После баща му Нат взе слушалката. Забавлявали се страхотно. Пак ходили в Аквариума, били на бейзболен мач от по-нисшата лига, купили си осем грамадни рака…

— _Осем?_

… и ги изяли на вълнолома.

— Ейбрахам, знам че не е съвсем редно, но те уверявам — и Соломон щеше да изяде тези раци, повярвай ми.

Утре сутринта щели да посетят храма, „защото тези момчета май не влизат често в синагога, прав ли съм? Няма да им навреди“. Ейб дали ще може да се откъсне малко от работата, за да дойде в Монтерей? Желанието било на момчетата, липсвал им. Нат сниши глас.

— Дори на Айзък му е мъчно за тебе.

Щеше да се опита. Ако можеше да разчисти бъркотията с Кевин Ший, да речем, до обяд, имаше шанс да стигне…

Каза си, че малко чай в повече няма да му се отрази зле. И да поспи преди толкова важния утрешен ден. Върна се в спалнята с горещата керамична чаша. Този път никакви крехки порцеланови напръстничета.

Пак натисна бутона за прослушване.

„Лейтенанте, обажда се началникът на управлението Ригби. По служба. Не знам какви, по дяволите, ги вършиш, но си представях, че тази сутрин се разбрахме недвусмислено — освободен си от случая Кевин Ший. Представи си само изненадата ми, когато _ей сега_ се чух с Алън Рестън… — гласът на Ригби загърмя — … и той разполагал с неоспорими доказателства, че въртиш шашми с адвоката на Кевин Ший, предлагаш на Кевин Ший _съдебен имунитет_ и дори предлагаш да _свидетелстваш_ в полза на същия този шибан Кевин Ший! _Неоспорими доказателства_, лейтенанте, разбра ли ме?“

Кратко мълчание, за да овладее Ригби гнева си. Глицки почти се убеди, че началникът не е бил сам. Дали и Рестън е бил до него?

„И поради това, щом чуеш съобщението ми, незабавно влиза в сила моята заповед за временното ти отстраняване от длъжност. Същото съобщение оставих и на служебния ти телефон. Подготвят се и съответните документи. Ако искаш да оспориш решението ми, знаеш процедурата. Разочарован съм от теб и като човек, и като професионалист, но щом не можеш да изпълняваш моите недвусмислени заповеди, няма и да ръководиш един от отделите в моето управление.“

След като адреналинът се поизчисти от кръвта му, той се насили да седне в люлеещия се стол в хола. Бяха му необходими не повече от пет минути, за да проумее, че всички известни на Ригби факти (съвсем точни, ако не се брои преувеличението за предложения съдебен имунитет) представляваха същината на разговора му с Уес Фаръл, когато го потърси от дома на Харди. Значи подслушваха телефона на Фаръл. ФБР се занимаваше със случая, а те често прикачаха „бръмбари“ по жиците. И Фаръл ще ги отведе право при Ший, щом момчето…

Глицки скочи като изстрелян от стола, на бегом смъкна якето си от закачалката в гардероба. Влетя в колата си и след пет минути стигна до най-близката бензиностанция. Натисна няколко бутона на телефонния автомат.

Беше единайсет и половина, чу се сънен глас и Глицки каза в слушалката:

— Подслушват телефона ви. Не се обаждайте на Ший и не му позволявайте да ви се обажда.

Прекъсна.

Опита да намери Лорета, набра последователно и трите номера, които тя му даде. Никой не вдигна.

Ако Рестън е бил в Палатата с Ригби, значи е получил съобщението на Лорета, нали? Тогава защо тя не се обади веднага на Глицки, както обеща… както почти се закле? Тази мисъл го човъркаше. И къде ли беше Лорета сега?

По обратния път започна да го мъчи още нещо. Колкото повече умуваше, толкова по-важно му изглеждаше. Може би това беше единствено важният въпрос.

Оставаше да поговори с още един човек, който беше наясно. Харди.

Измънкано полунощно „ало“.

— Здрасти, Харди.

— Ейб? Колко е часът?

— Защо Уес Фаръл не е искал да говори с мен вчера?

— Какво?

Повтори въпроса.

— Защото смятал, че си заповядал да го проследят. — И настрани от слушалката: — Ейб се обажда, мила. Аха, добре е, поне така си мисля.

— А защо му е хрумнало такова нещо? — настоя Глицки.

Харди му изброи фактите — сержант Стоунър, следовател от районната прокуратура, със заповед за обиск.

Глицки се обърка напълно.

— Диз, не съм пращал Стоунър.

— И аз това казах на Фаръл. Уверих го, че е работа на Рестън. И затова Фаръл омекна, пак поиска да говори с тебе.

— Подслушват му телефона.

— Чий телефон? На Фаръл?

— Ами да.

— Защо? Не, не ми казвай, знам защо.

Но как е успял Рестън да прати Стоунър? Как Стоунър изобщо е научил _кой е_ Фаръл, за да го проследи? И откъде да се вкопчи в него — „При Лу Гърка“. _Никой_ не знаеше за срещата на Глицки с Фаръл, само те двамата. Нали запази информацията за себе си.

Не можеше да разбере. Нищо не можеше да разбере. После сякаш звънна камбанка — да, не спомена пред никой, освен пред Лорета Уейджър.

Нали й каза, че скоро ще уреди въпроса с Кевин Ший, че ще се срещне с адвоката му в заведението отсреща и най-много след денонощие всичко щяло да свърши.

Но Лорета не беше…

_Само че беше_ съюзник на Алън Рестън в цялата история. Могла е да му се обади, да му каже за срещата, за да успее Стоунър да открие Фаръл и да прибере на топло Ший, преди да се разчуе, че е невинен, преди тя и нейната дъщеря, над която толкова трепереше, да се изложат пред целия свят…

Но нали беше негова любовница, негова…

Каква му беше?

И къде се намираше сега?

Събота, 2 юли

65.

Събуди го шумът от вятъра. Часовникът показваше шест часа и осемнайсет минути.

Телевизорът още беше включен в стаята на момчетата, където отиде да изгледа късните новини. Тази сутрин някакво дрънкало се разпростираше надълго и нашироко за военноморската база „Хънтърс Пойнт“, сенаторката Лорета Уейджър и президента.

Той се надигна и седна. Нещо се мътеше около бившата база, а каквото и да ставаше (подробностите още не бяха общодостъпни), явно Лорета бе направила сполучлив ход.

Сигурно бъркаха. Ако през цялото време е участвала в подобни кроежи… Не му спомена и дума за това. Стана и ядосано плесна по бутона за изключване на проклетата кутия.

Снощи нямаше намерение да се успива. Твърде много му предстоеше да свърши — да се свърже с Лорета, да се обади на Ригби за работата си, да говори пак с Уес Фаръл, да се срещне с Бенкс, Лание и Грифин.

Мина през банята, отиде в кухнята, сложи вода да кипне, застана пред гледащия на изток прозорец над мивката и го отвори.

Дим. Въздухът му се стори съвсем чист, небето синееше като в картините на Максфийлд Париш, но долови миризмата на дим.

Върна се в спалнята си да провери записаните съобщения. Призна си, че и без да проверява, е уверен — Лорета не го е потърсила. Снощи… това вцепенение, неочаквания унес… тялото му отказваше да действа. А сега изведнъж картината започна да се прояснява в ума му. Сънят си бе свършил работата. От хаоса изплуваха представи за посоката на събитията. И прозираше смисъла в съвпадения и случки. Все още не напълно, не всички парчета си бяха по местата, но достатъчно, за да стане очевидно къде сгреши досега.

И значението на фактите, което напипваше смътно още снощи, бе накарало съзнанието му да замре за малко. Не се гордееше с тази реакция. Досети се, че психиката, или тялото, или каквото беше всъщност, е имало нужда от почивка, за да се приспособи към новите истини, да ги подреди. Затова потъна в съня.

Разбърка чая, притиснал с рамо телефонната слушалка. Опреше ли чак дотам, щеше да се нуждае от съюзник, дори от таран. Но при равни други условия предпочиташе да пипа по-изтънчено. И не беше особено сигурен щяха ли да му стигнат силите за пряк сблъсък.

Гласът на Илейн Уейджър издаваше преумората, но след кратко колебание тя прие да се срещнат. Можел да дойде в апартамента й.

След като откри каква е била връзката между Илейн и Крис Лок, а майка й призна отношенията си с него, между Глицки и момичето се породи известна близост. За първи път не я виждаше в облекло на юристка. Замисли се над нежеланието й да го посрещне по-официално… какво, че беше събота… да, почти символ на готовността й да говорят откровено.