Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

— Криминалистите събраха ли парчетата?

— Всичко, каквото намерихме.

— Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

— Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

— А втория куршум открихте ли?

— От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

— Какво, забеляза ли нещо?

— Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.

— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.

— Ами да, късмет си е.

Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.

— Къде още има кръв? — попита делово.

Лание се наведе към него.

— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.

Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.

— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.

— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.

Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.

Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.

Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.

Спря в празната рамка на вратата. Баща му не идваше всеки ден, всъщност правеше това доста рядко. Дори почти никога, значи ставаше нещо. Докато Фло се бореше с болестта, Нат се мяркаше по-често, дори понякога водеше сина си на обяд, но след смъртта й, Глицки не си спомняше да го е навестявал в службата.

Неговият непредсказуем татко му подхвърли пластмасова кесийка с кифличка, пълна със сирене и зеленчуци. Глицки предпочиташе тази комбинация пред всички други ястия в познатата на човечеството вселена. Толкова отдавна не си бе угаждал със същата вкуснотия, че дори не помнеше откога.

Петнайсетина сантиметра по-нисък от сина си, Нат се изправи и го целуна по долната челюст. Винаги така го поздравяваше и винаги щеше да прави това, а неудобството да върви по дяволите. Глицки неизменно се притесняваше, от детската градина чак до завършването на полицейската академия, но сега изобщо не се срамуваше. Ако на хората не им харесваше, тяхна си работа. Ставаше същия като баща си. И не беше никак лошо.

— Ейбрахам, трябва да поговорим.

Но не беше най-удобният момент. Виждаше в стаята на отдела Лание, Бенкс, още двама инспектори — надничаха, чакаха да се освободи, за да получат поне някакви указания. Освен това искаше да се види със съдебния медик Джон Страут, за да обсъдят аутопсиите на Артър Уейд и Крис Лок, както правеше за всяко убийство в юрисдикцията на града.

Най-отгоре в купчината записани обаждания по телефона беше името на Грег Ригсън, един от надзорниците на града — рядко удоволствие за простосмъртните. Ригби пак искаше да говорят за нещо. Имаше и убийство след домашна свада, късно вечерта в Норт Бийч, несвързано с бунтовете.

И Лорета Уейджър, каквото и да означаваше обаждането й.

Но баща му нямаше да е тук, ако проблемът не беше важен. Нат не се славеше със склонност към истерия.

— Налага ли се да затворя вратата? — попита Ейб.

Разбира се, врата нямаше. Нат посочи кесийката.

— Я си изяж кифлата.

Което Глицки правеше с огромно удоволствие.

— Е, какво има?

Както винаги, Нат не чакаше втора покана.

— Познаваш ли Джейкъб Блум? Познаваш го. Той е моят равин, ще бъде и твой, когато пак започнеш да ходиш в синагогата. — Вдигна ръка. — Не затова съм дошъл. Тук съм заради Блум. Добър човек е.

— Съгласен.

Пак същия жест.

— Не прибързвай. Дъвчи. Ще стигна и до същественото. Както знаеш, при първата неразбория онази вечер, било е само на две-три пресечки от храма…

Ейб се учуди, че не е направил връзката веднага. Синагогата на неговия баща „Бет Израел“ беше на ъгъла между „Клемънт“ и „Аргело“, на един хвърлей от мястото на саморазправата.

— Извинявай, я повтори…

— Ейбрахам, старият ти баща не е дошъл да плещи глупости. Става дума за твоята работа. Съсредоточи се. Внимавай. — Нат изчака, докато Ейб кимна. — Има една жена, Рейчъл, с невероятна фамилия, тук е може би от три месеца, пристигна от Литва или Украйна, или както наричат онова място сега. Отишла при Блум, а той дойде при мен.

— И какво е казала тази Рейчъл?

— Объркана е, уплашена, вчера са се обяснявали с Блум цели два часа… _ой_, какъв английски говори, но пак е по-добър от моя украински. Оказало се, че е била на „Гиъри“, прибирала се вкъщи от храма, когато тълпата започнала да излиза от…

— От „Пещерата“ ли? И тя е видяла?

Точно от това имаше нужда Ейб — от заслужаващ доверие свидетел, който не само е бил там, но и би могъл да опише станалото. Щеше да му послужи като клин, за да избие малко истински факти от бармана Джейми О’Тул, а и от други.

Нат кимна.

— Но тя се бои, Ейбрахам. Еврейка е, как да се разправя с полицията… Не е лесно там, откъдето е дошла толкова скоро. Все пак е видяла. И знае, че е длъжна да каже. Но не е направила нищо, за да спре онзи ужас. Така че, виновна ли е според закона? Няма спор, да не се намесиш си е _шанда_. Но как трябва да постъпи? Тя не знае. Не иска да се забърква в нищо лошо тук, в Щатите. Минава един ден, тя вижда какво става в града. И си казва, че сигурно е неин дълг да бъде честна… И ето, Блум идва при мен, моли ме да говоря с тебе, да видим може ли да стане някак… стига да ти е от полза. Но първо трябва да ти кажа, че не съм сигурен дали Рейчъл ще се престраши.