Само Ридли Бенкс седеше в отдела, скръстил ръце и изтегнал крака върху бюрото си. Като че спеше, може би след прекарана тук нощ. Грифин сложи вода за кафе на котлона, измъкна бележника и равните листчета от джобовете си и ги тръсна на бюрото, после си придърпа стола.

Телефонът в стаята на Глицки иззвъня. Грифин изчака следващия сигнал, чак тогава стана. На стената до празната рамка на вратата имаше заповед от началника на управлението, но той не погледна. Вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“, Грифин на телефона.

— Здрасти, Карл. Ейб се обажда. Как си?

— Ами музикантите си настройват китарите, мацките още не са дошли, пък и клиенти не се мяркат. Какво става?

— Искам да те помоля за една услуга. Как си с времето днес?

— Нищо особено не съм намислил. Дойдох да оправя доклада за снощи. Ти кажи кога да ти помогна — преди това, след това.

— Как мина? Открихте ли нещо?

Грифин приседна в края на бюрото на Глицки.

— Накратко — не. Хората бяха готови да се закълнат, че не са чули два изстрела.

Глицки помълча.

— Нали вече ми каза за тези хора. Още вчера, за онези старици…

— Да де, помня. Но не са чули два изстрела. Всяка чула по един изстрел. И доста други хора разправят, че чули един.

— И какво означава това?

— Да пукна, ако знам. Аз само записвам показания, нека юристите си блъскат главите. Вероятно нищо не означава. Някои са чули пукот от скапан ауспух, привлякъл им вниманието, после „бум“ и си рекли — аха, изстрел. Не знам каква е причината, ама хората не искаха да приказват излишно.

Добре де, помисли Грифин, значи нищо ново нямаме. Не му се щеше да губи още време с празни приказки.

— Е, каква е услугата?

— Илейн Уейджър може да доведе Кевин Ший, след час или малко повече.

— Бъзикаш ме. Самия Кевин Ший?

— Искам един от вас, без да се бъркат други прокурори или хората на шерифа, значи _един от вас_ да придружи нея и Ший някъде на юг из полуострова, където Илейн избере.

— Ти наистина ли спипа Кевин Ший?

— Почти, струва ми се. Само че нека сме готови. Карл, това е молба, а не заповед.

Все същото, каза си Грифин.

Точно тогава Бенкс надникна в рамката на вратата, държеше заповедта.

— Ейб ли се обажда? Дай ми да поприказвам с него.

Връчи листа на Грифин и взе слушалката.

— Лейтенанте, Ридли се обажда…

Грифин чуваше разговора смътно, докато се взираше в редовете по хартията. Що за идиотщини? Глицки временно отстранен от длъжност, всички въпроси по текущите разследвания да се отнасят към Франк Батисте, помощника на шефа.

Бенкс обясняваше на Ейб, че в лабораторията не намерили никакви пръстови отпечатъци по жълтото въже, с което бил обесен Артър Уейд. Обаче снощи Бенкс страшно се ядосал от някакъв скандал и отишъл направо в дома на Джейми О’Тул. Казал му, че се занимават с порязаните от нож Мюлън и Макей, проверяват при лекарите в квартала и вече били сигурни, че още на другия ден ще ги привикат в Палатата, може би дори ще ги арестуват, най-късно следобед.

— А, знам, че едва ли ще стане — каза той, — но според мен, господин О’Тул е съвсем готов да изплюе камъчето, да ни подшушне кой е главният виновник, за да отърве своето сладко бяло задниче. — Стрелна с поглед Грифин и се усмихна кисело. — Извинявай, Карл. — Заслуша се и отвърна: — Лейтенантът пита имаш ли да му казваш още нещо?

Грифин наведе глава към листа в ръцете си. Ето защо беше молба, а не заповед. Значи не е все едно. Но Ейб си оставаше добро ченге, свестен човек. Явно си имаше пререкания с началството, а това не засягаше Грифин.

— Не. Предай му, че ще чакам тук, както се разбрахме.

Бенкс остави слушалката и посочи заповедта.

— Ти вярваш ли си на очите? Какво става?

— Знам, че е тъпо — отвърна Грифин и подхвърли листа върху бюрото на Ейб. — Още щом плъзнаха приказки, че ще го правят лейтенант, аз го предупредих.

— Предупредил си го?

Грифин кимна.

— Станеш ли началник, вече не си от ченгетата-работяги, пък Глицки си е точно такъв. Като мен. Човек не може да се промени.

Насред най-дългия си разговор с Карл Грифин, Бенкс изведнъж се сети за своята приятелка — може би вече бивша — стигнала до същите изводи, като този едър дюстабанлия. Изуми се.

— „Отбягвай работа, която изисква да промениш привичното си облекло.“

— Ъхъ, казах му го. Точно така си е.

— Торо е написал това.

— Кой?

— Торо.

— Онзи, дето написа „Невинен до доказване на противното“*?

[* Става дума за Скот Търоу. — Бел.прев.]

Бенкс не устоя на изкушението.

— Същия.

Без да подозира за клопката, Грифин се хвана охотно.

— Харесах филма, ама още си мисля, че онзи прокурор беше убиецът, а не жена му. — И най-изненадващо продължи: — Чух те да разправяш на лейтенанта за някакви рани от нож. Казах ли ти досега за Колин Девлин?

Полицейският началник Дан Ригби се опитваше да говори почтително по радиотелефона с вбесения, изчерпал търпението си кмет Конрад Ейкън.

— Значи Мохандас е там? И ще проведе шествието?

— Освен ако го спра, сър, но преди това реших да ви потърся.

— Но какво се опитва да постигне?

Вчера, след като искането за разрешение мина по стълбицата от по-дребни бюрократи до канцеларията на кмета, той дълго и разгорещено обсъждаше с Филип Мохандас доколко е разумно да организира шествие към Градската палата. Ейкън му напомни вече направените отстъпки — увеличената награда за залавянето на Кевин Ший, назначаването на Алън Рестън. Градската управа искрено се опитваше да прояви своята загриженост. Чрез своя човек Доналд, кметът дори бе дочул новината за „Хънтърс Пойнт“ и знаеше, че Мохандас е сред основните кандидати за управител на това сочно парче. Какво още искаше този човек? Никога ли нямаше да се укроти? А Мохандас отговори, че искал само разрешение неговите поддръжници да упражнят правото си на събрания, предвидено в конституцията на Съединените американски щати.

Въобще не обърна внимание на доводите за вероятното насилие, за подстрекателството в искането на главата на Кевин Ший, за трудността да издадат разрешението, въпреки най-доброто си желание. Мохандас уведоми кмета, че все пак ще проведе шествието. Неговите хора имали това право, независимо от разрешението, станало повод за тази среща.

— Ако не ви издам разрешение, шествието ще бъде незаконно — предупреди го Ейкън. — Мога да заповядам да ви разпръснат насила, дори да арестуват лично вас. Ще удължа полицейския час, ще обявя извънредно положение и ако мислите, че сега е зле, само почакайте…

— Разбирам всичко — увери го Мохандас.

В края на краищата, почувствал се донякъде в ролята на Пилат Понтийски, Конрад Ейкън реши, че не може да разреши шествието. Нека има събрание, митинг, каквото ще да е, но не и с неговото съгласие. Съзнаваше, че не е в състояние да изпълни заплахите си. Не би влошил още повече това окаяно положение, като извика допълнителни подкрепления.

Все пак, преди да се обади Ригби, Ейкън таеше празната надежда, че Мохандас поне веднъж няма да престъпи границата на разумното, че най-после ще го осени прозрението за отговорността му. Явно не можеше да очаква това. Според Ригби, тълпата вече наброявала поне две хиляди души, а улиците около павилиона „Кийзър“ били претъпкани.

Е, размишляваше Ейкън, може би Мохандас е чул все нещичко от думите му. Прокарваше си исканията със същия инат, но имаше един знак за отслабване на неотстъпчивостта. Мохандас още не бе обявил, че кметът е решил да не издава разрешение за шествието.

— Сър — каза Ригби, — моят съвет е да наблюдаваме внимателно, но ако опитаме да ги възпрем в този момент, ще предизвикаме катастрофа. Независимо имат ли разрешение.

Кметът се съгласи с мнението му.

И прозря в миг каква стратегия прилагаше Мохандас… Щеше да запази в тайна новината за неиздаденото разрешение, чак до началото на шествието, за да постигне още по-силно въздействие. И тогава щеше да пусне на воля всички демони.