— В девет е добре. Бъзиках те.

— Кевин, голям бандит си.

Разбираше, че момчето опитва да не покаже колко се страхува.

— Уес, не казвай тази дума. Бандит…

— В девет — изръмжа Уес. — Постарай се да си точен.

Това беше първата й задача в Сан Франциско и специалната агентка Симз не можеше да се примири с тукашното време — да трепери от студ в първия ден на юли. Във Вашингтон жегата вдигаше термометъра над трийсетицата и беше задушно от влага, още от средата на май. Тя си представяше лятото в Калифорния по същия начин, само че без влагата. Предишните й задачи в Лос Анджелис, Модесто, Сакраменто, дори в близкия Оукланд не я подготвиха за местния микроклимат. Ако я увличаше литературата, би могла да си припомни често цитираната забележка на Марк Твен, че най-студената зима в живота си преживял през юни в Сан Франциско. Но от шест години Марго Симз четеше само служебни наръчници и справочници, а и преди не прекаляваше с четенето.

Седеше зад витрината, на ъгъла срещу микробуса за проследяване, паркиран пред блока на Уес Фаръл, грееше си ръцете около висока чаша кафе с мляко. Нямаше никакъв вятър, но температурата внезапно падна докъм десетина градуса, а тя носеше само пола и блузка под тъничкия жакет. Повече от три часа седя в неотопления микробус, след като излезе от Съдебната палата и студът проникна във всяка клетка от тялото й.

Преди около десет минути се предаде и се махна от наблюдателния пост в търсене на малко топлинка, която откри отсреща, в кулинарно магазинче. Закусвалня на ъгъла — във Вашингтон щеше да се нарича закусвалня — само че тук всичко беше в остри ъгли, високи тавани, драматично осветление. Да, в Сан Франциско, според нея, си падаха по пресилените неща.

Влезе, защото й се стори топло, освен това правеха кафе. Предлагаха и вино, бира, сандвичи, _сиропи_ и ароматизирана газирана вода, натруфена история — в този град не биха се задоволили с местенце, където просто да изпиеш набързо една сгряваща чаша. Менюто, дори най-различните видове кафе, беше само на италиански, имаше грамаден остъклен щанд, където бяха изложени екзотични тестени измишльотини и салати. Симз влезе, само за да се отърве от студа, да си стопли ръцете около чашата и това cafe latteбе най-близо до желанията й.

Не беше само заради студа. Седеше до елегантната масичка и още трепереше. Около повечето други маси се бяха скупчили усилено бъбрещи местни хора, на нейната възраст или по-млади. Струваше й се, че Сан Франциско е едва ли не друга държава. Изведнъж осъзна колко неприятен й е този град.

Обзе я порив да измъкне пистолета, скрит под ленения жакет, да изгърми пълнителя по бягащите светлини, затъмнените витрини от пода до тавана, кафе машините, може би и по загубеняците наоколо.

Тези имаха ли представа какво ставаше тук? Цялата преструвка за единението на нацията се срутваше тухличка по тухличка в същия този момент, из целия град, както ставаше всяка секунда от последната седмица. А самонадеяните всезнайковци и веселяци си пийваха капучино и сиропи, или по някоя чаша бяло вино и си „пробутваха лафове“, както сами наричаха това празно занимание. Е, не бяха неин проблем, но за Бога, направо ги мразеше. Да си ядат — тя плъзна поглед по надрасканото меню на черната дъска — да си ядат foccacia, каквото и да означава, по дяволите.

Унилите й размишления прекъсна един от техниците в микробуса, Сам, който надникна през витрината, забеляза я и се промъкна през лабиринта от начупени нива на пода. Тя вече вървеше към него.

— Сгащихме го! — едва изрече той, останал без дъх от тичането. — Няма съмнение, намерихме Ший. Седи в някаква „Пицайола“, номер хиляда и осемстотин на улица „Хейт“.

Забравила студа и всичко друго, тя повлече Сам към изхода.

— Да се размърдаме!

Кевин пак погали ръката на Мелъни — „кротко, кротко“ — когато черно-бялата полицейска кола спря пред пицарията.

— Най-добре да уредим сметката — каза съвсем делово.

Но преди да привлекат вниманието на сервитьорката, двамата униформени полицаи влязоха, явно решили да отдъхнат малко. Стори му се, че запълниха цялото свободно пространство, изгълтаха целия кислород в залата.

— Друго ще поръчате ли? — попита тяхната забързана сервитьорка.

— Благодаря, това беше всичко. Много е вкусно. Сметката, моля ви.

Тя се завъртя светкавично и изчезна.

Ченгетата стояха един до друг пред плота за приемане на поръчките, приказваха си с един от готвачите. Сервитьорката спря при тях, каза нещо и се засмя.

Кевин и Мелъни се сгушиха в своя ъгъл, стараеха се да не показват лицата си.

— Дръж се спокойно — напомни той и тя кимна, стиснала силно ръката му.

Не особено скоро — сякаш мина цяла геологическа епоха — сервитьорката се върна с касовата бележка и я пусна на масата. Кевин я взе, дължаха 34,65 долара за пиците и бирата. Посегна за портфейла си.

Ченгетата направиха поръчката си и се обърнаха да потърсят маса.

— Не, не тук, не тук — измънка Кевин.

— Шът!

— Тук е лошо, има течение…

— Шът! Кевин…

Онези прекосиха залата и издърпаха столове на около метър от Кевин и Мелъни, настаниха се на съседната маса.

Кевин отвори портфейла. Пак надникна вътре. Нямаше пари. Хвана ръката на Мелъни и се постара да не повишава глас:

— Къде са парите? Ти ли ги взе?

Тя го изгледа. Да не е полудял?

— Нали ти ги взе, недей да ме мъчиш така…

Кевин й показа празния портфейл.

— Май сме ги оставили на масата в кухнята…

— _Не сме…_

— Бяха на масата, под вазата. И не помня да съм ги взимал. О, Боже, забравил съм ги там!

Мелъни се озърна към полицаите и пак се вторачи в Кевин.

— Господи! — възкликна неволно.

Едното ченге я чу и се обърна. Беше мъж на средна възраст, с добродушно лице. Понаведе се към тях.

— Младежи, добре ли сте? Всичко наред ли е?

Мелъни го зяпна, вцепени се. И накрая изцеди думите от себе си:

— Извинете, но днес умря моето коте.

Направи опит да се усмихне.

Кевин им позволи да го видят в профил, не повече, за да не предизвиква съдбата.

— Мъри — добави той. — Казваше се Мъри. Беше при нея от шест години.

— Ей, че лоша работа — промълви ченгето. — Аз не си падам много по котките, но жена ми е луда по тях.

Симз беше единствената жена в екипа. Четиримата мъже, чакали досега в микробуса, бяха по-добре подготвени за студа, носеха кожени якета и дебели панталони. Вече се бяха обадили на резервната група в хотела, включваща и останалите снайперисти. Разбраха се, че ще се срещнат на прочутото кръстовище между „Хейт“ и „Ашбъри“ и ще започнат акцията оттам.

Сега се носеха шеметно към „Гиъри“, но без да включват сирената. Проклета да е, ако допусне местните смотаняци да се набъркат. Така наречената полиция на Сан Франциско само можеше да оплеска всичко. Това си беше операция на ФБР. Симз седеше отпред до шофьора, другите трима бяха отзад, наострени, но хладнокръвни. Почти не говореха, не си проверяваха оръжието — стигнеше ли се до това, оръжията щяха да бъдат в изправност. Хората й бяха професионалисти.

— Искам да станеш небрежно и да отидеш до тоалетната.

— Кевин, трябва да платим. Не можем да се изплъзнем така…

Той напрегна цялата си воля, за да говори тихо.

— Няма да им покажа кредитната си карта. Не би трябвало да виждат и твоята. Мисля, че ти се налага спешно да отскочиш до тоалетната, _нали_?

Мелъни се пребори със съвестта си, стана и се скри в коридорчето. Кевин изчака, колкото му стигнаха силите, после се завъртя към полицаите, почти им показа лицето си. В тази мъждива светлина можеше да поеме риска.

— Извинете. — Двамата прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. — Само ще отида да проверя как е приятелката ми. — Посочи неплатената сметка. — Парите са у нея. Ако сервитьорката дойде и види, че и двамата сме излезли… — ухили се, — … бихте ли й казали, че не се опитваме да я прекараме. Ей сега ще се върнем.