Ейкън не можеше да позволи това. Не само че наежената тълпа щеше да избухне, но и политическите последствия щяха да бъдат смазващи. Вчера просто се стремеше да не позволи шествието. До гуша му дойдоха бунтовете, не искаше още един — неизбежен. Опитваше се да постъпи правилно според разбиранията си, да опази града от още един взрив на насилие и гняв. Наистина се бе надявал, че има поне мъничък шанс Мохандас да се откаже. Вчера се нуждаеше от своята упоритост, за да не го обвинят по-късно в небрежност и то в такъв критичен момент.
Но сега решението му се обръщаше срещу самия него. Виждаше ясно всичко. Мохандас щеше да се възползва от отказа му, за да го представи като расист — най-черната хула срещу политик в град като Сан Франциско.
Това не биваше да допусне.
Дан Ригби още чакаше указанията му.
— Мисля, че сте прав за ненамесата ни — каза Ейкън, — стига да няма инциденти, но ще направя нещо по-добро. Ще им дам проклетото разрешение.
— Само виж това!
Мелъни надничаше надолу през прозореца откъм фасадата. Кевин застана зад нея, прихвана я лекичко през кръста и погледна над рамото й.
— Шествието на Мохандас. — И двамата чуха новината по телевизията. — Най-добре е Уес да се домъкне тук. Ако не греша, цялата тази разправия е за да бъдем открити по-бързо.
Мелъни се обърна и дръпна щорите.
— Сега ли искаш да му се обадиш?
Кевин помисли.
— Той каза да е точно в девет. Но да, иска ми се.
— Ами, обади се.
Кевин щеше да го потърси точно в девет и Уес реши по-раничко да се погрижи за нуждите на Барт. Слезе по стълбите и беше чак във фоайето на блока, така че този път дори не чу звъна на телефона.
Специалната агентка Симз пак беше в микробуса с двама техници и един снайперист. Прецени, че е по-предвидливо единият от стрелците винаги да й е под ръка. Можеше да се окаже, че няма време да ги чака.
След като се размина на крачка с успеха в „Пицайола“, тя не успя да заспи почти до три сутринта. Нареди да я събудят при _всяко_ обаждане на номера на Уес Фаръл, колкото и да е незначително, който и да го търси.
Но никой не се обади.
Последното беше, преди тя да заспи — предупреждението, че телефонът му се подслушва. Някой не си е държал езика зад зъбите. Тя побесня. Твърде често се случваше да ги издънят. Искаше й се да въведат сурово наказание за издаване на подслушването. Защо не смъртна присъда, фантазираше си понякога.
Имаше и добра новина. Фаръл не изключи телефона. Дори не свали слушалката от вилката. Тя предположи, че той дори не е повярвал. Срещаха се подобни типове — казваш им в лицето, че спиш със съпрузите им, а те усмихнато отговарят, че не вярват в измяната. Половинката не е такъв човек.
Но по-сериозната й надежда беше възможността Фаръл просто да няма друг начин за връзка с Ший. Оставаше им само телефонът, значи ще го използват поне веднъж. Освен това разчиташе на всеобщото заблуждение, че трябва да заемаш линията доста дълго, докато открият откъде се обаждаш. Може би Фаръл се надяваше да приключи с разговора набързо, за не повече от десетина секунди. Само че беше достатъчно.
И в тези десет секунди ще трябва да се договорят как да се свържат отново, нали? Всичко ще бъде записано на магнетофоните в микробуса.
Ще го хванат. Не след дълго.
67.
С три отделни телефона, всеки с автоматично записващо устройство, Лорета Уейджър имаше възможността да си бъде у дома или да е излязла в същото време, във всеки миг от денонощието.
Например, снощи беше тук за Алън Рестън, но не и за Глицки. Чувстваше се неловко заради онова, което трябваше да сполети Ейб, но приключеше ли със сегашните проблеми, щеше да му се отплати. Донякъде уважаваше и харесваше неговата решителност, но нямаше да допусне Ейб точно сега да разклати позициите й. Ако би успяла да го убеди, че е по-добре да се откаже, после щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Надяваше се, че е възможно да свърши дори до довечера. Рестън я осведоми за подслушвания телефон на Уес Фаръл и за предположението, че ФБР ще предприеме решителни действия най-късно тази сутрин.
Когато Ейб я остави в Градската палата, тя набра _истинския_ номер на Рестън (а не онази случайна последователност от цифри, с която заблуди стоящия до нея Глицки). Поговори с Рестън за искането на Глицки тя да се намеси и да вкара в правия път районния прокурор. Изобщо не възникна съмнение трябва ли да се оплачат на полицейския началник Ригби и временно да махнат лейтенанта от сцената. Беше необходимо.
Щом направиха това, Лорета очакваше Ейб непременно да я потърси един-два пъти. Но тя просто нямаше да е тук. Дръпна завесите, изключи осветлението пред входа. Ако наминеше с кола да се види с нея, тя нямаше да е вкъщи. Не й се вярваше, че човек като него би чакал навън цяла нощ, но и за такъв случай се бе подготвила с историята за прекомерната умора, тампоните в ушите и приспивателното.
Но той не дойде, само опита два пъти по телефона, остави съобщения и толкова. Да, мъж на място, каза си Лорета. Не би дошъл да й скимти в скута за проблемите си. И тази негова черта й харесваше. Истината беше, че харесваше почти всичко у Ейб Глицки. Откакто го познаваше.
Вярваше, че той просто ще изчака, докато отново се срещнат. Ще й зададе въпроса къде е била, но не прекалено обвиняващо. (А би ли му хрумнала причина да е недоволен от нея?) Тя пък ще му предложи убедително обяснение как е била възпрепятствана да го потърси отново. Имаше наум какви ли не правдоподобни истории, които биха го задоволили. Сега беше разстроен и не можеше да го вини за това, но не биваше да говори с него, докато…
Изпи си сутрешното кафе и реши, че вече е безопасно да дръпне завесите от прозорците, да си позволи малко спокойствие. Предстоеше да помисли на кого да се обади — и дъщеря й, и кметът бяха оставили настоятелни съобщения, но още пет минути чакане нямаше да им навредят.
Потъна в размишления колко е особено физическото привличане. Все още изпитваше това към Ейб. Върна се към спомените си какъв беше в колежа — млад жребец — и й се стори забележително, че тялото му почти не се бе променило. Да, гръдният кош сега беше още по-широк, но плоският корем оставаше същият.
Откриваше сладко-горчива ирония във възможността връзката им да продължи, въпреки всичко. Усмихна се. На бюрото, в Градската палата… този мъж е неукротим.
Но още повече я привличаше собствената му представа, че е обикновено ченге, за разлика от своя баща, познавача на Талмуда. Какъв идеалист само! Да можеше да научи истината за някое от най-трудните — дори наглед невъзможни — решения, които й се бе налагало да вземе…
Може би някога ще му подскаже. Когато или ще има значение, или ще бъде все едно. По-късно, стига взаимното им влечение да се превърне в нещо истинско. Толкова трогателно беше наивното му доверие в нея!
Дали някога ще може да й прости?
Е, след време ще му върне загубеното. Непременно ще се постарае. Поне това му дължеше за онази част от него, която бе носила в себе си, с която преживя всички тези години. И за другото, което откри отново.
— Какво има, миличка? Гласът ти звучеше толкова тъжно.
Илейн дълго се бореше със себе си, но накрая кръвта победи. Длъжна беше да поговори с майка си, не можеше да повярва на Ейб безусловно за нещо толкова важно. Искаше или категорично отрицание, или признание. Но и в двата случая ще знае, за да избира постъпките си по-добре. Поне нейната майка не би я излъгала. Както и досега, доколкото можеше да бъде уверена в това.
Лорета отговори, че дори не си представя защо Ейб е наприказвал такива измислици.
— Сладурче, снощи се видяхме с него. Обясни ми какво иска и аз предадох думите му на Алън Рестън. Той не ти ли каза?
— Каза, че повече не си го потърсила.
— Вярно е, но как бих успяла? Прибрах се тук към един през нощта — обсъждах с двама сътрудници на надзорниците как да уредим управлението на „Хънтърс Пойнт“. Детето ми, и сега са ми се стоварили на главата още проблеми, освен лейтенант Глицки. Май напрежението не му се е отразило добре. Налага се да говоря с него. Той при тебе ли е сега?