— И той какво ти отговори?

— Каза, че напоследък просто започнал да си дава повече сметка за тленността, затова, че нищо не продължавало вечно.

— Не звучи кой знае колко сензационно, Джейн.

— Знам. Просто изглежда доста уклончиво, така, както татко винаги е говорил за личния си живот. Затова го попитах, дали нещо конкретно не е възбудило всички тези мисли. Той отвърна, че един негов приятел бил починал и той просто трябвало да свикне с мисълта. Попитах го кой и той ми отвърна, че не го познавам, нямало значение.

— Той ти каза, че не го познаваш, така ли?

Тя поклати глава.

— Ала не смятам, че имаше предвид това, че говореше за мъж.

На Харди му хрумна, че колкото и абсурдно да изглеждаше, Анди Фаулър можеше да е гей. В Сан Франциско човек никога не знаеше.

— Но щом като така е казал…?

— Не — направи пауза, преди да го каже. — Имаше нещо, не знам какво. После ме потупа по ръката и ми поблагодари за загрижеността. Но можел да се справи с всичко това сам, бил голямо момче.

Храната пристигна, ритуалът с виното. Харди натопи парченце пресен хляб в малката купичка зехтин на масата. Джейн разряза калцонето си, за да изстине.

— Според мен — продължи тя, — може да е връзка, от която да се е срамувал, вероятно жена на негов приятел, нещо такова.

— И тя е скъсала с него?

— Или това, или пък той не е могъл да продължава повече така. Не можеш ли да чуеш как един от двамата го казва? „Просто ще се преструваме, че другият е умрял.“ Мога да си представя татко да поеме подобен курс.

— Да, връзва се.

— Проблем си е, когато винаги си бил изряден. Не можеш дори на дъщеря си да позволиш да види нещо друго. Дори и когато му казах, че каквото и да е, аз ще продължавам да го обичам.

— Казала си му това?

— Разбира се, че ще го обичам.

— Не, не, че ще го обичаш. Казала си му, че подозираш, че може да е нещо, от което да се срамува?

— Не с толкова много думи.

Харди си помисли, че на Анди Фаулър не му трябваха толкова много думи. Той беше деликатен и интелигентен човек, свикнал ежедневно да се оправя с всевъзможни нюанси зад съдийската банка. Можеше да си представи как го е стреснал директния подход на Джейн, беше го накарал да се затвори още повече в себе си, ако нещата наистина стояха така.

Харди сдъвка вкусния хляб, напълни устата си с вино и го изжабурка.

— Добре, каквото и да е, мислиш ли, че можем да направим нещо, за да му помогнем да го преодолее? Говореше за отпуска.

Джейн почти се усмихна.

— Да бе. Представата на татко за отпуска е да не си взима работа за вкъщи в събота и неделя. Познаваш ли някоя жена, която може да му хареса? — Но тя отхвърли идеята. — Не. Изобщо не мога да си представя татко да позволи да го чифтосват.

— Може и да е това, което казва — осъзнаването на тленността. Тази мисъл може да те стъписа.

Джейн започна да драска по покривката със съвършения си коралов нокът. Двамата с Харди нямаха нужда да им се припомня урока за тленността. Всеки път, когато си помислеше за сина им, Майкъл, който почина, падайки от креватчето си преди десет години, тя винаги се стъписваше и всичко отново замираше, както бе замрял животът й и този на Харди тогава. Сълза се търкулна от едното й око и тя се извърна.

Виждайки я, или просто защото знаеше, той се пресегна и сложи ръка върху нейната.

— Да го оставим засега, Джейн. Ще поговорим отново по-късно — каза той. — Ще измислим нещо.

Първия път не улучи носещата греда и реши, че сигурно е заради виното.

След обяда се беше отбил в един магазин за спортни стоки на „Маркет“ и си бе купил мишената за стрелички, която си бе обещал. После, в кантората си, бе думкал по стената срещу бюрото си, вслушвайки се за кухия звук, който трябваше да издаде солидното дърво, докато не намери къде е носещата греда или поне си мислеше, че я е намерил.

Първият удар на чука заби пирона в мазилката чак до главата. Харди беше добър дърводелец. Дърводелството бе едно от хобитата му. Не беше в стила му да не открие гредата. Почука по стената, реши, че отново я е открил и този път се оказа прав.

Измери два метра с линийката от бюрото си и залепи лепенка на пода точно там, където обикновено се намираше столът му. После премести стола обратно на мястото му, извади коженото си калъфче и нагласи сините перца към дръжките на стреличките си. Изправи се зад отбелязаната с лепенка линия и хвърли две точно в средата и една в двайсетката. Като остави стреличките там, където си бяха, той вдигна телефона.

Съдия Фаулър бе съобщил по телефона, че ще отсъства по болест. Това беше странно. Съдиите никога не отсъстваха по болест — графиците им бяха препълнени. Един ден по болест създаваше неудобства на прекалено много хора. Харди позвъни у тях, но и там никой не му се обади, нито дори телефонен секретар. Изкуши се дали да не звънне отново на Джейн, но защо да я тревожи?

Може би Анди просто си бе взел един ден за душата. Господ му беше свидетел, работеше достатъчно много, за да си го заслужи. Може би, след като се бе видял с Джейн снощи, отново се беше напил и сега го гонеше махмурлук. Във всеки случай, щом като Анди Фаулър искаше да си вземе един ден, Харди нямаше да го безпокои.

Той погледна към все така огромната купчина с папки в ъгъла на бюрото си и се почуди какви незнайни трепети са складирани и го чакат в тази планина от хартия. Помисли си дали да не иде да вземе стреличките си и да не изиграе една-единствена игричка на 301, колкото да се поразсъни. Запита се дали Джеф Елиът се бе върнал от яхтклуба или където там беше отишъл. Трябваше да се обади на Франи, за да види как е Ребека.

Каквото и да е, помисли си, само не…

Стаята не беше достатъчно голяма, за да се поразтъпче. Той придърпа стола си обратно към бюрото, чувстваше се сънен и замаян. Виното. Виното беше виновно.

Елизабет Пулиъс все още носеше златната верижка с рубина, но това беше единственото, което имаше върху себе си. Кристофър Док, областният прокурор, лежеше с ръце, кръстосани зад главата. Имаше огромен гръден кош, покрит с рунтави черни косми. Коремът му беше започнал да се издува, но издутината бе твърда. Има доста хубаво тяло за застаряващ мъж, помисли си тя. И докато й позволяваше тя да бъде отгоре, подвижността му не беше от кой знае какво значение — тя можеше да контролира нещата, а на нея точно така й харесваше.

Придвижи се малко напред, намести се по-удобно. Областният прокурор простена от удоволствие. Черното му лице с широки черти разцъфна в усмивка.

— Еха, не изглеждаме ли самодоволни — каза Пулиъс. Тя се стегна леко около него и той затвори очи от усещането.

— Аз съм си самодоволен — отвърна Док. — Наведи се насам.

Тя се наведе над него. Той сграбчи по една гърда във всяка ръка и придърпа лицето й към своето. Елизабет пое езика му в устата си и лекичко го захапа, после се отдръпна.

— Каква кучка си само! — каза той. Продължаваше да се усмихва. Пулиъс отново раздвижи хълбоците си. Док се опита да се изправи, за да стигне до лицето й, но ръцете й бяха на раменете му и го заставяха да лежи, докато тя му се хилеше.

— Знам, на теб точно това ти харесва — Елизабет се наведе и близна възглавничката на ухото му, остана така и започна ритмично да се клати.

— Господи, Пулиъс…

Тя се дръпна, полуизправена. Изражението й сега беше непоколебимо. Беше намерила ъгъла си, съсредоточаваше се. Ръцете й притискаха главата му, все по-здраво и по-здраво. Той се надигна, за да я целуне, когато усети, че му идва.

— Не още, не още… — Пулиъс дишаше ускорено, стиснала здраво зъби. — Добре. Добре — тя се удряше в него, изправена, извита, с отхвърлена назад глава. — Сега. Сега. Сега — притискаше се в него, докато той се изпразваше. После се свлече върху големите му гърди, хрипкав смях се изплъзна някъде дълбоко от гърлото й.

12