— Какво, например?

Тя избута съпруга си и застана пред него.

Марсел Лание се обади иззад рамото на Бенкс:

— Например, как си е наранил ръката.

— Поряза я на счупено стъкло от врата.

— Ами, той същото ни каза — Марсел изкачи още едно стъпало, търсеше място и за себе си на площадката. — Ама като се замислихме… е, колегата Ридли нещо умуваше… малко е като оня Коломбо, нали помните? Все повтаря „ъ-ъ, още нещо се сетих“. Направо пощуряваме от него, но какво да го правиш, такъв си е. Както и да е, за ръката приказвахме… Имате ли нещо против да влезем? Никак не е топло и вие май ще замръзнете.

Плъзналият се по тялото й поглед беше къде по-нахален от думите — гърдите на Патси Макей прозираха през изтъркания плат.

— Сладурче, защо не си наметнеш нещо? — предложи Макей. — Момчета, или носите заповед, или си приказваме тук, отвън. Та какво било за ръката ми?

Патси не помръдна и Бенкс заговори над главата й.

— Ами, ето какво — твоят братовчед Брандън Мюлън каза, че и двамата сте се порязали, като сте се сбили и сте потрошили остъклената врата отзад. Но като бях тук вчера, не видях да има счупени стъкла на вратата. Веднага ли я поправи? Да имаш някаква разписка?

Патси вече клатеше глава.

— Станало е в къщата на Брандън, а не тук.

Бенкс стрелна с поглед Лание.

— А пък Брандън заяви ясно и точно, че двамата сте се върнали тук, да продължите помена за Майк Мюлън. „Отидохме при Пити“, ей това каза.

Макей пристъпи напред.

— Първо…

— Тихо — каза Патси на мъжа си, спокойно, но непреклонно. — Остави ме аз да говоря. — Обърна се към инспекторите: — Ужасно ме болеше главата. Все ме будеха, та ги помолих да се преместят при Брандън и те отидоха там.

Бенкс упорстваше:

— Брандън каза, че са дошли тук.

— Ами да, първо тук дойдоха. После се преместиха. Защо не отидете пак да го попитате? И ние ще дойдем с вас. Пити нищо лошо не е направил. Нямаме какво да крием.

Брандън Мюлън беше в дома си и по всичко личеше, че ги очаква. Живееше в къща-близнак на Двайсет и второ Авеню в „Ричмънд“, на четири-пет пресечки от семейство Макей. Плъзгащата се, изцяло остъклена врата към миниатюрната веранда беше съвсем нова. О, да, господа инспектори, не знам защо запазих и разписката — от онзи ден, с подпис, както си е редно, нали? „Стъкларска работилница Риърдън“.

— Ще пукна нечий череп.

— Не ни разрешават, Рид.

Чакаха пред дома на Брандън Мюлън, но едва ли имаше смисъл. Седящият зад волана Марсел бе спуснал стъклото, лакътят му стърчеше навън.

— Макей е казал на Брандън, че си идвал. Някой от тях се е сетил за вратата.

— Жена му.

— Може би. Все едно, решили са, че е по-добре да счупят малко стъкла.

— Вече ми светна. Благодаря.

— Искаш ли да проверим при тоя Риърдън или какъвто там е?

— За да видим дали е работил тук вчера или онзи ден, както е в разписката? Не. Не вярвам да ни каже честно.

— Смайваш ме. Едно добро ирландско момче да ни излъже?

— Добре дошъл в полицията — заяде се Бенкс. — Не се опомням от смайване, всеки ден.

Карл Грифин работеше самостоятелно в друга посока.

Знаеше, че нищо няма да измъкне за О’Тул, Мюлън, Макей, Ший — ирландците си пазеха хората.

Отначало му хрумна да се обади в спешните отделения на околните болници, но още първите два опита го отказаха. С тези безредици в града, болниците бяха по-претъпкани от фоайето на Палатата и никой от лекарите и сестрите нямаше дори нищожно желание или време да му помогне.

Затова се зае методично, упорито, разпънал картата на града, разтворил телефонния указател, да звъни във всеки частен лекарски кабинет в радиус три километра от „Пещерата“. Обясняваше, че е инспектор от отдел „Убийства“ и всеки път питаше дали през последните три дни в кабинета са виждали нещо, имащо дори далечна прилика с рана от нож.

Процесуалният кодекс не защитаваше регистрационните книги на лекарите при криминални разследвания. В някои случаи — например, при огнестрелни рани или сексуално насилие — лекарите дори бяха длъжни да съобщят на властите.

Вече довършваше сандвича с пармезанско сирене и сини домати. Грифин бе разположил месестото си туловище зад бюрото в отдела. Крепеше подметките си върху плота и навъсено зяпаше новия затвор отсреща, само с ивица синьо отгоре, достъпна за погледа му през прозореца. Беше стигнал до буква Е. Оставаха му още пет страници.

Карл Грифин така разбираше полицейската работа — стъпка по стъпка, без да чакаш вдъхновението, бъхтиш постепенно и ако си разровил навсякъде, понякога улучваш десетката. Поколеба се дали да не започне отзад напред, за разнообразие. Но беше уверен, че както става винаги, пропусне ли някой с Е, ще се оплеска, затова набра номера на „доктор Епс“.

Авторките на книги по добри обноски непременно биха се възмутили от последния залък, който натика в устата си. Слушалката писукаше до ухото му и когато отсреща някой вдигна, Грифин бе принуден да преглътне, без да дъвче. За миг помисли, че е настъпил краят.

— Ало? — повтори гласът.

Пак преглътна — спасение! — и се прокашля. Оказа се, че и доктор Епс похапвала в приемната си, изслуша го безмълвно, докато изстрелваше втръсналите обяснения.

— От кой ден досега? — попита тя.

— От вторник вечерта.

— Един момент.

Грифин бе обзет от въодушевление, че устоя на съблазънта да почне отзад напред. Отново чу гласа й.

— В сряда сутринта се наложи да зашия едно доста зле срязано ахилесово сухожилие. Младежът твърдеше, че се спънал и паднал върху лопатата, докато прекопавал задния двор. Уж случайност, но не мисля, че раната беше от лопата… — Грифин чакаше търпеливо. — Приличаше на порезна рана от наточено острие.

— Ясно. Споменахте ли това пред него?

— Да, попитах го. Но той пак каза, че било лопата. Съвсем нова, затова била остра като бръснач. Дори не се смути и приех, че е възможно. Закърпих му сухожилието.

— На колко години беше мъжът?

— Момент. Колин Девлин, на двайсет и четири години. Да ви продиктувам ли адреса?

41.

Преддверието, служещо и за чакалня пред тежката врата на моргата, беше безлично и без прозорци. Жълтите пластмасови столове се гънеха от старост, а може би и от натрупалата се върху тях мъка. Бяха наредени край сияйнозелените стени. Двете изкуствени дървета вече и отдалече не напомняха истински, но никой не ги махаше. И никой не ги забелязваше. Достатъчно други мисли занимаваха хората, влизащи в това помещение.

Като заместник-районен прокурор, водещ делото по убийството на Артър Уейд, Илейн Уейджър бе повикана долу от Джон Страут, съдебния медик на Сан Франциско, за да прегледат доклада му по случая. Претоварването бе позабавило обичайната процедура.

Стиснала ръце между коленете си, Илейн чакаше в преддверието. Страут й каза, че ще има работа поне още един час, но тя слезе незабавно.

Повечето време сутринта Илейн прекара в борба със себе си, отвличаше мислите си, като разнищваше своя заподозрян — приятели, работа, минало. Каквото и да е, стига да не мисли за Крис, за случилото се… Полицията й даде името на жената, разпознала първа Кевин Ший — Синтия Тейлър. Илейн не можа да измъкне от нея почти нищо, което би свършило работа в съда като свидетелски показания, но вече си представяше по-добре този мъж.

Според госпожица Тейлър, Ший бил само на крачка от онова, което някои приятели на Илейн с право наричаха „бял боклук“. Произхождал от разбито южняшко семейство (съвсем подходящо за извършителя на такова престъпление). Мотаел се из университета, преминавал от група в група, повечето време не изтрезнявал. Госпожица Тейлър чула, че имал почасова работа в някакъв телевизионен пазар („Няма начин да не го изхвърлят от по-почтено място“), а освен това се хвалел пред всички, че с армейската стипендия си купувал „къркането“. Нямал приятели, макар че два-три месеца бил близък с приятелка на госпожица Тейлър и сега, както изглежда, с измама превърнал своята невинна жертва в съучастничка, помагаща му да се укрива от правосъдието. В края на разговора им госпожица Тейлър заяви, според нея той бил „крайно опасен, с нестабилна психика. Не знаете какво да очаквате от него“.