Горкичката й дъщеря страдаше тежко, но и това щеше да отмине. Мъката се забравя — знаеше от собствен опит. Много й се искаше да каже на Илейн (но никога не би посмяла), че така е по-добре за нея в крайна сметка, че Крис Лок не е и помислял да напусне жена си и децата си, никога… дори заради Илейн, въобще заради която и да било. Лорета неуморно се грижеше да е добре осведомена и този факт за Лок й бе известен.

А стигнеше ли се до такава развръзка, нейната Илейн, единственото скъпоценно същество в света на Лорета, нейната прекрасна и чувствителна дъщеря Илейн щеше да бъде сломена. Би заприличала на майка си.

Господ й е свидетел, Лорета бе допускала твърде много компромиси в живота си, но едно си оставаше неизменно — да опази у Илейн… коя ли е точната дума — невинността? Идеализма?

Все едно. Лорета съзнаваше, че отдавна се е простила с това достойнство, може би още преди онези четири дни в колумбийската джунгла, когато си мислеше дали няма да остане там цяла вечност и стискаше куфарче, пълно с долари. Колумбиецът бизнесмен го бе внесъл в самолетчето като ръчен багаж. Тя бе размишлявала колко безполезни са й тези пари в момента, сред гущерите, безбройните буболечки. И до разлагащите се трупове. Сега вече беше прагматик, имаше значение само онова, което вършеше работа. Беше жена с положение, със значителни постижения в живота си, но идеалистката, за каквато се смяташе отдавна — може би в онези студентски времена, с Ейб Глицки — си отиде завинаги. По дяволите, липсваше й! Как мечтаеше да се върне в миналото. Разбира се, такъв е животът, нали? Поемеш ли по един път, отрязваш си всички останали…

Е, сега Илейн отчасти беше предпазена от подобни сътресения. Поне нямаше да й се случи заради Крис Лок. Твърде жалко, че трябваше да стане по този начин, но с това нямаше да настъпи краят на света — дъщеря й ще превъзмогне мъката, уверяваше се Лорета.

Казваше си, че би било редно повече да скърби за Лок, влиятелния чернокож водач, загинал в разцвета на силите си. Но от друга страна, бе поживял достатъчно, а неговата смърт спаси дъщеря й от непоносим удар, независимо дали Илейн разбираше това или не.

Отначало се съмняваше, че Мохандас излишно пилее сили за напрежението около Джеръм Рийз. Но след по-трезви разсъждения разбра, че Илейн неволно им даде в ръцете силен коз, сега го държеше Мохандас. Лошото беше, че не можеше да е сигурна знае ли той как да го изиграе. Значи се налагаше да направи това вместо него и после да му обясни подбудите си, но не веднага. Всичко е за добро. Разбира се, не безвъзмездно…

Ами да, винаги става така — и на Филип ще му се наложи да проумее, че също трябва да даде нещо.

Увеличената награда за залавянето на Кевин Ший беше знак, че всичко тръгва в желаната от нея посока. Разлее ли се реката, вече е трудно да я преградиш. Още по-насърчаващ беше фактът, че кметът започна да възприема Филип като символ на разгневената чернокожа общност. С нейна помощ. Филип участваше в нейната партия шах.

Но все си напомняше да не подценява човека. Той не беше пешка. Досещаше се, че в по-спокойни времена Филип би могъл да разчита на сравнително слаба подкрепа. Но стигнеше ли се до сътресения, когато се натрапваше общото схващане, че самият живот на черните американци е застрашен от бялото мнозинство, дори умерените афроамериканци (нейният твърд електорат) се стичаха под неговите знамена.

Навсякъде в къщата щорите бяха спуснати. В черен тоалет, подходящ за тези печални часове, Лорета седеше до своето бюро от вишнево дърво и гледаше навън към „Президио“, доскорошната военна база, превърната в национален парк.

Бившата военноморска станция „Хънтърс Пойнт“, последното парче първокласна недвижимост в Сан Франциско, от което държавата се бе отказала наскоро. И докато чакаше Ейб Глицки, Лорета се обади на още места във Вашингтон. Тази идея я занимаваше от месеци, но тя търпеливо изчакваше да узрее, за да я задвижи. Моментът бе настъпил. Както и да завършеше тази криза, преливаше от увереност, че така ще привлече почти всеки глас на чернокожите в районите около залива. В края на краищата, имаше нужда от своите избиратели, за да им бъде полезна на свой ред в Конгреса.

Той пристигна с поредния ненабиващ се в очи плимут, зави по алеята и спря пред входа. Обади се малко изнервено четвърт час преди това, от Палатата, и тя го очакваше, гледаше колата, после мъжът излезе, изпъна гръб, забеляза я зад прозореца и си позволи лека усмивка.

— Никак не ми се иска да спорим.

Този час отлетя неусетно.

Вече облечен, Глицки седеше до масата в нишата, с голяма чаша чай пред себе си. Лорета, по черна блуза и пола, седеше на плота, отделящ нишата от кухнята и поклащаше босите си крака.

— Не е нужно непременно да спорим, ако мненията ни се различават.

— Би трябвало да погледаш заседанията на Сената. Двете неща вървят ръка за ръка.

— Но не и сега.

— Добре, не и сега. — Тя се смъкна от плота и придърпа стол до неговия. — Не ми се иска да се препираме, бива ли?

Беше съвсем близо до него и той се учуди — изглеждаше едва ли не смутена, боеше се да го докосне, когато огънят в двамата позатихна за малко. И това му донесе чудато чувство на облекчение. Не знаеше защо, но точно в тази минута една небрежно протегната ръка би му се сторила обмислен жест, за да постигне Лорета своето. А не искаше тя да прибягва до такива номера. Не искаше дори да я подозира, че е способна да го направи.

Но толкова близо до нея, сам той изпита нужда да я докосне. Леко хвана ръката й.

— Лорета, моите грижи са различни от твоите, само това исках да ти напомня. Ти се занимаваш с политика. Знам, знам, стремиш се да правиш добро, каза ми. Но моята работа е да разследвам убийства. Искам да открия кой уби Артър Уейд.

Гласът й беше тих и спокоен:

— Ейб, вече знаем. Имаме и снимки.

— Не отричам, че Кевин Ший…

— Значи би могъл да се примириш, че използваме това…

— Но знаем също, че е имало и други. Даже не сме сигурни дали Ший е бил подстрекателят, нито какво е правил там.

— Според мен е ясно, че е направил предостатъчно. — Глицки замълча. — Ейб, чуй ме. Ако помислиш, няма ли и ти да видиш, че има смисъл? Забрави за полицейските правила. Сам каза, че се занимавам с политика, а това се превърна в политически въпрос. Опитваме се донякъде да възвърнем чувството за единство, да накараме хората да търсят изход и едва ли има значение какъв точно ще е той. Важното е да стане. Да спрем това, преди да е съсипало града. И преди да е плъзнало из страната.

Глицки преглътна чая.

— И сериозно се надяваш, че като арестуваме Кевин Ший?…

— Да, дори и да послужи само като символ.

Глицки се взря в очите й, убеден, че е видял най-важното — Лорета поне вярваше в това, което казваше.

— Ами Джеръм?

Тя въздъхна.

— Може би е нечакана сполука, ако правилно насочим събитията.

— Нищо не разбирам от такива игри…

— Джеръм ще укроти разгневените бели, а Кевин ще успокои нашите освирепели братя и сестри…

— За мен са полубратя и полусестри — отбеляза Глицки, — ако трябва да бъдем точни.

— И една капчица кръв стига — увери го тя.

— Това пък какво беше?

— Ейб, това е основният закон на нашата страна. Една капчица негърска кръв — и ти си негър.

— Щом казваш…

Не искаше да й възразява, не искаше да спорят. Пръстите му се плъзгаха по ръката й, Лорета се наведе и целуна дланта му.

— Знаеш ли — изрече той, — при хората, с които се занимаваш, може и да е различно, но аз не мисля за цвета на кожата си през цялото време, нито пък накъде _ние_ отиваме като _народ_… По-скоро ми е тревожно за всеки, какъвто и да е…

— Всички заедно се плъзгаме надолу, нещо такова, а?

— И то бързичко. Започнем ли да си втълпяваме кого сме длъжни да мразим, нищо няма да стане по-добро.

— Олеле, Ейб Глицки, значи в тази твоя стара душа още се крие идеалист?