Добре знаеше как да си опече работата. Действаш по принуда или ако е лесно. Тази нощ наистина беше лесно.

32.

Уес Фаръл смътно си спомняше, че не можа да заспи.

Ако имаше нещо вярно, а поне така му се струваше, жената на Моузес Макгайър, Сюзън, въобще не беше очарована от хрумването на своя съпруг да доведе вкъщи от бара един пиян непознат, за да прекара нощта на дивана в техния хол.

Бебето се събуди поне три пъти, макар че това предполагаше през останалото време да е спало, а Уес не би могъл да се закълне, че е така. Чуваше всякакви шумове, единият от съпрузите или двамата едновременно тътреха крака наоколо, отваряха хладилника, препираха се — „_Моля те_, би ли я донесъл тук? Няма да се размотавам напред-назад по нощница, докато _твоето_ приятелче хърка на дивана.“ Какво оставаше пък за хленчещото бебе.

И щом розовопръстата богиня на зората освети небето, Моузес Макгайър с помътнели очи влезе в хола и пусна ключовете на Уес на пода до дивана. Тънък намек.

Лидия, бившата жена на Уес, бе пожелала кучето, за да й прави компания, защото съпругът й прекарваше повечето време извън дома, в съдилищата, а след като децата заживяха самостоятелно, не искаше да стои сама в голямата къща. И щеше да се чувства по-сигурна.

Но когато уговаряха условията на развода, Лидия реши, че вече не иска кучето. Е, обаче и Уес нямаше желание да се грижи за боксера. Поначало тази твар не се радваше на симпатията му. За него си остана „кучето на Лидия“ — Бартоломю или накратко Барт.

И Лидия каза: „Добре тогава, отива в приюта за бездомни животни“. Винаги се изумяваше от лекотата, с която Лидия ръсеше подобни приказки. Нима това беше едно от присъщите й качества? Вече не беше сигурен, вероятно и никога не е знаел.

Не му даваше сърце да позволи това. Твърде много неща се разпаднаха за бързо отминалите години, откакто по-малката, Мишел се изнесе от къщата. Незнайно защо не се примири с мисълта Барт да попадне в приюта.

Тази сутрин си представяше колко сърдит му е Барт. В края на краищата, господарят му отсъстваше почти осемнайсет часа. Щом завъртя ключа във вратата и Барт се изпречи пред него, заскимтя.

— Ей, друже, извинявай.

Почеса го между ушите. Подвило опашка, кучето се притисна към крака му за секунда-две, после го поведе към кухнята. Уес би трябвало да се гордее с него — Барт бе издърпал вчерашния „Сан Франциско Кроникъл“ от масата на пода и го бе употребил по предназначение. Но си личеше, че кучето е засрамено, въпреки всичко.

Не беше особено настроен да изведе Барт на разходка по пътеките край Деветнайсето Авеню, но смяташе, че е длъжен. Често му се мяркаше мисълта, че грижите за Барт са му нещо като душевна спасителна лодка, връзка с човека, който той представляваше, когато още имаше дом, деца, жена, работа — отговорности, поддържащи духа му и придаващи смисъл на всекидневието. Сега имаше само Барт, едно глуповато застаряващо куче и за нищо на света не би се отказал от тази грижа.

Не че много го биваше да се грижи за кучето — изминалото денонощие беше достатъчно доказателство. Но и в семейните отношения не се показа твърде способен.

Освободеният от каишката Барт се втурна по своите си работи и се отдаде на естествените нужди. Уес вървеше по асфалтовите пътеки и потръпваше, все още само по тениска и шорти.

На връщане с колата от „Шамрок“ му светеше бледичкото слънце, но сега то бе предпочело да се скрие в ниско надвисналите облаци. Не срещаше никого. Нямаше сенки, защото слънцето не се виждаше. Пълно безветрие. Околността, обикновено бучащата улица, дори целия град, като се замисли, бяха някак неестествено, призрачно смълчани. Уес спря и се заслуша. Барт изскочи отнякъде и седна до него.

Завъртя глава и с периферното зрение забеляза бяло петно, отклони се от пътеката, за да погледне. Откъсна обявата от телефонния стълб.

Може Кевин да не го е прекарал нарочно вчера. Може да е закъсал някъде. Взираше се в лицето на обявата — беше Кевин, нямаше спор по това. Момчето бе затънало в страхотни говна.

Вкъщи Уес постоя под горещия душ, после облече дебел памучен анцуг и докато се поздравяваше за силата на волята, изпи две големи чаши доматен сок с по няколко капки лютив сос, без никаква водка. Наля си и трета.

Беше в помещението, което наричаше своя „салон“, чакаше клепачите му да натежат за сън, пиеше си сока и разсеяно галеше Барт по главата и врата. Колкото и неохотно да си признаваше, но проклетото куче му беше голяма утеха.

Част от съзнанието му въобще не искаше да знае какво става с Кевин. Вероятно момчето се е сащисало отначало, обадило се е от паника, а после само е измислило какво да прави.

Но и досега никой не знаеше къде е Кевин. Ами ако не само е загазил, а има и нужда от помощта му? Пак погледна обявата, която донесе вкъщи. Не се съмняваше, че неприятностите на Кевин са извънредно сериозни. Оставаше един-единствен въпрос — заслужени ли са? Уес не бързаше да отсъжда, но нямаше как да пренебрегне факта, че вчерашното обаждане на Кевин не е било някаква младежка приумица или пиянски кошмар. Обявата си беше съвсем истинска и вдъхваше страх. И по-младият му приятел явно си представяше, че може би има нужда от помощта на Уес…

Той отпи от сока и си каза, че ако е така, започва съвсем друга история, нали? Защото шепнещото гласче в ума му досаждаше седмици наред, откакто семестърът приключи в началото на юни, че всъщност не му пука дали ще защити доктората си по история. Занимаваше се с това по-скоро да запълни времето, докато опитваше да налучка нова посока след раздялата с жена си Лидия и след предателството на най-добрия си приятел Марк Дуър.

Като млади, с Лидия се обичаха, после отглеждаха децата си и постепенно от партньори се превръщаха в съвсем чужди хора. И когато дъщеря им Мишел стана самостоятелна, мълчанието в голямата къща властваше все по-често, дълбаеше ровове, които никой от двамата не би успял да прекрачи лесно, дори да искаше. Оказа се, че не искаха.

Беше адвокат толкова отдавна, въртеше се из съда, в Палатата, а Лидия отначало беше майка и домакиня, после стана брокер на недвижими имоти и реши да основе собствена фирма. Не им остана за какво толкова да разговарят. Той качи седем-осем килограма, тя смъкна поне дванайсет и си втълпи, че започва нова епоха в живота й — вълнуваща, изпълнена с предизвикателства, със свобода. А Уес?…

Докато в жена му Лидия настъпваха промените, Уес бе погълнат от нещо далечно от домашния живот — процеса срещу най-добрия му приятел Марк Дуър, обвинен за убийството на своята съпруга. Уес беше адвокат на Дуър, бореше се в съдебното дело на живота си.

Отпусна се на дивана. Мътните го взели, защо не идваше сънят? Сега не искаше да мисли за всичко това. Изобщо не искаше да се мъчи. Дали все пак да не си налее един-два пръста водка, да оглади острите ръбове?

Но не помръдна.

В края на краищата, когато се разнесе прахолякът, Уес остана с чувството, че животът му не се е оказал особено успешен. Годините, през които отглеждаше децата си, отдавна останаха зад гърба му, а и не беше любимия татко, не отделяше достатъчно време за личните неща. Сега хлапетата се понесоха по своите орбити, не знаеше как им върви, нито те се интересуваха от него и не можеше да ги вини за това.

А правото — богът, комуто служеше през целия си съзнателен живот — се оказа по-разочароващ, отколкото си представяше. Дори твърде.

Когато Лидия каза, че има намерение да го напусне, той най-силно се смая, че изпита само леко съжаление от прекараните двайсет и седем години в неразгадаем хаос, довел ги до този момент.

Всъщност именно бездънната подлост на Марк Дуър срина до основи вярата му. Лека-полека осъзна, че вече му е все едно. Естественият скептицизъм, с който през годините се бранеше при професионалното общуване със злонамерени и нечестни клиенти, се бе превърнал в непоклатим цинизъм към цялото човечество.

Затова започна да пие и затова продължаваше да върши това с почти религиозен плам. За да си остане безчувствен. Да се държи само на повърхността. Тичаш ли бързо по тънкия лед, няма да се пропука под краката ти. Но усещаше как се плъзга все по-далече от всеки друг, от самата идея, че нещо може да има смисъл.