Той я поднесе под носа си, завъртя я, вдъхна опияняващия аромат на шотландски малц, дим и изворна вода, която, както твърдяха шотландците, е текла през торф и върху гранит. Вече се чувстваше по-добре. Докато оставяше чашката си, вида Бойлън, собственикът, да подава през бара чаша тъмна бира с ръка, която сякаш бе резбована от парче тютюн за дъвчене. А до Бойлън стоеше току-що влезлият и озъртащ се О’Шонеси. Смитбак му помаха и отклони погледа: си от евтиния полиестерен костюм, който направо искреше, въпреки слабото осветление и цигарения дим. Как може уважаващ себе си човек да облече такъв костюм?

— Самият той — рече Смитбак в несполучлив опит да имитира ирландски акцент при приближаването на О’Шонеси.

— Тъй вярно — отвърна полицаят, докато сядаше в дъното на сепарето.

Сервитьорът се появи отново като фокусник, кланяйки се почтително.

— Същото и за него — рече Смитбак и добави: — нали знаеш, от 12-годишното.

— Разбира се — отвърна келнерът.

— Какво е то? — попита О’Шонеси.

— „Глен Грант“. Чисто малцово шотландско уиски. Най-доброто в света. Аз черпя.

О’Шонеси се ухили.

— Ти к’во, искаш да задавиш един презвитерианец-оранжист с такава гадост? То е все едно да слушаш Верди в превод. Предпочитам „Пауърс“.

— Този боклук? Повярвай ми, ирландското уиски става само за почистване на омаслени двигатели, не и за пиене. Ирландците произвеждат по-добри писатели, шотландците — по-добро уиски.

Сервитьорът се отдалечи и скоро се върна с втора чашка. Смитбак изчака, докато О’Шонеси помирише, потръпне и отпие.

— Става за пиене — рече той след малко.

Докато посръбваха мълчаливо, Смитбак хвърли крадешком поглед на седналия срещу него полицай. Дотук не бе измъкнал почти нищо от споразумението им, макар че му бе снесъл купища информация за Феърхевън. Ала въпреки това той му се нравеше — О’Шонеси имаше лаконичен, циничен, дори фаталистичен възглед за живота, който Смитбак напълно разбираше.

Смитбак въздъхна и се облегна назад.

— Е, какво ново?

Лицето на О’Шонеси веднага потъмня.

— Уволниха ме.

Смитбак рязко се изправи.

— Какво? Кога?

— Вчера. Е, не е точно уволнение. Още не. Отстранен съм временно. Започват разследване. — Огледа се. — Но това е между нас двамата.

Смитбак пак се облегна.

— Разбира се.

— Следващата седмица ще ме изслушат пред профсъюзния борд, но както изглежда с мен е свършено.

— Защо? Защото си поработил малко настрани ли?

— Къстър е бесен. Ще извади една стара история. Един подкуп, който взех преди пет години. Това, плюс неподчинение и неизпълнение на заповеди, ще е достатъчно да ме удави.

— Този тлъст негодник.

Последва ново мълчание. Единственият потенциален източник отива на кино, помисли си Смитбак. Жалко. Свестен човек е.

— Сега работя за Пендъргаст — добави съвсем тихо О’Шонеси, наведен над чашката си.

Това беше още по-голям шок.

— За Пендъргаст ли? И как така?

Може би не всичко беше изгубено.

— Необходим му беше Петкан. Някой, който да му проправя пътя, да внимава нещата да са под контрол. Поне така каза. Утре трябва да ходя до Ийст вилидж и да шпионирам един магазин, от който, както смята Пендъргаст, Ленг си е купувал химикалите.

— Боже мой!

Това наистина бе интересно развитие на нещата: О’Шонеси да работи за Пендъргаст и вече да не бъде ограничен от Нюйоркското полицейско управление да разговаря с журналисти. Може би нещата бяха още по-добре отпреди.

— Ако откриеш нещо, ще ми обадиш ли? — попита Смитбак.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали можеш да направиш нещо за нас.

— Не съм много сигурен, че разбирам за какво става дума.

— Нали си репортер? И правиш разследвания?

— Това е малкото ми име. Но защо пък вие, момчета, ще се нуждаете от моята помощ? — Смитбак отклони поглед встрани. — Какво ще каже Нора, ако заработя с нея?

— Тя не знае. Нито пък Пендъргаст.

Смитбак го изгледа изненадан. Но О’Шонеси не даде вид, че ще каже още нещо. Безполезно е да се опитваш да измъкнеш от този човек нещо силом, помисли си Смитбак. Ще изчакам докато е готов и сам реши да го каже.

Пое в друга посока.

— Е, как намерихте досието ми за Феърхевън?

— Дебело. Много дебело. Благодаря.

— Боя се, че бе пълно с глупости.

— Пендъргаст изглеждаше доволен. Каза ми да те поздравя.

— Пендъргаст е свестен човек — каза предпазливо Смитбак.

О’Шонеси кимна, сръбна от питието си.

— Но човек винаги остава с чувството, че знае повече, отколкото споделя. Всичките тези приказки, че трябва да внимаваме, че животът ни е в опасност. Но не иска да каже всичко. И сетне, изневиделица ти хвърля истинска бомба. — Очите му се присвиха. — И точно тук можеш да помогнеш.

Ето, започва се.

— Аз ли?

— Искам да се поразровиш малко. Да откриеш нещо за мен. — Последва леко колебание. — Виждаш ли, това нараняване може би е подействало на Пендъргаст по-тежко, отколкото си мислехме. Той има една шантава хипотеза. Толкова шантава, че когато я чух, едва не си взех чукалата да си вървя.

— Така ли?

Смитбак небрежно отпи от чашката, като внимаваше да прикрие интереса си. Беше съвсем наясно какво можеше да означава „шантава теория“, когато принадлежеше на Пендъргаст.

— Така. Искам да кажа; че ми харесва да работя по това дело. Няма да ми е приятно да изляза от него. Но не мога да работя за човек, който се е побъркал.

— Разбирам те. Е, и каква е шантавата теория на Пендъргаст?

Този път О’Шонеси се колеба по-дълго. Определено у него се водеше вътрешна борба.

Смитбак стисна зъби. Я да му поръчам още едно питие…

Махна на сервитьора да дойде.

— Ще вземем още по едно.

— Моето нека да е „Пауърс“.

— Както искаш. Пак аз черпя.

Изчакаха да дойдат новите им питиета.

— Как върви вестникарлъкът? — попита О’Шонеси.

— Кофти. „Пост“ ме прецака. На два пъти.

— Забелязах.

— Можеше да ми помогнеш тук, Патрик. Дето ми позвъни за улица „Дойърс“ беше хубаво, но то не ме вкара вътре.

— Ей, аз ти подсказах, твоя работа е как ще вкараш задника си вътре.

— Как е успял Хариман да вземе ексклузивно интервю?

— Не знам. Знам само, че те мразят. Обвиняват те, че си дал началото на тези папагалски убийства.

Смитбак поклати глава.

— Навярно ще ми бият шута.

— Не и за едно прецакване.

— Две. И не бъди толкова наивен, Патрик. Този бизнес е сокоизстисквачка. Или ти изстискваш, или тебе те изстискват.

Метафората не прозвуча точно така, както бе възнамерявал Смитбак, но посланието беше ясно.

О’Шонеси се изсмя невесело.

— Това важи с всичка сила и за моя бизнес. — Изражението му стана още по-сериозно. — Но във всеки случай знам какво е да те изритат.

Смитбак се наведе заговорнически напред. Време беше да го понатисне малко.

— И каква е хипотезата на Пендъргаст?

О’Шонеси отпи от питието си. Изглежда бе стигнал до някакво лично решение.

— Ако ти кажа, ще използваш ли източниците си, за да провериш дали има някакъв шанс да е вярна?

— Разбира се. Ще направя всичко, което е по силите ми.

— И ще си мълчиш? Никаква статия — поне засега?

На Смитбак не му стана приятно, но успя да кимне в съгласие.

— Добре — поклати глава О’Шонеси. — То и без друго не можеш да я публикуваш. Защото е напълно непубликуема.

Смитбак кимна.

— Разбирам.

Звучеше му все по-привлекателно, О’Шонеси го погледна.

— Пендъргаст смята, че онзи тип Ленг е още жив. Мисли, че Ленг е успял да удължи живота си.

Смитбак бе поразен. Усети как го обзема разочарование.

— По дяволите, Патрик, това е лудост Това е абсурдно.

— Нали ти казах?

Смитбак бе облян от вълна на отчаяние. Това бе по-лошо и от нищо. Пендъргаст се беше побъркал. Всички знаеха, че вилнее убиец папагал. Ленг да е жив след век и половина? Статията, която възнамеряваше да напише, започна да чезне неумолимо в далечината. Улови се с ръце за главата.