Ейкън се усмихна кисело.

— Е, не е лъжа.

— Не, чуйте ме. В това _има_ смисъл. Били сме небрежни — не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.

— Доналд, стана малко претрупано.

— Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… — каза Доналд заговорнически.

— Ясно, имаш предвид самия мен…

Доналд кимна.

— Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…

Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината — Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.

— Добре, а каква е втората част на най-общата идея?

— _Преди_ да обмисляме някое от предложенията на съвета, _преди_ да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.

— Значи стигнахме до символите. Правилно.

— И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…

— Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.

Доналд каза убедено:

— Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.

Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.

— Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.

— Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.

Ейкън си мислеше, че предложението е добро, защото можеше да го приемат. И е справедливо. Рядко съчетание.

— Иначе казано — подхвана той, — деловият подход тази сутрин е да поискаме подкрепата на Надзорния съвет за наградата, да насочим вниманието им към задържането на Кевин Ший и да приемем резолюция в този смисъл…

— Натам трябва да ги поведете, сър.

— И после да си вървя?

Доналд поумува няколко секунди и кимна.

— В общи линии, да.

И Ейкън тръсна глава.

— Да се захващаме за работа.

Когато вратата се затвори зад Ейкън, тръгнал към заседателната зала на Надзорния съвет, Доналд изчака пет особено дълги минути зад бюрото си. Често Ейкън изфучаваше и насред коридора се сещаше за нещо, нахълтваше обратно в кабинета си, сграбчваше забравена вещ и скорострелно даваше последни указания, които бе пропуснал.

Но сега му предстоеше да отиде само до другото крило на Градската палата — една минута, не повече и Доналд очакваше да се върне незабавно, ако това изобщо се случеше. Обаче си беше разсъдлив по природа. По-мъдро е да не прибързваш. Ами ако някой нахален репортер заклещи Ейкън в коридора и после кметът се втурне обратно заради поредното си хрумване? Няма излишна предпазливост.

С тази мисъл в главата, Доналд излезе иззад бюрото си, мина по дългия, облицован с дърво коридор до обществената приемна на кмета и излезе през вратата с номер 100.

В коридора нямаше никой. Отиде до кръглия балкон над грамадното фоайе на Палатата. В отсрещния коридор забеляза гърбовете на тълпящи се хора пред заседателната зала на надзорниците. Нещо бе възбудило множеството. Вероятно влизането на кмета в залата.

Доволен, той се върна в кабинета. Настани се зад бюрото и извади от портфейла си едно бяло листче. На него бяха изписани само седем цифри, без име.

В отсрещния край на телефонната линия приятен женски глас го помоли да остави своето съобщение.

След като се представи, Доналд уведоми записващата машина, че кметът действително е решил да подкрепи идеята, която са обсъждали, после си позволи да предскаже, че до няколко часа и Надзорният съвет ще приеме съответната резолюция.

Когато остави слушалката, ръцете не му се подчиняваха напълно. За първи път постъпваше така. Естествено беше нервите му да се изопнат. И най-смешното бе, че всъщност дори помагаше на Конрад Ейкън. Не е лошо.

Но го мъчеше неясното чувство, че е станал изменник. Смущаваше се, сякаш вече работеше за друг. Но с това бедствие, в което всичко още беше неясно, Конрад Ейкън едва ли можеше да е уверен в преизбирането си след пет месеца, а какво щеше да прави тогава Доналд, ако не защити отсега интересите си?

Налагаше се да опипа почвата, да бъде полезен и на други хора, когато може. И след обаждането не се съмняваше, че Лорета Уейджър ще си спомни кой е, ако пак я потърси. Няма да е нужно никакво самоизтъкване — тя и сама ще сметне, че му е задължена. И щеше да му се отплати. Така беше в политиката и кой по-добре от сенаторката знаеше това?

Защото бе чул достатъчно за нея от общи познати.

34.

Илейн, дъщерята на сенаторката Уейджър, най-сетне успя да поспи — дълбоко и до насита, събуди се малко след зазоряване. През прозореца на хола под натежалите облаци димът съвсем не беше толкова гъст като предния ден. За миг си позволи да се настрои оптимистично — може би настъпва обрат към по-добро и след време раните на града ще заздравеят.

После отвори вестника…

Сега седеше на паркета, по прекомерно широка мъжка тениска, каквито използваше вместо нощница. Помнеше, че опита да се опре на стената, но се отказа, просто трябваше да седне. Сигурно бе загубила всякаква власт над себе си — напипа мокрия под, осъзна, че си смуче показалеца. Колко ли време е минало?

В стомаха й къкреше, отново се помъчи да стане. Пътят до банята й се виждаше почти безкраен.

Не й се вярваше, че никой не я бе потърсил. Но си спомни, че изключи телефона, заедно със записващото устройство. Има моменти, когато човек е длъжен да се наспи.

И чу записания глас на Крис Лок.

— Ох, Божичко! — изстена тя, превита от нов напън за повръщане.

Обадил се е, преди… преди…

Пръстите й се вкопчиха в корема, разтриваха полека стегнатия възел, тя слушаше като хипнотизирана думите, гласа, който чуваше за последен път.

Казваше, че я обича. Имал нужда от нея, искал да поговорят. Дали ще може да се видят утре (О, Господи, тази сутрин!), преди работа? Имал уговорена вечеря с Мохандас и нейната майка, щял да закъснее. Може пък да намине при нея, преди да се прибере. Защо не му звънне да се разберат?

После беше обаждането на майка й от полицейското управление, с пресилената невъзмутимост, която я спасяваше в най-тежките моменти. Някой едва не я застрелял, убил Крис… Моля те, миличко, не излизай, преди да се чуем.

Следващият беше колегата й Джери Узунис, но само със съобщение, бързаше да се включи в новите размествания в службата. Тя пренави част от дърдоренето му, после пак го пусна, без да слуша, гледаше изцъклено в нищото.

Някак се облече. Сериозно ли се готвеше да отиде на работа? Не знаеше. Само че ето, направила си е прическа, сложила си е грим. И е обута. Но без чорапогащник. Свали си обувките и забрави какво вършеше. Съзнаваше, че седи на леглото и се напъваше да извади от паметта си нещо, а чорапогащникът беше оставен до нея. Нищо не се връзваше.

Там, до леглото, е телефонът. Да не е искала да се обади? Бе опитала да се свърже с майка си, но кой ли би могъл да предвиди къде ще е сега. Изчака петнайсет сигнала. Набра номера отново. Може това да е било — да се обади пак.