— Капитан Къстър? — рече мъжът, извадил бележник.

— Да?

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

Къстър направи великодушен жест.

— Давайте.

Осма глава

О’Шонеси влезе в преддверието на кабинета на капитана и машинално се огледа за Нойс. Беше съвсем наясно защо го беше извикал Къстър. Чудеше се дали темата за двестате долара на проститутката ще бъде извадена отново, както ставаше винаги, когато проявяваше известна независимост, неприятна за всеки блюдолизец. Обикновено не би обърнал внимание на това; години наред бе тренирал да не обръща внимание. Каква ирония на съдбата — помисли си той, — че всичко това щеше да се стовари отгоре му точно сега, когато се бе заел с разследване, на което наистина държеше.

Нойс се появи иззад ъгъла, дъвчеше дъвка, носеше наръч документи, а постоянно влажната му долна устна висеше и разкриваше редица кафеникави зъби.

— А, ти ли си? — рече той.

Пусна купчината на писалището си, отпусна се с удоволствие на стола си и след това се наведе към говорителя.

— Тук е — извика в него.

О’Шонеси седна и погледна Нойс. Винаги дъвчеше тези гадни дъвки със старомоден аромат на виолетки, любим на вдовици и алкохолици. Преддверието вонеше от тях.

Десет минути по-късно капитанът се появи на вратата, вдигна панталона си и напъха ризата вътре. Друсна брадичка по посока на О’Шонеси в знак, че е готов за него.

О’Шонеси го последва в кабинета му. Капитанът потъна тежко в креслото си. Облещи очи към О’Шонеси с поглед, който би трябвало да изразява твърдост, но издаваше само злоба.

— Иисусе Христе, О’Шонеси. — Поклати глава насам-натам, а бузите му се размахаха като на ловна хрътка. — Господи, мили Боже!

Последва мълчание.

— Дай ми доклада.

О’Шонеси пое дълбоко дъх.

— Не мога.

— К’во искаш да кажеш с това „не мога“?

— Вече не е у мен. Дадох го на специален агент Пендъргаст.

Капитанът се вторачи в О’Шонеси в продължение на поне една минута.

— Дал си го на онзи шибаняк?

— Да, сър.

— Мога ли да попитам защо?

О’Шонеси не отговори веднага. Истината беше, че не иска да го отстранят от разследването. Харесваше му да работи с Пендъргаст. Много му харесваше. За първи път от години насам се улавяше, че се буди нощем и мисли за случая, опитва се да слепи заедно парченцата от мозайката, мислеше за нови посоки в разследването. Но въпреки това нямаше намерение да целува ничии задници. Да става каквото ще.

— Той го поиска. За разследването си. Вие ми наредихте да му помагам и аз направих точно това.

Бузите на онзи продължаваха да се друсат.

— О’Шонеси, мисля, че бях съвсем ясен, че трябва да се правиш, че му помагаш, а не да му помагаш.

О’Шонеси се направи на изненадан.

— Струва ми се, че не съм ви разбрал така, сър.

Капитанът скочи от стола си и изрева:

— Много добре разбираше за какво става дума!

О’Шонеси не отстъпи, изобрази изненада и озадаченост.

— Не, сър, не мисля.

Бузите вече се тресяха от ярост.

— О’Шонеси, ти, безсрамен, малък… — Кътлър се спря, преглътна, отпита се да се овладее. Над дебелата му горна устна изби пот. Пое дълбоко дъх. Отстранявам те временно от работа.

По дяволите.

— На какво основание?

— Не ми пробутвай тези номера. Знаеш защо. За неизпълнение на мои преки заповеди, за работа на своя шава за оня агент на ФБР, за подкопаване на департамента — да не говорим, че си се замесил в онези разкопки на улица „Дойърс“.

О’Шонеси много добре знаеше, че откритието бе добре дошло за Къстър. То бе намалило за известно време натиска върху кмета, а кметът се бе отблагодарил на Къстър, като му възложи ръководството на разследването.

— Сър, в работата си като свръзка със специален агент Пендъргаст следвах процедурата.

— Как ли не! Държа ме на тъмно за всяка негова стъпка, въпреки безкрайните си шибани рапорти, които непрекъснато пишеше, след като много добре знаеше, че нямам време да ги чета. Заобиколи ме при сдобиването си с онзи доклад. Господи, О’Шонеси, дадох ти достатъчно възможност, а ти ме прецака.

— Ще подам жалба в профсъюза, сър. А освен това искам да заявя официално, че като католик съм дълбоко обиден от вашето ругателско споменаване на нашия Спасител.

Последва слисано мълчание и О’Шонеси забеляза, че Къстър е на път да изгуби напълно самообладание. Капитанът запелтечи, преглътна, сви и отпусна юмруци.

— Що се отнася до полицейския профсъюз — рече Къстър с напрегнат, висок тон, — доведи ги. А пък за другото — не си мисли, че можеш да се направиш на по-голям светец от мен, престорено набожно говедо. А сега давай тук значката и ютията си — той потропа по писалището — и веднага изнасяй ирландския си задник от участъка. Иди си у дома и си свари картофи и зеле. Отстранен си временно, докато се произнесе вътрешният отдел след разследването си. Още едно разследване на вътрешния отдел, бих добавил. Ще поискам освобождаването ти от полицията. С това твое досие няма да е особено трудно да го защитя.

О’Шонеси знаеше, че това не беше празна заплаха. Извади револвера и значката си и ги пусна последователно върху писалището.

— Това ли е всичко, сър? — попита с възможно най-леден тон.

С удоволствие забеляза как лицето на Къстър отново потъмнява от гняв.

— Всичко ли? Малко ли ти е? Почвай да си събираш партакешите, О’Шонеси! Знам едно заведение на „Макдоналдс“ в Южен Бронкс, където търсят за охранител бивш полицай за кучешката смяна.

Докато си тръгваше, О’Шонеси забеляза как Нойс го съпровожда с очи, навлажнени от подлизурско удовлетворение.

Спря се на стълбите на участъка, заслепен за миг от слънчевата светлина. Помисли си колко пъти се бе тътрил нагоре-надолу по тези стълби, поел на поредното безсмислено патрулиране, или да изпълни поредната безсмислена бюрократична задача. Стори му се странно — въпреки всичко усещаше известно съжаление. Пендъргаст и разследването ще трябва да минат без него. Но въздъхна, сви рамене и слезе по стълбите. Кариерата му бе свършена и толкоз.

За негова изненада една позната кола — Ролс-ройс модел „Сребърен призрак“ — бе паркирана с работещ двигател до бордюра. Вратата се отвори от невидима фигура в дъното на купето. О’Шонеси приближи, наведе се и надникна.

— Отстраниха ме от работа — съобщи той на човека на задната седалка.

Облегналият се назад Пендъргаст кимна.

— За доклада ли?

— Аха. А и онази моя грешка отпреди пет години не бе от полза.

— Колко жалко! Извинете ме за ролята ми в това нещастие. Но влезте, ако обичате. Не разполагаме с много време.

— Не чухте ли какво казах?

— Чух. Отсега нататък ще работите за мен.

О’Шонеси се спря на място.

— Всичко е уредено. Книжата вече се движат, докато си говорим. От време на време имам нужда да се консултирам със… ъ-ъ-ъ… специалисти. — Пендъргаст потупа снопче листа върху седалката до него. — Всичко е изписано тук. Можете да подпишете документите в колата. Ще се отбием в офиса на ФБР в центъра, за да ви направят снимка за служебната карта. Е, не е полицейска значка, но върши почти същата работа.

— Съжалявам, господин Пендъргаст, но трябва да знаете, че се започва вътрешно…

— Знам всичко. Влезте, моля.

О’Шонеси се качи в колата, затвори вратичката и усети леко замайване.

Пендъргаст посочи документите.

— Прочетете ги, няма да намерите неприятни изненади. Петдесет долара на час, гарантирани минимум трийсет часа на седмица, осигуровки и всичко останало.

— Защо правите всичко това?

Пендъргаст го погледна благо.

— Защото видях, че се издигнахте до равнището на предизвикателството; Необходим ми е човек, който има смелостта да отстоява убежденията си. Видях ви как действате. Познавате района, улиците, можете да разговаряте с хората по начин, който аз не владея. Вие сте един от тях. Аз не съм. Освен това не мога да работя сам по това дело. Необходим ми е човек, който е наясно с византийските номера на Нюйоркското полицейско управление. А вие проявявате съчувствие. Не забравяйте, че съм гледал онзи запис. И това съчувствие ще ми е нужно.