Несъмнено, злощастна реплика, която побързаха да изтълкуват в смисъл, че Драйсдейл нарекъл чернокожите „маймуни“, тоест заявил, че никога няма да вземе в прокуратурата негри. Недоразумението сложи край на всякакви политически амбиции, ако Драйсдейл ги имаше (такива мисли рядко му се мяркаха в ума), но през последвалите почти две десетилетия той се бе превърнал в твърдината на районната прокуратура и към него за съвет се обръщаха всички, независимо от цвета на кожата или вероизповеданието си.

А сега Мохандас се нахвърляше срещу него като лешояд.

— Бедничкият Арт — промълви Уес. — Спукана му е работата.

— Познаваш ли го?

— Всеки го познава. Може би е най-свестният човек в Палатата.

— Но тогава…

— Само стой и гледай. Свършено е с него.

Позяпаха екрана още няколко секунди, но когато започна реклама от типа „защо още се колебаете…“, Уес изключи телевизора. Харесваше всякаква бира, но твърде често и по какви ли не поводи го бяха питали „защо“.

Седна, опрял ходила на пода и лакти на коленете си.

— Искаш ли бира?

Но не помръдна да донесе. Накрая се отпусна назад, тупна по дивана и Барт скочи между него и Мелъни, отново положил муцуна в скута му.

— Какво казаха твоите родители?

Неволна гримаса.

— Каквото и сам се сещаш… Уес, какво ти се е случило?

Внезапният въпрос не беше особено ясен, на пръв поглед можеше да увърта още малко, но той знаеше точно за какво го питаше Мелъни. Бе убедил двамата да останат, за да обмислят по-грижливо някаква стратегия. Поне да си починат.

Но защо? Защо не ги остави да си отидат? Може би настъпи времето да разбере що за твар е, какво наистина му се иска да направи. Дали да не открехне очуканата вратичка към душата си и да надникне, да провери иска ли да познава онзи вътре.

Не таеше особена надежда, но Мелъни беше тук, готова да го изслуша… и пак му напомни неговата дъщеря Мишел. Добре, поне може да започне, пък докъдето стигне.

— Марк Дуър. Запознах се с него в седми клас. От онези момчета, за които слънцето винаги свети, нали се сещаш? Страхотно хлапе, само ти се усмихне и всичко ти се вижда възможно. Всъщност, беше малко като нашия приятел Кевин. Поне в това.

Голям късметлия излязох — сприятелихме се. Не че се влачех в сянката му, защото по нищо не си приличахме. Например, винаги ми се налагаше да работя усърдно, а Марк схващаше, без да се пресилва. Веднъж ми каза, че не разбирал живота — защо хората трябвало толкова да се напъват, за да свършат нещо, да напреднат. На него просто му се случваше. Призна си, че ако трябвало да влага усилия, сигурно щял да се провали, но тъй и не срещнал нещо достатъчно трудно… представяш ли си? Но у него нямаше никаква самонадеяност, не се пъчеше. Момче, за което всичко вървеше по мед и масло.

Всичко. Имаше ум, външност, ярка личност, дарби, дори късмет… всичко. Човек би очаквал да го мразя и в червата. Но ако такъв симпатяга те смята за _най-добрия_ си приятел, за _чудесен_ човек и така е цял живот? Нали разбираш? И накрая ти светва пред очите, че може би си прихванал малко от неговия късмет и незнайно защо богините на съдбата харесват и теб. Приемаш това, без да се чудиш, но си знаеш, че няма нищо общо с тебе. Това е дело на по-велики сили.

И така си вървим през живота — Марк и Уес. Заедно играхме бейзбол, беше великолепно.

Той се запъна и разсеяно почеса Барт. Бе подвил единия си крак на дивана и Мелъни помисли, че въпреки сивеещата четина по бузите и дългата разрошена коса, сега изглеждаше по-млад. Той се усмихна смутено. Може би имаше по-дълбока причина Кевин да му стане приятел. Сега Уес определено не приличаше на върховния циник отпреди минути.

— Както и да е — продължи той. — Марк се записа в Станфорд, аз отидох в Калифорнийския държавен, но си останахме близки. Той се запозна с Шийла, аз срещнах Лидия… слава Богу, никога не ни допадаха едни и същи жени. После едновременно започнахме в юридическия факултет, в Лос Анджелис, в еднакво положение — бременни съпруги, живеехме на една и съща улица в „Уестуд“. Хубав живот, макар в безпаричие… Лос Анджелис през седемдесетте…

Естествено, Марк не отваря учебник, но някак вече е в редакцията на студентското списание по право, помага на дипломантите, а аз не излизам от библиотеката, за да избутам за „много добър“. Дълго ли става?

— Не.

— И щом завършихме, вече се насочи право към съдружническо място в една фирма, започна веднага с над трийсет хиляди годишна заплата. Не забравяй, около 75-та това бяха страхотни пари. А аз започнах да влача хомота в една кантора, занимавах се с дребни криминални типчета. Но всичко беше наред. Останахме си Марк и Уес. Никаква завист. Бяхме най-добрите приятели. Синовете ни са на едни години, ходеха заедно да играят бейзбол, играехме бридж с жените си, семействата ни все бяха заедно. Все едно бяхме роднини. Моите деца му викат чичо Марк, неговите ми викат чичо Уес. Беше прекрасно, почти идеално, както изобщо вървеше животът около Марк. След време се върнахме тук, те се нанесоха в Сан Франциско Ууд, ние бяхме в Ричмънд, но какво от това? Нали сме щастливи, има ли проблем?

— Но какво се случи?

— Чакай малко, и дотам ще стигна.

Уес стана, протегна се и взе от хладилничето две бутилки. Отвъртя капачката на една „Голямата уста на Мики“ и я връчи на Мелъни, която дори не се поколеба. Не си спомняше досега да е пила бира следобед. Е, за всичко си има първи път…

Уес се върна на мястото си, седна в профил към нея.

— Имаше го и правото. Не вярвам вие с Кевин така да разбирате правото. Нито повечето хора. Може би съм само аз.

— И Марк ли?

Той се засмя неприятно.

— И Марк, разбира се. Поработиш ли по-дълго, дотяга ти като всяка друга работа. Прегаряш, превръщаш се в циник. Но Марк и аз… беше така още от колежа, дори по-рано… не знам как започна, но си създадохме _отношение_. И сключихме мълчалив договор помежду си. — Надигна бирата, помисли малко и добави: — Не, това е слаба дума. Беше си истински свещен съюз.

— За какво?

— Че няма да загубим вярата си. Звучи тъпо…

— Не е вярно.

— Така е, повярвай ми. Виждахме какво става с всеки друг юрист наоколо — безумните натоварвания ги изяждаха живи, клиентите ги лъжеха в очите и най-често бяха виновни, ровеха в мръсотията, за да оцелеят.

Но Марк и аз бяхме верни на думата си. Той имаше една… една мечта… не се смей… че животът трябва да бъде изпълнен със смисъл. И точно това помага на хората да успеят — не каквото правят, а как го правят, как се отнасят към работата си. Не говорим само за финансовото благополучие. Не, това беше Марк Дуър, значи представи си Пълноценния живот, Върховната цел, Грандиозната перспектива. И два-три пъти в годината, не помня точно, някой от двама ни се замисляше отново и се оттегляхме от света, отивахме за риба или нещо подобно — за да потвърдим обещанието, да се върнем към Значимото…

Мелъни го слушаше омаяна.

— Всеки би трябвало да прави същото.

— Права си. Беше велико. И помагаше.

— А после?

Уес въздъхна пресекливо.

— Ами, преди три години, тъкмо след като и по-малките ни деца се преместиха да живеят самостоятелно, крадец нахълтал в дома на Марк, изнасилил жена му и я заклал.

Ръката на Мелъни се вцепени, преди да поднесе бутилката към зяпналата й уста.

— Четири месеца по-късно обвиниха _Марк_ за убийството.

Недокосната, бутилката слезе в скута на Мелъни. Изкушаваше се да попита Уес защо си прави майтап с нея. Нищо друго не можеше да е. Но вече знаеше, че той не беше в настроение за шеги. Точно това се бе случило и докато бавно осъзнаваше значението на истината, тя промърмори:

— Боже милостиви…

— На място казано.

— Но той е бил невинен, разбира се.

— Че как, това е Марк Дуър, старши съдружник в своята фирма, известен благотворител, отдаден на семейството си човек. Разбира се, невинен е. Но го обвиниха. Аз смятах тезата на прокуратурата за изсмукана от пръстите — опираха се _само_ на косвени доказателства и обстоятелства. Имало негови отпечатъци на ножа, но той беше готвачът в семейството, _естествено_ е да има отпечатъци по ножа. Установената кръвна група от спермата била същата като неговата, но това се отнасяше и за хиляди други мъже. Нямал твърдо алиби, защото гонил топките за голф до късно в Линкълн. Освен това Марк и Шийла наскоро увеличили застраховките си. Все такива измишльотини. Той ме помоли да го защитавам в съда. Разбира се, поех делото.