малка акула — каза той. — Представи си какво щеше да направи една шейсет метрова.

— Мисля, че заснеха цял филм за това.

Харди й направи физиономия. В същото време навън се позвъни, чу се отварянето на входната врата.

— Не ставайте, граждани — провикна се Глицки, — мога и сам да вляза.

Сержантът беше облечен с бяла риза и впечатляваща кафява вратовръзка, каки на цвят панталони, мокасини от щавена кожа, светло кафеникаво спортно сако. Влизайки в кухнята, той се спря на вратата.

— Модната тенденция в облеклото на мъртъвците ли следваш?

— Здравей, Ейб — поздрави го Франи.

Харди посочи към печката.

— Водата е гореща.

Глицки знаеше къде стои чая, извади си една торбичка, пусна я в чашата си и седна на масата. Отново погледна към Харди.

— Често пъти и аз като ида да разпозная някой труп, на другия ден решавам да се облека точно като него.

Харди повдигна рамене.

— Беше следващото в шкафа ми. Какво да направя, да го изхвърля ли?

— Ако някой те попита дали съпругът ти е суеверен, трябва да му отговориш твърдо „не“.

Харди й обясни:

— Оуен Неш беше намерен в същия анцуг като моя. Ейб смята, че по улиците гъмжи от акули, които са готови да се нахвърлят като бесни върху хора със зелени анцузи — Харди вдигна предницата на горнището си. — Освен това, този е различен. По него няма нито една дупка.